Колет Вивие
Реми и призракът (3)

Вторник, 18 юни

Версай действително е хубав и дори твърде хубав град. Може би изглежда малко тъжен с еднаквите си булеварди, по които почти никой не минава, но — както казва татко, действа успокоително след вихъра на парижкия живот и дава възможност на човек да се вглъби в себе си. Дворецът е великолепен. Мартин и аз отидохме да го видим (вече не вали); Мартин искаше дори да го разгледаме, но думите на Фромажо малко ме бяха смутили и отказах най-категорично. Задоволихме се да го обиколим и аз реших, че е доста по-голям, отколкото съм си го представял според картинката в моя учебник по история. Кой знае как са се измъчили Льо Во и Мансар, докато го построят; сигурен съм, че има най-малко хиляда прозорци! Паркът също е огромен, но за съжаление е като всички паркове и човек не може да прави в него това, което иска. Забранено е да се ходи по тревата, езерцето е празно, а в канала, който е пълен догоре, не бива да се пускат корабчета. Оставаше ни единствено да се разхождаме по алеите! Впрочем не скучах много, защото Мартин (много знае това момиче!) ми говори за времето, когато Луи XIV е живял тук с цял куп придворни и те били толкова много, че нямало място за всички, и затова някои от тях спели по таваните.

— На мен щеше страшно да ми хареса! — възкликнах аз.

— Така си мислиш — каза ми тя. — Представи си, че трябва да ставаш много рано всеки ден, за да присъстваш на ставането на краля, колкото и да си уморен, и да участваш в баловете, в празненствата и в ловните излети; Луи XIV ще се ядоса, ако не го правиш.

— Е, щом придворните са били толкова много, сигурно не е можел да ги брои на пръсти и дори да липсва един — да речем аз — няма да забележи.

— Ще му кажат; хората са доносничели непрекъснато и са разправяли гадости един за друг, за да ги забележи кралят.

— Решително по-добре е да се живее в република! Прибираме ли се?

Когато пристигнахме пред нашата врата, видяхме три мургави момичета, най-голямото от които буташе детска количка: без съмнение госпожиците Паж. Ах, приятели, какви хубави госпожици! Бели якички, опънати чорапи, великолепно сплетени плитки, послушно наведени очи.

— Същинско съвършенство са тези Пажетки! — прошепнах аз на Мартин.

Но тя вече беше при количката.

— О, бебе! — извика тя прехласнато. — Чудно е! Как се казва?

— Туту — отговориха три тънки гласчета.

— Че това е кучешко име! — казах аз, като се приближих.

— Това е много хубаво име — възрази Мартин, — момчетата нищо не разбират от тези неща.

И тя хвърли жаден поглед към трите сестри.

— А вие как се казвате?

— Сабин! Селин! Бландин! — отговори триото.

— Много хубаво, а моето име е Мартин. Я виж, имената ни се римуват, какво съвпадение!

— О, вярно, какво съвпадение и колко е хубаво — Мартин!

— Бих предпочела Катрин…

— И Катрин също е хубаво!

Ново мълчание. Размяна на усмивки. Мартин се наведе над бебето.

— Туту! Миличък Туту!

Поиска да го хване за ръката, но то я отблъсна, разтвори огромна уста и нададе писклив рев.

— Ау, ау, какво дяволче! — промълви тя объркано.

— Наистина е дяволче — отговори гордо женският хор.

Писна ми и се прибрах в къщи. Мама задушаваше картофи на газовата печка.

— Идваш тъкмо навреме — каза ми тя. — Направи ми услуга, иди да разходиш кучето.

— Точно сега ли? Гладен съм!

— Ще обядваме чак след двадесет минути. Хайде, бързо, моето момченце.

Подчиних се, мърморейки, и минах отново, без да кажа дума, пред групата на госпожиците. Но не бях предвидил дърветата! Видът на безбройните стволове изпълни Биксибо с възторжено щастие; той ги помирисваше един след друг, вдигаше крак; отиваше при следващия и понеже те са три реда, ако си спомняте написаното в справочника, това явно щеше да продължи доста.

— Свърши ли? — викнах му. — Ще тръгнеш ли най-после?

— Ау! Ау! — скимтеше той, полуудушен от каишката, която дърпах с всички сили, но здраво застанал на четирите си лапи и решен да използва докрай тази възхитителна възможност.

Изведнъж той започна да ръмжи. Обърнах се и се сблъсках с едно пълно момче с издути бузи, което държеше в едната си ръка книга, а в другата — парче халва.

— Няма страшно, кучето ми не е зло — казах му аз, като видях, че отстъпва.

Той се опита да ми отговори, но устата му беше пълна с халва и чух само:

— Ммммм… ммм…

След което хукна да бяга и се шмугна в къщата, преследван от победния лай на Биксибо.

— Пъзльо! — извиках аз.

Хубаво начало, нали! Един шишкав страхливец, три глупачки и едно непоносимо бебе. За щастие ми оставаха двамата приятели от безистена и след обеда отидох да им помогна да си сглобят количката. Трябва да кажа, че съм доста сръчен и за пет минути я стегнах, като прибавих към канапите пет-шест гвоздея, които свих от къщи. После се пуснахме няколко пъти по една стръмна уличка, скрита зад къщите, където никой не можеше да ни види. Защо? Защото Пиеро, русичкият, е син на Воазьоне, търговеца, от когото купих гвоздеите, а Ратон, изцапаният, е син на неговия съперник Корбийон. Скарани поради конкуренцията, техните родители им забранявали да играят заедно и затова те се срещат тайно, което е много по-забавно. Харесват ми много, особено Пиеро. Ратон ми зададе сума въпроси за Париж, където ходи от време на време в неделя на гости у баба си, която живее на улица Люляк в Белвил, и всеки път, когато спирах, за да си поема дъх, викаше:

— Ама само да видиш улица Лю-ляк!

Накрая започна да става досадно.

След като говорихме за Париж, говорихме за хората от моята къща и Ратон ми каза, че господин Маклу, нашият хазяин (и баща на дебелия Антоан) бил учен. А пък аз се подиграх със сина му преди малко! Трябва да поздравявам много учтиво този господин Маклу, като го срещна, за да залича първото впечатление. Ратон каза, че никога не си отварял устата, когато влизал с жена си в магазина. Не е много успокоително!