Майкъл Конъли
Черната кутия (9)

8.

Реши да прескочи обяда и да се върне в отдела. За щастие завари там Чу и го помоли да пусне имената на Реджиналд Банкс и Джери Хименес в база данните. После забеляза мигащата лампичка на телефона си и провери съобщението. Беше пропуснал обаждане от Хенрик Йесперсен. Изруга, като се чудеше защо датчанинът не е позвънил и на джиесема му, който също фигурираше в имейлите.

Погледна стенния часовник и пресметна, че в Дания е девет вечерта. В съобщението си Хенрик бе дал домашния си телефон и Хари го набра. Наложи се да чака дълго, докато сигналът пресичаше цял континент и океан. Вече започваше да се пита дали сигналът е поел на изток, или на запад, но най-после отсреща отговориха.

— Обажда се детектив Бош от Лос Анджелис. С Хенрик Йесперсен ли разговарям?

— Да, аз съм Хенрик.

— Извинявам се, че ви се обаждам толкова късно. Удобно ли е да поговорим няколко минути?

— Да, разбира се.

— Добре. Благодаря ви, че отговорихте на моя имейл. Имам няколко допълнителни въпроса, ако не възразявате.

— С удоволствие ще ви отговоря.

— Благодаря. Ъъъ, първо исках да кажа, както посочих и в имейла си, че разследването на убийството на сестра ви е високоприоритетно. Активно работя по делото. Макар убийството да е извършено преди двайсет години, сигурен съм, че това е нещо, от което боли и до днес. Съжалявам за загубата й.

— Благодаря, детектив. Тя беше красавица и силно се вълнуваше от различни неща. Страшно ми липсва.

— Убеден съм.

През годините Бош беше разговарял с много хора, чиито близки са станали жертва на насилие. Вече не им знаеше броя, но от това нито му ставаше по-лесно, нито съчувствието му намаляваше.

— Какво искате да ме питате?

— Ами, първо, за послеписа във вашия имейл. Пишете, че Анеке не е била на почивка, и исках да изясня този въпрос.

— Да, не беше на почивка.

— Да, знам, че не е била на почивка, когато е отишла в Лос Анджелис да отрази безредиците за своя вестник, но вие искате да кажете, че тя изобщо не е заминала за Съединени щати на почивка, така ли?

— През цялото време беше там по работа. Правеше репортаж.

Бош придърпа един бележник, за да си води записки.

— Знаете ли какъв репортаж е правила?

— Не, не ми е казвала.

— Тогава откъде знаете, че е дошла тук по работа?

— Каза ми, че заминава да прави репортаж. Не ми обясни какъв. Тя беше журналистка и не споделяше такива неща.

— Дали нейният шеф или редакторът й са знаели за какъв репортаж става дума?

— Едва ли. Тя беше на свободна практика, нали разбирате. Продаваше снимки и репортажи на „Берлингске Тидене“. Понякога й възлагаха репортажи, обаче не винаги. Сама си правеше репортажите и после им съобщаваше какво има, нали разбирате.

В докладите и публикациите в медиите се споменаваше за редактора на Анеке, затова Бош знаеше, че има отправна точка, но все пак попита:

— Случайно да ви е известно името на нейния тогавашен редактор?

— Да, Яник Фрей. Той говори на панихидата й. Много мил човек.

Хари поиска телефонния му номер.

— Не, не го знам. Съжалявам.

— Няма нищо. Мога да го намеря. Добре, бихте ли ми казали кога за последен път разговаряхте със сестра си?

— В деня преди тя да замине за Америка. Видяхме се.

— И тя нищо ли не ви спомена за репортажа, по който работи?

— Не съм я питал и тя не ми каза нищо.

— Но сте знаели, че ще идва тук, така ли? Срещнали сте се, за да се сбогувате.

— Да, и да й дам данните за хотелите.

— Какви данни?

— Вече трийсет години съм в хотелиерския бизнес. Навремето й правех резервациите, когато пътуваше.

— Не са ли й ги правили от вестника?

— Не, тя беше на свободна практика и чрез мене ставаше по-лесно. Винаги аз й организирах пътуванията. Даже там, където се водеше война. Тогава нямаше интернет, нали разбирате. По-трудно се намираше къде да отседнеш. Затова Анеке ме караше да го върша аз.

— Ясно. Случайно да си спомняте къде е отсядала в Съединените щати? Била е тук няколко дни преди безредиците. Къде е ходила, освен в Ню Йорк и Сан Франциско?

— Ще трябва да проверя дали знам.

— Моля?

— Ще се наложи да отида до склада, където си държа архива. Пазя много неща от онова време… заради случилото се. Ще проверя. Спомням си, че не е била в Ню Йорк.

— Само е кацнала там, така ли?

— Да, и е взела друг полет за Атланта.

— Какво е имало в Атланта?

— Това не знам.

— Добре. Кога смятате, че ще можете да отидете до склада, Хенрик?

На Бош му се искаше да го помоли да побърза, но се овладя.

— Не съм сигурен. Далече е. Ще трябва да отсъствам от работа.

— Разбирам. Но може да се окаже от полза. Бихте ли ми пратили имейл веднага щом проверите? Или ми се обадете.

— Да, разбира се.

Хари се вторачи в бележника, замислен за следващия си въпрос.

— Хенрик, къде е била сестра ви преди да пристигне в Съединените щати?

— Беше тук, в Копенхаген.

— Искам да кажа, къде е била последната й командировка, преди да замине за Съединените щати?

— Известно време беше в Германия, а преди това в Кувейт, за войната.

Имаше предвид „Пустинна буря“. Бош знаеше, че Анеке е била там, от материалите за нея в пресата. Записа си „Германия“. Това беше нещо ново.

— Къде в Германия, знаете ли?

— В Щутгарт, това го помня.

Хари си го отбеляза в бележника и реши, че е получил всичко възможно от Хенрик, докато датчанинът не отидеше в склада си, за да провери информацията за пътуванията на Анеке.

— Тя каза ли ви защо отива в Германия? Репортаж ли е правила?

— Не ми каза. Помоли ме да й резервирам хотел в близост до американската военна база. Това си го спомням.

— Нищо друго ли не ви каза?

— Нищо повече. Не разбирам какво значение има, след като е убита в Лос Анджелис.

— Сигурно няма, Хенрик. Но понякога е добре да хвърлиш голяма мрежа.

— Какво означава това?

— Означава, че ако задаваш много въпроси, получаваш много информация. Не цялата е полезна, обаче се случва да извадиш късмет. Благодаря ви за търпението и за разговора.

— Ще разкриете ли убиеца, детектив?

Бош не отговори веднага.

— Правя всичко възможно, Хенрик. И ви обещавам, че ще съобщя първо на вас.

Разговорът с Хенрик го изпълни с енергия, въпреки че не беше получил всички сведения, които искаше. Същността на случая си оставаше неясна, но нещата се бяха променили. Допреди малко повече от ден му се струваше, че следствието е стигнало до задънена улица и скоро ще се наложи пак да опакова кашоните и да върне Анеке Йесперсен в склада с неприключени дела и забравени жертви. Сега обаче се появяваше искрица. Имаше загадки и въпроси, които очакваха отговор. Продължаваше да е в играта.

Сега трябваше да се свърже с редактора на Анеке в „Берлингске Тидене“. Сравни посоченото от Хенрик име, Яник Фрей, с публикациите в пресата и докладите в дневника на убийството. Имената не съвпадаха. В материалите, излезли след безредиците, се цитираше някой си Арне Хааган. В следствената хронология също пишеше, че детективите от СРПИВБ са разговаряли с него за Йесперсен.

Бош не успя да си обясни това противоречие. Намери телефонния номер на вестника в Гугъл и го набра. Предполагаше, че в редакцията все има някой, въпреки късния час.

— Redaktionen, goddag.

Беше забравил за езиковия проблем, с който можеше да се сблъска. Не знаеше дали жената, която отговори на обаждането му, казва името си или нещо на датски.

— Nyhedsredaktionen, kan jeg hjcelpe?

— Ъъъ, здравейте. Говорите ли английски?

— Малко. С какво мога да ви помогна?

Бош си погледна бележките.

— Търся Арне Хааган или Яник Фрей, моля.

Последва кратка пауза.

Господин Хааган почина.

— Починал ли е? Ъъъ, ами господин Фрей?

— Тук няма такъв.

— Ъъъ, кога е починал господин Хааган?

— Ммм, изчакайте момент.

Стори му се, че чака почти пет минута. Заоглежда се и видя, че О’Тул го наблюдава през прозореца на кабинета си. Лейтенантът имитира стрелба с въображаем пистолет и после направи жест с палци нагоре и въпросително вдигнати вежди. Бош знаеше, че пита дали е взел квалификационния изпит, и също отговори е палци нагоре, после се извърна. Накрая отсреща се разнесе мъжки глас. Човекът говореше английски отлично, с едва доловим акцент.

— Тук Микел Бон. С какво мога да ви помогна?

— Исках да разговарям с Арне Хааган, но жената преди вас каза, че бил починал. Вярно ли е?

— Да, Арне Хааган умря преди четири години. Може ли да попитам за целта на обаждането ви?

— Казвам се Хари Бош и съм детектив в Лосанджелиското полицейско управление. Разследвам извършеното преди двайсет години убийство на Анеке Йесперсен. Запознат ли сте със случая?

— Знам коя е Анеке Йесперсен. Тук всички сме запознати със случая. Арне Хааган е бил редактор във вестника по онова време, но се пенсионира и после почина.

— Ами някой си Яник Фрей, също редактор? Още ли е там?

— Яник Фрей… не, няма го.

— Кога е напуснал? Жив ли е?

— И той се пенсионира преди няколко години. Доколкото ми е известно, е жив.

— Знаете ли как бих могъл да се свържа с господин Фрей? Трябва да разговарям с него.

— Мога да проверя дали някой знае. Някой от литературните редактори може още да е във връзка с него.

Бихте ли ми казали дали по делото има някакво движение? Аз съм репортер и бих искал да…

— Следствието не е приключено. Аз го водя, но иначе няма нищо ново. Едва започвам.

— Ясно. Ще ви се обадя, за да ви дам контактната информация.

— Предпочитам да изчакам, докато я намерите.

Последва пауза.

— Разбирам. Добре, ще се опитам да побързам.

Включиха го на изчакване. Този път Бош не погледна към кабинета на лейтенанта.

— Детектив Бош?

Бон се бе върнал.

— Да?

— Намерих имейл адреса на Яник Фрей.

— А телефонен номер?

— В момента не разполагаме с такъв. Ще продължа да търся и ще ви се обадя. Искате ли все пак да ви дам имейла?

— Да, моля.

Хари го записа, после продиктува на Бон собствения си имейл адрес и телефон.

— Желая ви успех, детектив — каза датчанинът.

— Благодаря.

— Знаете ли, когато се е случило, не работех тук. Но преди десет години вече работех в редакцията и си спомням, че публикувахме голям материал за Анеке. Искате ли да го видите?

Бош се поколеба.

— На датски е, нали?

— Да, но в интернет има няколко сайта за превод, можете да ги използвате.

Хари не беше сигурен какво иска да каже, но го помоли да му прати линк към публикацията. След това отново му благодари и затвори.