Колет Вивие
Реми и призракът (4)

Четвъртък, 20 юни

Мартин вече си мечтае само за Туту: кой какво прави, тя все се качва при Пажетките, за да го види, и го възхвалява от сутрин до вечер.

— Щом ме види — каза ми тя преди малко, — вдига ръчичките си и вика: „Би“! Сабин твърди, че иска биберона, но аз съм сигурна, че тя греши и той се опитва да каже името ми. Душичка! Дадох му кашичката в шест часа и го носих на ръце повече от двайсет минути; всеки път, когато исках да го върна в кошчето му, надаваше такива писъци, че цялото семейство Паж си запушваше ушите, а пък е толкова мил, когато пищи и си хвърля всичките играчки по земята нарочно, за да му ги вдигам. Ама толкова е сладък!

След което тя забързано ме напусна, за да отиде да разхожда това дете чудо. Мама й позволява, а госпожа Паж направо й благодари; четвъртък е за нея ден за домакинстване и тъй като дъщерите й имаха урок по пиано, тя се чудеше какво да прави със своя пискун.

Няколко минути по-късно от тавана се чуха удари, сякаш някой тактуваше с крак; един глас викаше: „До, ми, сол, до“ и след него се чуваха от време на време други треперливи ноти. Сабин или Селин, или Бландин проникваше в тайната на арпеджите. „Дали да не им покажа дарбите си“? — запитах се аз. Настаних се пред пианото и чукнах първите акорди на сонатината на Клементи, която научих миналия месец, като същевременно пеех нотите.

— Не вдигай толкова шум, боли ме главата — каза мама, влизайки в стаята. — Я, кой чука?

Отиде да отвори. На вратата се показа тъмнокоса главичка (Сабин? Селин? Бландин?).

— Ако обичате, госпожо, учителката пита дали господин… дали вашият син не може да удря малко по-слабо, защото… защото…

— Какво ти казах аз, Реми? — въздъхна мама. — Бъди спокойна, моето момиче, той ще внимава.

— Благодаря, госпожо. Довиждане, госпожо.

Вратата се затвори. Мама се обърна към мен:

— Престани с тази шумотевица и затвори пианото! И изобщо по-добре излез да играеш навън.

Подчиних се, но вместо да отида на булеварда, бързо изкачих стъпалата. Пажетка номер едно вече беше на площадката на първия етаж, където я чакаше Пажетка номер две. Като ме видяха, те уплашено се притиснаха до стената.

— Пст! — казах им аз. — Я слушайте!

Понеже те не мръднаха и продължиха да ме гледат зяпнали, аз седнах на последното стъпало и обхванах коленете си с ръце.

— Много съм доволен, че тук има стълбище! — подех аз весело. — В Париж не е същото. Там то служи само за да отиде човек по покупки или на училище и ако случайно се зазяпа из него, портиерът му прави забележка; тука поне няма портиер: чувстваш се като у дома! Обичате ли да свирите на пиано?

— Да, господин Реми.

— Моля, моля, просто Реми. Та значи, обичате да свирите на пиано?

— Д-да, Реми.

— А мен това ме отвращава. Когато парчето е тъжно, няма край, а когато е весело, трябва да караш много бързо и бъркаш на всяка нота. Пък и тия гами с техните диези и бемоли!… Да не кажете, че обичате и гамите?

Те се запревиваха, обзети от луд смях, като закриваха с ръка устата си, за да не се чува. Все пак долових нещо като „не“.

— Аха, сигурен бях! А сега защо да не вземем да си поиграем?

— Как? На стълбището ли?

— Защо не?… Познайте колко стъпала ще прескоча?

Никакъв отговор. Нов пристъп на смях. Скачам наведнъж шест стъпала.

— А сега е ваш ред!

Мина доста време, докато се решат. „Хайде, ти, Бландин! Не, ти, Сабин!“ Накрая Сабин успя да прескочи две стъпала с уплашени възклицания.

— Браво! — извиках аз. — А Бландин?

Бландин прескочи три, после четири.

— Искам аз! Искам аз! — извика Сабин.

Скоро се разскачахме като луди; плитките хвърчаха, роклите се развяваха, на едната й изчезна панделката, на другата — обувката.

— Така добре ли е, Реми? Така добре ли е?

Готвех се да им отговоря, когато по стълбището над нашите глави отекнаха тежки стъпки и се появи един висок господин, облечен в тъмносиво, с чанта в ръка.

— Хубава гледка — каза той със строг глас и очите му блеснаха зад очилата. — Вас ли виждам, госпожици Паж, да подскачате така?

Пажетките вече бяха изчезнали и аз останах сам срещу тази внушителна личност, която без съмнение беше нашият хазяин. А аз исках да му направя добро впечатление!

— Извинете, господине — запелтечих аз, — не знаех… мислех, че…

— Постарайте се да не мислите повече такива неща, млади човече. Това стълбище не е спортно игрище, доколкото ми е известно. Направете ми удоволствието да се приберете в къщи!

Събрах всичката си смелост.

— Да, господине. Разбира се, господине… Аз… Аз съм толкова доволен, че съм във Версай, господине, Версай е такъв хубав град! Прекрасно творение на абсолютизма, той е запазил величествената му същност и булевардите му действат успокоително със своите дървета след вихъра на парижкия живот; с една дума… човек може да се вглъби в себе си.

Господинът, изглежда, се поучуди: той ме изгледа и си тръгна, без да ми отговори, но ми се стори, че се усмихваше. Каква чудесна идея, дето се сетих за фразите от справочника!