Колет Вивие
Реми и призракът (12)

Четвъртък, 29 юли

Мама заминава още утре за почивния дом в Тиел, в Горна Савоя; лекарят й препоръча този дом, защото режимът там бил много добър, а вуйчо Едуар (той пристигна днес следобед) каза, че ще се погрижи да изплати необходимите суми, докато социалното осигуряване ни ги изплати. Татко му благодари малко смутено, но все пак искрено, а мама този път не можеше да скрие мъката си.

— За какво ми е да си блаженствам там самичка, когато вие оставате и тримата тук, в този партер без слънце? — повтаряше тя тъжно.

— Не става дума да „блаженстваш“, а да се възстановиш — отговори вуйчо Едуар. — Колкото до ваканцията на децата, не се безпокой, Лизет, имам си нещичко наум.

— Миличките ми — каза мама.

Тя беше сложила ръката си върху моята, аз чувствах нежната топлина на кожата й и бях готов да обеля хиляди моркови и да избърша хиляди чинии, ако с помощта си мога да я излекувам. Мартин влезе с подути от сълзи очи, носейки таблата за чай, но нямаше лъжички, татко отиде да ги вземе, както винаги се обърка из чекмеджетата и в края на краищата се завърна със супени лъжици.

— Защо не черпакът? — каза весело вуйчо.

И понеже никой от нас не се засмя, той ни изгледа един след друг, поглаждайки замислено късите си мустаци.

— Що за погребални физиономии! Я се стегнете, дявол да го вземе, Лизет не е все пак сериозно болна и като видите след един-два месеца една хубава свежа женичка със закръглени бузи, червени като ябълки, ще танцувате от радост, деца!… И така, ще вечерям с вас тази вечер, ако нямате нищо против.

— Ни най-малко — отговори татко, чието лице се проясняваше с всяка следваща дума на вуйчо. — Само че кой ще я сготви тая вечеря?

И тримата по стар навик се обърнахме към мама, но тя беше в леглото, не можеше да стане.

— Аз ще се заема с това — заяви Мартин. — Ще ми помогнеш ли, Реми?

Какво ядене, приятели! Пресолена супа, която изгаряше устата, недосготвени картофи, твърдо сварени яйца, които бяха рохки и изтекоха в чиниите. Докато миехме съдовете с Мартин, вуйчо Едуар и татко се заговориха с мама в стаята й. Какво ли си говорят? Не знам; приказват толкова тихо, че Мартин не успя да долови нито дума през вратата… Аха, ето че татко ни вика…

Десет часът вечерта

Приятели, приятели, познайте къде ще бъдем през месец август? Как, не можете ли да познаете? В „Малкото семейство“!

Препрочитам двете думи, които току-що написах, и не мога да повярвам на очите си. И все пак това е напълно вярно, заминаваме в неделя, вуйчо Едуар ще се погрижи да ни запази стаи и ще остане там с нас до края на ваканцията, а татко ще продължи да живее в апартамента във Версай заради „Мравката“. Вече беше почти решено, когато отидохме при тях преди малко; колебаеха се само къде да отидем.

— Компиенската гора е много далеч — казваше мама. — Трябва нещо по-близко, за да може Марсел да идва да ви вижда в края на седмицата.

— Вярно е — отговори вуйчо Едуар. — Но не знам да има хотел.

— Аз знам един във Вилие-льо-Лон — извиках с разтуптяно сърце. — Там отиват семейство Маклу, държи го братовчедката на госпожа Паж. Било толкова хубаво, и толкова ще се забавляваме с Антоан.

— Вилие-льо-Лон? — повтори вуйчо Едуар. — Да, из онези места не е лошо.

— А щом и господин Маклу отива там, това е направо чудесно — прибави татко с доволен вид. — Ще видите, Едуар, ще ви бъде приятно да се запознаете с този човек, а и на мен да го виждам в неделя… Само че дали ще има място в този пансион? — прибави той малко по-мрачно. — Вече сме в края на юли и…

— Ще има, ще има! — казах аз дори по-живо, отколкото бих искал.

Татко ме изгледа с изненада.

— Виждаш ми се много добре осведомен, моето момче!

— Ами Пажетките… госпожиците Паж ми казаха, татко, пък и Антоан; те всички говорят само за този пансион!

— Чудесно, ще видим тая работа — каза вуйчо Едуар.

Толкова съм изнервен, че не мога да заспя. Един месец при братовчедката Роберт, какво щастие! Като си помисля, че го дължа на мама, защото в края на краищата, ако не се беше разболяла… Когато се сетя за нея, ми става тъжно, когато се сетя за „Малкото семейство“, съм доволен; с една дума, едновременно съм и тъжен, и доволен. Нали знаете какво е, когато човек седи буден в тъмното до полунощ; започва да си представя разни неща, така се случи и с мен тази вечер. Виждам се как пристигам в пансиона, откривам улики, вървя по следи и в крайна сметка разбулвам тайната. „Едно единадесетгодишно момче разкрива загадката на къщата с призраците. Реми Арло, най-младият френски детектив…“ Превъзнасят ме, награждават ме; прибирам се в къщи с един натъпкан с банкноти портфейл и го оставям на масата пред мама. „Всичко това е за теб, мамо; никога вече няма да се уморяваш!“

Сигурно се усмихвате на моите въздушни кули? И все пак кой знае!