Колет Вивие
Реми и призракът (6)

Петък, 5 юли

Вече преполових книгата на Тотор. Какъв роман, какъв роман, приятели! Камериерката изчезна, също и метрдотелът, а големият Майк току-що пристигна в замъка, повикан тайно от собственика. Прави се на гост, за да не уплаши виновника, който сигурно живее в къщата. Дали е готвачът? Или племенникът пелтек? Или бабата? Все още се колебая. Колко е смел този Майк! И в най-голяма опасност само казва „Hullo boys“^[1] и продължава да дъвче дъвката си, сякаш се грее на огъня в къщи. В момента, до който съм стигнал, той е в стаята си, огромна и мрачна стая с гоблен на стената. Тъкмо се готви да си легне и изведнъж му се струва, че гобленът мърда, сякаш някой го бута отзад. Докосва го и той спира да мърда, но тогава чува шум от стъпки в градината и тъкмо когато се приближава до прозореца, за да види какво става навън, електрическата светлина угасва. Наложи се да спра дотук, защото мама ме изпрати в хлебарницата, но бях толкова погълнат от историята със светлината, че се върнах, без да купя хляб, и мама се ядоса.

Ще ви разкажа продължението веднага щом го прочета.

Един часът и тридесет минути.

Готвачът явно не е виновен, ето че и той изчезна! Но тогава кой, кой, кой? Наложи се да обядвам, без да зная — как може изобщо човек да яде, да мисли за нещо друго пред тази тъмна загадка!

— Гобленът… гобленът… — повтарях аз, докато си вземах една сардела.

— Какво разправяш? — попита татко.

— Гоб… гоб… гобле…

— Мълчи и си яж сарделата.

Най-после десертът! Изгълтах кайсията си на една хапка и се затворих с книгата в тоалетната, за да съм напълно спокоен. Да узная! Да узная!

Два часът и двадесет минути

Племенникът пелтек е виновникът, Майк го подозирал още от началото, но естествено не казвал нито дума за това. Страшен е този Майк! Бродейки цели часове из парка с дъвка в устата, накрая той открива един изоставен кладенец и на ръба на кладенеца — какво да види? Прословутото парченце плат, за което говореше Тотор, нищожно парцалче от колосана бяла материя. Той прави заключения и заключава от заключенията си, че парцалчето е от престилка на прислужник, от престилката на тайнствено изчезналата камериерка. И тогава, все така дъвчейки и все така безстрастен, той казва: „Hullo boys!“ и се спуска на дъното на кладенеца с едно въже, със закачен на врата си електрически фенер. И какво да види долу? Врата, а зад вратата — подземие, в което намира една работилница за сечене на фалшиви монети и трите жертви: вързани, със запушени уста, полумъртви от глад, но само полумъртви, а не както разправяше Тотор. Горките хора открили вероломството на племенника пелтек и затова този престъпник решил да ги премахне. Колкото до подземието — то стигало много далеч, до една каменна стълба, която водела към тайна врата, намираща се зад гоблена и…

Хайде, сега пък татко идва да си мие ръцете…

Осем часът

Татко се ядоса, като видя какво чета.

— И казваш, че си взел тази загубена книга от някакво съвсем непознато момче? Поне да беше хубав роман, а то куп измишльотини!

— О, татко, толкова е интересно, Майк…

— Стига глупости, ако обичаш, върни книгата, откъдето си я взел, и не започвай пак, чуваш ли? Давам ти пет минути да свършиш тази работа, нито секунда повече.

Подчиних се, но татко наистина прекалява! Какво лошо има да чете човек за подвизите на Майк, този смел и гениален човек, който мисли само как да накаже лошите? Сърдих се през целия остатък от следобеда, за да си отмъстя, но за нещастие никой не ми обърна внимание и здравата се наскучах.

Привечер Мартин ми даде знак да вляза в стаята й.

— Какъв е този лош роман, за който говореше татко? — попита тя с трепет.

Исках да й обясня накратко, но темата ми беше толкова приятна, че в крайна сметка й разказах цялата история. Тя ме слушаше ужасена и очарована.

— Горката прислужница! Горкият готвач! О, аз щях да избягам, ако бях на тяхно място.

Когато стигнах до момента, в който Майк се спуска в кладенеца, тя си запуши ушите.

— Не искам да слушам повече, толкова е страшно. Не, продължавай, какво става по-нататък? Според мен виновен е племенникът.

— Значи ти си чела книгата? — извиках аз смаяно.

— Не, обаче всеки би познал, толкова е очевидно. Хайде, продължавай, по-бързо!

Подех отново разказа с понижено настроение, защото ми беше неприятно, че тя позна толкова бързо.

— Уф — въздъхна тя, когато свърших, — книгата ти е глупава, скъпи мой Реми, и татко е прав, че те е накарал да я върнеш на онова момче. Благодаря ти все пак!

Ах, тези сестри, тези сестри!