Колет Вивие
Реми и призракът (36)

Версай, понеделник, 30 август

Всяко заминаване е приятно, приятели, но още повече обичам завръщанията. Какво удоволствие да си бъдеш пак в къщи! Дърветата по улицата започват да губят листата си и апартаментът е прашен почти колкото стаята на мъртвия чичо, но иначе всичко си е същото. Татко е много добър, много весел, а Биксибо щеше да се пръсне от радост вчера, когато видя, че се връщаме. В този миг той е край мен с вирнати уши и размахана опашка и щом се престоря, че ставам, изджафква заканително, сякаш иска да ми каже: „А, стига с тия номера, този път няма да те пусна!“.

Не без изненада си спомням внезапното вълнение, което ме обхвана вчера, като напускахме пансиона. Да замина, това означаваше да се върна към обикновения си живот, да затворя завинаги една книга, която толкова ми беше харесала, и аз почти щях да се разплача като момиче, гледайки онова място на ливадата, където в светлината на електрическото фенерче изкопахме дупката. Целувах госпожица Роберт, стисках ръка на Селина, на Маринет, на стария Жером, виках на глухия господин: „До скоро виждане“, за да си внуша, че ще се върна пак. В автобуса бях тъжен, но с всяко завъртане на колелото тъгата ми се изпаряваше и когато пристигнахме във Версай, скочих радостно от стъпалото и извиках: „Най-после!“. Сега почти се срамувам, че целунах госпожицата. Такива сме ние, хората.

Вуйчо Едуар ни напусна почти веднага — ще се върне в сряда с мама — и вечеряхме със семейство Паж, които отрупаха с въпроси Мартин и мен още с първата лъжица супа.

— Като си помисля, че се присмивахме на страховете на нашата братовчедка! — извика господин Паж. — Значи, сега тя е богата… Каза ли ви какво смята да прави с всичкото това злато?

— Това си е нейна работа — отговори татко малко сухо.

— Разбира се, разбира се, именно това ме безпокои, горката, нали е беззащитна и първият срещнат може да я излъже, ако не се грижим за нея. Но ние ще отидем да я видим и ще й заведем Сабин. Тя винаги е имала известна слабост към Сабин.

— Не, към Селин — каза Сабин, като се намуси.

— Не е вярно, към Бландин — възпротиви се Селин.

Разединена за миг, тройката заключи в един глас:

— Туту ще отиде при леля Роберт, леля Роберт обожава Туту!

Дали милото хлапе разбра какво му се готви? Не зная, във всеки случай в същия миг то хвърли дрънкалката си в своята каша с такава възхитителна точност, че неговата съседка Мартин бе цяла опръскана.

— Ах, лошо дете — възкликна госпожа Паж, — виж какво направи на добрата си приятелка!

„Добрата приятелка“ се усмихна сдържано, бършейки подгизналия си от мляко пуловер, и промълви: „Колко е сладък!“ с тон, който този път прозвуча твърде неубедително.

— Никак не виждам Туту при братовчедката! — продължи весело госпожа Паж. — Впрочем това не е важно; лично аз просто се надявам, че милата Роберт ще се възползва от късмета си и най-после ще си достави някое удоволствие: заслужила си го е, повярвайте ми. Впрочем — добави тя, променяйки темата, — впрочем, Мартин, ще дойда да ви помогна в домакинството утре и се наемам да ви сготвя нещо хубавичко за сряда. Недейте да ми благодарите, аз ви го дължа след всичко, което е станало в пансиона.

— О, да, Реми е бил удивителен, нали, господине? — записукаха Пажетките, като се обърнаха към татко. — Какво хладнокръвие! Какъв героизъм! Какъв блестящ детектив ще бъде, като порасне, нали? Нали?

— Вярно, че такова едно начало… — подех аз скромно.

Татко нервно трошеше хляба си.

— Стига комплименти, моите момичета — промърмори той. — Накрая ще завъртите главата на този хлапак, ако продължавате в този дух, а пък той и така е доволен от себе си!

И това го казваше татко, след като миналата неделя така ме възхваляваше пред вуйчо Едуар! Кръвта ми се качи в главата и колкото повече се изчервявах, толкова повече се ядосвах, че се изчервявам. Стреснатите Пажетки наведоха глави към чиниите си, но Мартин изгледа татко с усмивка.

— Колкото и да мърмориш, татко, ти си много горд с Реми — заяви тя с твърд глас. — Чух те да го казваш на вуйчо Едуар, когато говореше с него в градината на пансиона.

Виж ти, значи и тя? Татко започна да троши хляба си по-нервно от всякога.

— Хм, хм… — промълви той. — Всъщност време е да се разделим с нашите домакини след тази великолепна вечеря. Десет и десет е… Прекаляваме…

Приемът, който ми оказаха приятелите ми от уличката, бе доста по-различен. Мислех, че ще ги изненадам, като им разкажа етапите на моето разследване. Каква грешка, приятеля! Ратон ме изслуша, без да се опитва да скрие нетърпението си, и извика, когато млъкнах:

— Също като историята, която се случи с една съседка на моята леля на улица Люляк! Представи си, загубила портмонето си, като ходила по покупки, и на другия ден…

И той се впусна в един дълъг и крайно объркан разказ, който Тотор безцеремонно прекъсна, за да ме попита направо дали името ми го има „във вестниците“.

— Не, разбира се — отговорих аз, — нали ви казах, че госпожица Роберт отказа да подаде оплакване.

— В такъв случай твоята история е доста безинтересна — каза той категорично. — Пък и къде са ти жертвите? Как искаш да гледам сериозно на тази поредица от дребни номера, които дори не убиват някого? Майк Хорнър щеше здравата да се смее, ако те чуеше!

— Забравяш, че Реми е открил съкровище! — забеляза Пиеро, като ми се притече на помощ.

— Три хиляди четиристотин и осемнадесет златни монети — казах аз небрежно — и госпожица Роберт ми даде от благодарност две хиляди франка.

Ефектът бе необикновен. Пиеро и Ратон ме загледаха с отворена уста, а Тотор в смайването си забрави за Майк Хорнър.

— Късметлия! — промълви той. — Ех, ако аз ги имах тези две хиляди франка, щях да си купя веднага от последния модел мотори, като онзи, дето е на витрината на спортния магазин на булевард Тиер!

— А аз колело — извика Ратон, — ама хубаво, не какво да е, с брояч за километрите, с куп звънци и може би дори с електрически фар. Уха, с две хиляди франка…

— Ех, и аз също! — въздъхна Пиеро.

Не можах да се въздържа да не забележа, че колелата действително не са лоша работа и те веднага ме попитаха защо казвам това. Да не би да имам намерение да си купувам?

— А, съвсем не, имам други планове — отговорих аз с важен вид, — много по-сериозни планове… Та значи, довиждане! Съжалявам, че те разочаровах, Тотор; следващия път ще се опитам да убия някого, за да има, както казваш ти, „убийства в историята“!