Колет Вивие
Реми и призракът (21)

Вторник, 10 август

— Нищо ли не чу тази нощ? — попита ме Мартин, когато излязох от стаята си тази сутрин.

— Не — отговорих аз, — а пък уж спя леко.

— Сигурно не е съвсем леко, иначе щеше да чуеш като мен някой, който вървеше по коридора; сякаш влачеше след себе си парче плат и стенеше: „Ух, ух!“, и вървеше толкова бързо! Така се уплаших, че се скрих под завивките.

— Това е бил господин Тео — казах и аз. — Онази вечер и аз го усетих, но той не върви бързо, напротив.

— Не, бързо върви.

— Да предположим. Така или иначе, той е бил.

— А, добре — въздъхна Мартин, — така вече може.

Но сега се питам дали съм бил прав. Глухият господин не влачеше нищо след себе си и не стенеше. Ще трябва да се опитам да остана буден някоя нощ, още повече че денят се оказа богат на странни случки, приятели.

Точно в два часа и десет минути седяхме всички под липите, когато госпожа Маклу дойде при нас със загрижен вид.

— С мен става нещо много неприятно — каза тя на своя съпруг. — Бях свалила нефритената си гривна, за да си измия ръцете и я бях сложила на полицата над умивалника. Излязох за няколко минути, връщам се… гривната я няма… Не ми казвай, че съм я сложила другаде — прибави тя веднага, — търсих я навсякъде и съм съвсем сигурна в това, което казвам.

— Сега ще проверим — отвърна господин Маклу. — Да се качим горе.

Няма какво да ви разправям, върнаха се с празни ръце. Ама че неприятна история.

— Също като с моята ваза — забеляза Мартин.

— И също като с моята химикалка — добавих аз, — а по-късно я намерих.

Господин Маклу ни изслуша разсеяно. Изглеждаше му напълно естествено Мартин и аз да бъдем нескопосани и безредни, но жена му в никакъв случай не можеше да бъде такава.

— Съвършено ясно е, че това е кражба — заяви той. — Крадецът сигурно е от персонала, но трябва да е бил много ловък, щом е успял да се промъкне в нашата стая в краткия миг, когато жена ми не е била там. Не виждам какво друго мога да направя, освен да предупредя госпожица Марнот.

— Наистина — съгласи се вуйчо Едуар. — Горката, нервите й няма много да се успокоят от това!

Но госпожица Роберт беше излязла и Селина — безочливата прислужница — ни съобщи, че щяла да се върне „най-рано след един час“.

— Е, толкова по-зле, тогава ще работя — измънка господин Маклу, който от минута на минута ставаше все по-кисел.

Той тръгна край стената на вестибюла в посока към стълбището, когато една голяма картина, закачена там, за малко не падна върху главата му и се стовари в краката му сред звън на счупено стъкло.

— Това е прекалено! — извика той, блед от ярост, впил очи в Селина. — Гривната изчезва, картината се откача точно когато минавам край нея. Кой подлец ни играе тези номера?

— Шт, шт, Албер — каза бързо госпожа Маклу, — не се заяждай с момичето. Ето виж…

Смълчана за миг, Селина избухна в гръмогласен плач.

— Господинът ме обвинява? — изплака тя. — О, щом е така, по-добре е да си отида!

Воплите й достигнаха до ушите на Жозефин, която изскочи от подземието зачервена, докато Маринет и Жером дотичаха от градината. Скоро целият персонал се събра, здраво сплотен около ридаещата Селина, която Маринет се мъчеше да утеши. Жозефин едва сдържаше възмущението си; широката й гръд се повдигаше и тя дишаше шумно.

— А, господине, не биваше да правите така — каза тя на господин Маклу, — винаги може нещо да се загуби, една картина може да падне, но всички в тази къща са честни. Хайде, Селина, успокойте се: няма смисъл да се тревожите, щом съвестта ви е чиста.

Господин Маклу вдигна рамене и се оттегли при книгите си, проклинайки хотелите, ваканцията и загубените вещи.

— Все пак странни са тези инциденти — забеляза вуйчо Едуар, полуусмихнат, полузамислен.

— Нали? — отвърнах аз.

Ще прибавя, че когато госпожица Роберт се върна и научи какво е станало в нейно отсъствие, почти припадна. Оттогава тя е буквално като собствената си сянка, с други думи — сянка на една сянка. Щом някой от нас се опита да се приближи до нея, тя стреснато се отдалечава и не идва вече в трапезарията след ядене, за да разбере дали сме доволни от менюто. Сигурно я е страх, че ще напуснем нейния хотел, както са направили другите наематели, и смятам, че господин Маклу действително има такова желание, толкова е ядосан от разваления си следобед. Все пак той обеща на жена си да остави на мира госпожица Роберт за тази вечер и обясненията бяха отложени за утре.

Мартин подозира Маринет, не зная защо; впрочем тя е очарована от тези малки приключения, които ще може да разкаже на Мими или на Лорет. Безразличен както винаги, Антоан засега не обвинява никого и смята, че родителите му вдигат много шум за една гривна, която лично той намирал за ужасна.

А сега да направим един преглед: химикалката, вазата, гривната, картината…

Картината… Сигурно ли е? Може просто връвчицата, която я е задържала, да е била изхабена. Освен ако някой нарочно я е рязнал? Дали да не се опитам да се осведомя? Бързо ще изтичам с лупата.

Двадесет минути по-късно

Маринет бе поставила картината до стената, след като бе махнала парчетата стъкло. Дръпнах я към един прозорец и разгледах връвчицата. Не е била изхабена, прерязали са я, като са се постарали да оставят няколко нишки, които кога да е несъмнено са щели да се скъсат от тежестта на рамката. О, следата от прерязването е ясна и аз не се лъжа! Hullo boys! Дали Майк щеше да бъде доволен от мен, ако узнаеше за моето откритие? Защото това вече е улика, първата… Хайде сега пък, какво става? Чувам семейство Маклу да обсъждат нещо в коридора. Почакайте, след малко ще ви осведомя.

Десет минути по-късно

Госпожа Маклу току-що намери гривната си. И то къде? Закачена на балкона на стаята с розов конец! Човекът, който си прави тези шеги, решително има развито чувство за хумор!