Колет Вивие
Реми и призракът (34)

Вторник, 24 август

Госпожица Роберт току-що ни връчи наградите. Познайте какво представляват! Три чека — всеки от по две хиляди франка. Две хиляди франка, стойността на десет колела! Толкова бяхме смаяни, че не знаехме какво да кажем.

— Но това е много, това е ужасно много! — извика татко. — Какво ви става, деца, онемяхте ли?

Мартин се хвърли на врата на добрата госпожица, после Антоан и после аз; главата ми малко се въртеше и ми се искаше да плача и да се смея: най-после щях да осъществя своята мечта… Уви, каква илюзия! Татко взе нашите чекове — които дори не са на наше име, защото сме били уж много малки, за да ги осребрим сами — и след като горещо благодари на госпожица Роберт, ги прибра в портфейла си под предлог, че можем да ги загубим, ако ни ги остави. Господин Маклу последва неговия пример — и хоп, работата се свърши: истински фокус, както виждате!

— По-добре госпожица Роберт направо да си ми беше дала колело — това ми стигаше — въздъхна Мартин малко по-късно. — Татко нямаше да може да го сложи в джоба си и сега щяхме да си пътешестваме по пътищата. А така…

— И аз съм на същото мнение — заяви дебелият Антоан. — Не ти ли се струва, че е права, Реми?

Отговорих му с една гримаса, защото нямах смелост да говоря. О, мамо, купчината банкноти на масата…

Но — търпение, ще видим „кой ще се смее последен“, както би казал старият шегаджия, поклонник на поговорките. Все ще успея да постигна целта си!