Колет Вивие
Реми и призракът (25)

Събота, 14 август

Щом стана осем часът, Мартин дотича в стаята ми в розов пеньоар.

— Не е старата дама — каза ми тя.

— Откъде знаеш?

— Сега ще разбереш.

Решила да препрочете „Без дом“, за да не заспи, и била на шестдесет и девета страница, когато чула… да, да, леките стъпки, стоновете и шумоленето. Хич не се стреснала и вместо да се втурне към вратата, изчакала по-напред скитникът да се отдалечи. Чак тогава се промъкнала навън.

— Веднага погледнах към стълбата — продължи тя, понижавайки глас, — там имаше нещо като светлинка… и видях тъмна фигура, много слаба, обвита в някакъв черен саван.

— О! — прошепнах аз. — Уплаши ли се?

— Да, малко, но фигурата изчезна толкова бързо, че се запитах дали не съм сънувала. Както и да е, не се поколебах и бързо изтичах до стаята на госпожа Марнот. Открехнах вратата и влязох. Тя спеше.

— Сигурна ли си, че беше тя? Да не е бил манекен?

— Манекен? Въобразяваш си! Манекените не се движат, а тя се обърна в леглото си, докато я гледах. Неправилно си я заподозрял, моето момче.

Разказвайки ми всичко това, тя се държеше с леко превъзходство, което ме раздразни. Тя ли командва, или аз?

— Ще си помисля — казах небрежно, — но те предупреждавам, че подозренията си остават.

— Така и предполагах — отвърна тя. — Впрочем, като се връщах в стаята си, проверих твоята брава, беше заключено, както и миналата нощ. Така че довиждане и извинявай, че те обезпокоих… за такава дреболия.

Невъзможно е човек да има последната дума, когато говори с нея, а най ме ядосва това, че тя е права. Госпожа Марнот не може едновременно да броди из коридорите и да бъде в леглото си.