Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Rémi et le fantôme, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2017)

Издание:

Автор: Колет Вивие

Заглавие: Реми и призракът

Преводач: Венелин Пройков

Година на превод: 1979

Издание: Първо

Издател: Държавно издателство „Отечество“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1979

Тип: Роман

Националност: Френска

Печатница: Държавен полиграфически комбинат „Д. Благоев“

Излязла от печат: септември 1979

Редактор: Добринка Савова-Габровска

Художествен редактор: Йова Чолакова

Технически редактор: Петър Стефанов

Художник: Иван Газдов

Коректор: Христина Денкова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1589

История

  1. — Добавяне

Сряда, 11 август

Бях решил да не спя миналата вечер и току-що беше ударило полунощ, когато до мен достигна глух шум: стъпки в коридора, също както миналия път. „Това е глухият господин“ — помислих си аз най-напред. Но този, който вървеше зад стената на стаята ми, не си влачеше краката като господин Тео; напротив, той вървеше леко и към шума от стъпките му се примесваше друг съвсем тих шум, напомнящ плъзгането на плат по паркета. Дали това е звукът, за който Мартин ми говори? Напрягах слуха си, седнал в леглото, когато внезапно чух тих стон, повторен трикратно: „О-о-о! О-о-о! О-о-о!“, изпълнен с такова отчаяние и тъга, че стиснах чаршафа си с ръце.

Но не беше време да се трепери. Hullo boys! Грабнах една дъвка (имам винаги по няколко в запас под възглавницата си за всеки случай) и изтичах до вратата. Отказа да се отвори. Някой — вероятно скитникът — я беше заключил от външната страна! Смущението ми беше толкова голямо, че за малко не извиках за помощ, но бързо се отказах; по-добре беше да запазя за себе си своите заключения и да чакам продължението на събитията. Настъпи тишина, а и сигурно съм спал известно време, защото вече беше светло, когато се събудих. Първата ми грижа беше да отида до вратата. Намерих я отключена, както и предполагах. Не може глухият господин да се забавлява с такива номера! Колкото до стенанията, те бяха същите, за които ми бяха говорили Пажетките, същите, които госпожа Паж обявяваше за „измислици“ на своята братовчедка. Наистина ли са измислици? Положението се затяга, приятели, и тазсутрешните инциденти напълно потвърдиха моето мнение.

По време на закуската вуйчо Едуар се възползва от отсъствието на семейство Маклу — те пият кафето с мляко в стаите си — за да пусне няколко шеги по техен адрес.

— Те гледат много сериозно на нещата, а би трябвало да се забавляват, както се забавлявам аз — заключи той, като пазеше лулата си.

Две минути след като се качи в стаята си го чухме, че ни вика. Втурнахме се по стълбището. Пред неговата врата имаше широка локва, чешмата в тоалетната шумно течеше, стаята беше наводнена и като връх на нещастието закачалката му беше откъртена от стената и всичките му дрехи бяха на пода и плуваха във водата. О, сега изобщо не ставаше дума да се „гледа сериозно на нещата“! Вуйчо беснееше и подскачаше като дявол сред този потоп и в яростта си не се сещаше да затвори чешмата. Аз се заех с това, докато Мартин изтича да предупреди Маринет, която дойде да избърше паркета с парцал.

— Къде е вашата работодателка? — запита я вуйчо в гръмовен глас.

— Госпожицата е в кабинета си — отговори Маринет намусено.

— Добре, ще поговоря с нея… или по-скоро не… Реми, качи се да повикаш господин Маклу. Той също има думата тук.

Не можахме да чуем това, което се каза в малкия кабинет, защото госпожа Маклу ни отведе в градината. Минаха десет, двадесет, тридесет минути. Какво ли правеха там тримата!

— Сигурна съм, че е Маринет! — повтаряше Мартин, която едва се сдържаше на едно място.

— Вярно че не е особено любезна — казваше Антоан, — а всъщност защо пък: наля ми втора чаша какао тази сутрин, даже без да я помоля. Не, аз мисля, че по-скоро е Селина, тя винаги изглежда, сякаш ти се присмива.

Не може да бъде Селина, защото тя не спи в пансиона, а следователно не й е възможно да броди из коридорите през нощта. Но аз имах време да разсъждавам за това, а трябва да си призная, че в този момент твърде слабо ме интересуваха приказките на Мартин и Антоан, толкова бях ядосан, че изпускам разговора в кабинета. Трябваше да познавам цялото условие на задачата, ако исках да я разреша, и като си мислех за ценните сведения, които пропусках може би, треперейки от нетърпение под липите, кръвта ми се качваше в главата. Имах и друг повод да се измъчвам. Какво ли щеше да се случи, ако вуйчо Едуар, уморен от всички тези истории, реши да сменим хотела? А, не, всичко друго, само не и това! Обезпокоен, без да зная какво да правя със себе си, отговарях едносрично на забележките на госпожа Маклу: присъствието й ме дразнеше, а всъщност в крайна сметка научих всичко благодарение на нея, защото господин Маклу й повтори дума по дума това, което му беше казала госпожица Роберт, когато дойде при нас заедно с вуйчо Едуар.

Ето какво разправи той.

Горката госпожица изслушала техните оплаквания с наведена глава и след това глухо им казала, че било по-добре да ги „осведоми“, нямало как.

— Какво нещастие! — стенела тя. — И вие също ще заминете, усещам това!

— Защо и ние също? — попитал я вуйчо. — Да не би предишните ви наематели?…

— Уви, да, уважаеми господине, и тези „шеги“ ще ме разорят напълно! Не знам как да ви обясня тази работа и ще ме извините, че най-напред ви говоря за семейството си, но това е необходимо, скоро ще разберете защо. Баща ми умря преди две години и ни остави, майка ми и мен, в твърде лошо положение. Тогава живеехме в Поатие. Доста трудно успях да се сдобия с касиерско място в едно промишлено предприятие, но няколко месеца по-късно майка ми се разболя (лека криза, от която не можа да се оправи); наложи се да напусна работата си, за да се грижа за нея, вече не знаехме как ще живеем, когато получих писмо от някакъв нотариус: един от чичовците ми по бащина линия умрял доста внезапно и ми завещаваше цялото си състояние. Родителите ми бяха скъсали с него след някакъв доста разгорещен спор и не бях го виждала от ранното си детство. По онова време той много ме обичаше — беше винаги весел, често се шегуваше — и искал да ме види преди смъртта си, така ми каза старият Жером; викал „Роб… Роб…“, без да може да произнесе името ми. Милият чичо Ернест, така и не можах да му благодаря за всичко, което беше направил за мен! Защото аз реших, че с бедността ми е свършено, господа. Поверих майка си на една съседка и изтичах при нотариуса. Какво разочарование! Чичо ми оставяше само тази собственост и колкото и да беше странно, нямаше никакви банкови влогове, така че малкото ми спестени пари бяха погълнати от разходите по приемането на наследството. Работите бяха стигнали дотам, когато се яви купувач за къщата: предлагаше ми доста добра цена, но след като дълго се колебах, накрая отхвърлих неговото предложение. Казах си, че къщата е голяма, че майка ми ще се чувства в нея по-добре, отколкото в мрачния приземен етаж, където живеехме, и че мога да взема няколко наематели, за да си оправим сметките. Купувачът настояваше, той дори повиши цената, но аз се заинатих. Колкото повече разсъждавах, толкова по-многообещаващ ми се струваше проектът за пансион и действително, щом се настанихме и понаредих стаите, веднага намерих клиенти. Жозефин, вярната служителка на моя чичо, се беше съгласила да остане да работи при мен и щастието най-после сякаш ми се усмихваше, когато започнаха тези неприятни инциденти.

— Инциденти също като през тези дни ли? — попитал господин Маклу.

Госпожица Роберт с въздишка кимнала.

— Да, господине, така или иначе, трябва да ви кажа… Започна преди три месеца, ако си спомням добре, в една неделна вечер. Внезапно цялата къща сякаш бе омагьосана, чупеха се дребни предмети, ключовете сами се превъртаха в ключалките, дрехи и скъпоценности изчезваха, за да се появят после отново. Една сутрин намерих голямата стая обърната наопаки; в друг ден беше пък тази стая. От време на време, когато наемателите се хранеха, нещо изтрещяваше на някой етаж; качвах се… нямаше никой, но една масичка или пък стол лежеше съборен на земята. И най-накрая през нощта някой бродеше по коридорите, стенейки. Ще ме помислите за луда — прибавила госпожицата, като сключила ръце, — аз зная много добре, че братовчедка ми госпожа Паж мисли така. За съжаление тя не е единствена. След като разследвах нещата безрезултатно, накрая потърсих комисаря, но той едва ме изслуша и аз добре разбрах, че също смяташе всичко това за мои измислици (едва не ме обвини, че сама организирам инцидентите). И все пак уверявам ви, господа, казах ви само истината. О, да, само истината!

След това госпожица Роберт повторила, че всичко било изгубено за нея и ние сигурно на свой ред ще я напуснем. Господин Маклу бил готов да го стори, но вуйчо Едуар за щастие го изпреварил и се задоволил да каже, че „тази работа трябва да се обсъди“. Според мен историята го заинтригува и ще му бъде доста приятно да види развръзката й.

— Аз решително оставам — каза ни той. — Съгласни ли сте, деца?

— О, да! — извикахме и двамата с Мартин. — О, благодарим, вуйчо Едуар, толкова е интересно всичко, което става тук! Антоан също остава, нали? Моля ви се, господин Маклу, недейте да заминавате!

— Да, татко, нека да останем! — примоли се Антоан.

Госпожа Маклу се притече на помощ на своя син: тя спомена за неприятностите, свързани с едно ново преместване, за битките за свободни стаи, за изгубеното време и нейният мъж накрая се остави да бъде убеден.

— Тогава обаче искам да ме оставите на мира с тази луда и да си пиша спокойно статията — прибави той заповеднически.

— Разбира се, скъпи — отвърна жена му, сдържайки победоносната си усмивка.

Когато госпожица Роберт разбра, че всички оставаме, ужасно се зарадва и за малко не разцелува вуйчо Едуар; стискаше ни ръцете, благодареше ни, обещаваше ни малки изненади, сладкиши на всеки десерт.

— Пък и кой знае, може всичко да се уреди? — каза тя след това, като ни гледаше умолително.

— Надявам се, че няма — пошепна ми Мартин.

Отидох да се излегна на ливадата и там повече от един час размишлявах върху това, което бе разказала госпожицата; но макар и да повтарях hullo boys и да преживях дъвката си, колкото повече разсъждавах, толкова по-малко разбирах. Каква връзка съществува между разказа на братовчедката и инцидентите от последните дни? Какво е искал да й каже нейният вуйчо, когато я е викал от смъртното си легло и кой може да й прави всички тези шеги! Отново препрочетох в дневника си страницата, където бях отбелязал резултата от беседите си с тукашните хора. Ако искате, нека я препрочетем заедно и да търсим. Не, не виждам тук нищо особено, а все пак нещо ми казва, че във всички тези приказки има една-две основни подробности. Може би греша. Ах, Майк, Майк, защо не си тук!

Да опитаме друг метод и да направим преглед на възможните заподозрени: Жозефин, Селина, Жером, Маринет, господин Тео, госпожа Марнот.

За да бъда точен, би следвало да прибавя и госпожица Роберт, но наистина не виждам защо сама ще си причинява такова зло. Изключвам я следователно заедно със Селина (поради причината, която ви съобщих). Тогава Жером, този немощен старец? Невъзможно, още повече че той идва тук само за няколко часа дневно. Дебелата Жозефин също ми изглежда невинна, прекалено добра и прекалено предана е, за да започне такава игра — а съвсем не мога да подозирам Маринет, която е тук от две седмици.

Остават госпожа Марнот и глухият господин и именно тези двамата силно ме занимават. Как да се преценят нощните разходки на господин Тео? Дали се шляе по пижама в коридорите само за да задоволи лакомията си? Когато човек е глух, сигурно скучае и е възможно той да извършва всички тези шеги единствено за да се разсее, като от време на време променя държането си от предпазливост и ни заблуждава със спокойния си вид. Заподозрян номер едно, би казал Майк, но имам тук една уговорка: достатъчно подвижен ли е господин Тео, за да тича от етаж на етаж, да влиза и излиза от стаите, без никога да го изненадат? Трябва да се провери.

Колкото до старата дама, започвам да се питам дали нейният ишиас действително съществува и дали тя не се преструва, за да не я следят. Факт е, че тя привидно остава затворена в стаята си, без да я посещава никой друг освен дъщеря й, която я наглежда, и Жозефин, която й носи храната. В останалото време тя е сама и може да отиде където си иска. Сигурно ще кажете, че госпожа Марнот няма повече интерес от госпожица Роберт да държи пансиона празен, но аз ще ви отговоря: „Откъде знаете?“. Тя е била скарана със стария чичо и сигурно му е била доста сърдита, щом се е възпротивила дъщеря й да постави портрета в малкия кабинет, както Ги и аз подразбрахме от думите на госпожица Роберт в деня, когато се приютихме при нея. Може би тя мрази тази къща, понеже е негова, и това би обяснило защо потайно прави всичко възможно, за да накара дъщеря си да я напусне. Действително заподозрян номер две и този път без уговорки.

Така е малко по-ясно, но ме заболя главата от толкова мислене. Чувствам, че сега ще трябва да потърся доказателства за това, което твърдя, с други думи, трябва:

1. Да се провери ловкостта на глухия господин.

2. Да се следи вратата на госпожа Марнот.

3. Да се изненада най-после нощният скитник.

Това е твърде много работа за сам човек, още повече че господин Тео — ако той е виновникът — може би ще продължава да ме заключва при нощните си разходки. Следователно трябва да намеря помощници. Мартин? Антоан? Защо не и двамата? Пък и ще ми бъде толкова добре да обсъждам работата с тях — като, разбира се, запазя ръководството на разследването. Ще ги потърся.

Десет часът вечерта

Веднага ще ви кажа, че съм много доволен от решението си. Не че новите ми поддръжници ми помогнаха особено при разговора, който водихме на ливадата (Антоан ме слушаше с отворена уста и обърканият му вид показваше, че разбира нещичко, а Мартин, напротив, измисляше такива невероятни разрешения, че непрекъснато трябваше да я карам да мълчи); но в края на краищата те приеха да ми помогнат и ние си разделихме работата. Антоан се заема с господин Тео, аз — с госпожа Марнот, а Мартин обеща да открехне вратата си през нощта, ако чуе някой да броди из коридора. Не е необходимо да прибавям, че тя счита своята роля за много по-опасна от нашите и е почти готова да се мисли за героиня; но аз я оставих да си приказва; вярвам в нейната хитрост и разчитам повече на нея, отколкото на Антоан, който може да се уплаши от нищо и никакво.

Тази вечер се случиха два нови инцидента за най-голямо отчаяние на госпожица Роберт, която смяташе, че всичко действително е свършило.

Първият беше по време на вечеря, точно когато ставахме от масата. Внезапно електричеството угасна, после пак светна и пак угасна и така седем пъти поред, да, шест пъти повече, отколкото в „Жертва след жертва“! Викове, протести. В полумрака господин Маклу събори един стол. Когато светна отново, забелязах, че глухият господин вече не е в трапезарията: качих се, долепих ухо до вратата му и го чух, че се разхожда из стаята си със своята провлечена стъпка. Докато бях горе, госпожица Роберт слезе да провери електромера в подземието: той бе в пълна изправност.

Вторият инцидент: когато се събличахме, забелязахме, че са ни сменили нощните одеяния. На леглото си намерих пижамата на Антоан; вуйчо Едуар бе получил нощницата на Мартин; господин Маклу — пижамата на вуйчо Едуар. Пижамата на господин Маклу пък бе изчезнала и накрая аз я намерих увита около плешивата палмичка, която стърчи на поставката в дъното на един от коридорите. Като се връщах, се спрях до стаите на моите заподозрени. И тук, и там се чуваше хъркане. Кой ли се преструва? Мартин твърди, че е старата дама, а Антоан — глухият господин (когото шегаджията най-странно е пощадил). А вие?