Майкъл Конъли
Черната кутия (18)

17.

Детектив Нанси Менденхол се оказа дребна жена с искрена, дори подкупваща усмивка. Изобщо не изглеждаше заплашителна, което веднага го накара да е нащрек. Не че вече не беше подготвен за всичко, когато с Рик Джексън влязоха в Бредбъри Билдинг. Богатият му опит с вътрешни разследвания не му позволи да отговори на усмивката й и го правеше подозрителен към нейното твърдение, че просто търси истината без предубеждения и диктат отгоре.

Тя имаше самостоятелен кабинет — малък, но с удобни столове и дори с камина, подобно на много от офисите в старата сграда. Прозорците зад нея гледаха към Бродуей и Кинотеатъра за един милион долара. Менденхол постави на бюрото дигитален диктофон, Джексън направи същото и започнаха. След като посочиха всички страни в стаята и минаха през рутинните предупреждения за показанията на полицейски служители, тя просто помоли:

— Разкажете ми за командировката си в понеделник до затвора в Сан Куентин.

През следващите двайсет минути Бош изложи фактите, свързани с посещението му в затвора, за да разпита Руфъс Колман за пистолета, с който е била убита Анеке Йесперсен. Описа всяка подробност, за която се сещаше, включително колко е трябвало да чака, преди да доведат затворника. По време на закуската преди срещата с Джексън бяха решили Хари да не спестява нищо с надеждата, че здравият разум на Менденхол ще й наложи да приеме докладната на О’Тул за тъпотия.

Бош илюстрира разказа си с копия на документи от дневника на убийството, за да й докаже, че е било абсолютно наложително да отиде в Сан Куентин и да разговаря с Колман, а не си е измислил тази командировка, за да може да се срещне с Шон Стоун.

Разговорът като че ли вървеше добре и Менденхол задаваше само общи въпроси, които позволяваха на Бош да допълва обясненията си. Когато свърши, тя се съсредоточи върху конкретни неща.

— Шон Стоун знаеше ли, че ще го посетите?

— Не, нищо подобно — отвърна Хари.

— Предупредихте ли майка му, че ще го видите?

— Не, получи се импровизирано. Както вече казах, имах билет за обратния полет. Оставаше ми време за една кратка среща и затова помолих да го видя.

— Но са го довели в стаята за разпити, нали така?

— Да. Не ме пратиха в залата за посещения на роднини и приятели. Казаха, че ще го доведат при мен.

Бош знаеше, че това е единственото му уязвимо място. Защото не е поискал да се види с Шон Стоун като редови гражданин, а е останал в стаята, в която бяха довели Руфъс Колман, и просто е помолил да се срещне с друг затворник, Стоун. Разбираше, че може да го изтълкуват като използване на служебно положение в лична полза.

Менденхол продължи да го притиска.

— Добре, а когато уреждахте пътуването си до Сан Куентин, предвидихте ли достатъчно време между полетите, за да имате възможност да посетите Шон Стоун?

— Категорично не. Когато ходиш там, никога не знаеш колко ще им отнеме да ти доведат затворника, нито колко ще разговаряш с него. Бил съм там за едноминутни разговори, бил съм и уж за едночасови, които са се проточвали до четири часа. Просто никога не знаеш, затова винаги си оставяш повече време.

— И затова сте предвидили четиричасов престой в затвора.

— Горе-долу толкова. Освен това трябва да се има предвид и трафикът. Взимаш самолет, после влак до центъра за автомобили под наем, оттам с колата до града, прекосяваш го целия, минаваш и по Голдън Гейт, и накрая се връщаш по обратния път. Предвиждаш си време за неочаквани изненади. Аз предвидих малко повече от четири часа в затвора и използвах само два от тях, докато чаках, а след това разговарях с Колман. Пресметнете сама. Остана ми свободно време и го използвах, за да се срещна с онзи младеж.

— Точно кога казахте на охраната, че искате да се срещнете със Стоун?

— Докато извеждаха Колман, си погледнах часовника. Видях, че е два и половина, и знаех, че полетът ми е в шест. Даже при тежък трафик и с връщането на колата пак ми оставаше поне час. Можех да стигна на летището по-рано, а можех и да опитам набързо да се срещна с друг затворник. Избрах второто.

— Не ви ли хрумна да проверите дали няма по-ранен полет?

— Не, защото нямаше значение. Когато се приберях в Лос Анджелис, работното ми време така или иначе щеше да е свършило. Нямаше да ходя в службата, затова нямаше значение дали ще кацна в пет, или в седем. Щях да съм приключил работния си ден. Вече няма заплащане за извънреден труд. Това ви е известно, детектив.

Тук се намеси Джексън: обаждаше се за пръв път по време на разпита.

— Освен това за смяна на полетите често се плаща допълнително от двайсет и пет до сто долара и ако е бил направил такава промяна, е щяло да му се наложи да дава обяснение пред счетоводството.

Бош кимна. Колегата му импровизираше, но допълнението си го биваше.

Менденхол, изглежда, имаше въпросник, по който се движеше, въпреки че на бюрото пред нея нямаше нищо написано. Тя мислено отметна въпроса за командировката и продължи нататък.

— По някакъв начин подведохте ли служителите и Сан Куентин да смятат, че искате да разговаряте с Шоп Стоун в рамките на следствие, което водите?

Хари поклати глава.

— Не, няма такова нещо. И мисля, че това стана пределно ясно, когато попитах как да внеса пари в неговата сметка за затворническата лавка.

Но сте попитали чак след като сте разговаряли със Стоун, нали така?

— Да.

Последва пауза, през която тя прегледа донесените от него документи.

— Това е всичко засега, господа.

— Нямате ли повече въпроси? — учуди се Бош.

— Засега не. По-късно може да се наложи да доуточним някои неща.

— Може ли сега и аз да ви задам няколко въпроса?

— Моля. Ако мога, ще ви отговоря.

Той кимна. Разбираше.

— Колко ще продължи всичко това?

Менденхол се намръщи.

— Е, самото разследване едва ли ще отнеме много време. Освен ако не се наложи да отида до Сан Куентин, в случай че не получа нужната ми информация по телефона.

— Значи може да дадат пари, за да ви пратят чак там да проверите какво съм правил през един свободен час от времето си, така ли?

— Зависи от моя началник. Той със сигурност ще вземе предвид разходите и сериозността на разследването. Освен това му е известно, че в момента провеждам още няколко разследвания. Може да реши, че не си струва финансовите разноски и нужното време.

Бош не се съмняваше, че ще я пратят в Сан Куентин, ако се наложи. Тя можеше и да не е подложена на натиск отгоре, но същото не се отнасяше за началника й.

— Нещо друго? — попита Менденхол. — Имам друга среща в девет, за която трябва да се подготвя.

— Да, само още нещо — каза Хари. — Откъде идва тази докладна?

Въпросът явно я изненада.

— Не мога да обсъждам тази тема, но мислех, че знаете. Струва ми се очевидно.

— Не. Знам, че я е подал О’Тул. Обаче цялата тази история с моето посещение при Шон Стоун — как е стигнало до него? Откъде е научил?

— За това не мога да разговарям с вас, детектив. Когато приключа следствието и дам заключението си, ще имате възможност да се запознаете с фактите.

Бош кимна, ала отвореният въпрос продължи да го тормози. Чудеше се дали някой от Сан Куентин се е обадил на лейтенанта и му е казал, че Хари е действал неправомерно, или О’Тул е стигнал чак дотам да провери какво е правил Бош в затвора. Така или иначе, това го смущаваше. На идване си мислеше, че лесно ще отхвърли обвиненията, като разкаже на Менденхол всичко. Сега виждаше, че нещата може би не са толкова ясни.

Джексън и Бош излязоха от БПС и се спуснаха във фоайето с един от пищно украсените асансьори. Хари категорично смяташе едновековната Бредбъри Билдинг за най-красивата сграда в Лос Анджелис. Имаше един-единствен недостатък: в нея се помещаваше Бюрото за професионални стандарти. Докато пресичаха фоайето под атриума към изхода за Западна Трета улица, усети аромата на пресен хляб, който печаха за обедната навалица в заведението за сандвичи до главния вход. Това също винаги го бе дразнило. БПС не само се помещаваше в една от скритите перли на града, не само в някои от кабинетите имаше камини, но и всеки път, когато идваше тук, ухаеше адски приятно.

Джексън мълча по целия път към слабо осветеното фоайе пред страничния изход. Там имаше пейка с бронзова статуя на Чарли Чаплин. Той седна до фигурата и даде знак на Хари да се настани от другата страна.

— Какво има? — попита Бош, докато сядаше. — Трябва да се връщаме.

Джексън изглеждаше разтревожен. Поклати глава, наведе се над скута на Чаплин и сниши глас.

— Струва ми се, че си прецакан, Хари.

Бош не разбираше песимизма му, нито очевидната му изненада, че Управлението ще стигне чак дотам заради един петнайсетминутен разговор в Сан Куентин. За самия Хари в това нямаше нищо ново. За пръв път си беше имал работа с Вътрешния отдел преди трийсет и пет години. Наказаха го, че се е отбил да си вземе униформите от химическо чистене на път за участъка в края на смяната си. Оттогава нищо в отношението на Управлението към собствените му служители не можеше да го изненада.

Голяма работа! — Той махна презрително с ръка.

Даже Менденхол да потвърди обвиненията в докладната, какво могат да ми направят? Да ми дадат три дни? Седмица? Ще заведа дъщеря си на Хаваите.

Джексън отново поклати глава.

— Май не разбираш, а?

Бош окончателно се обърка.

— Какво не разбирам? Това си е Вътрешният отдел, както и да му викат сега. Какво има да не разбирам?

— Не става въпрос само за едноседмично отстраняване от длъжност. Ти си на договор по ПОП бе, човек.

Той не ти осигурява същата защита — сигурно затова не ти се е обадил никой от Съюза. Договор по ПОП може да се прекрати въз основа на НПП.

Сега вече Хари разбра. Предишната година беше подписал петгодишен договор с Управлението по Плана за отсрочено пенсиониране, според който пенсията му се замразяваше, за да може да се върне на работа. В него имаше клауза, която позволяваше на ЛАПУ да го освободи, ако бъде намерен за виновен в извършване на престъпление или ако вътрешно разследване потвърди обвинение срещу него в „неподобаващо поведение на полицай“.

— Не виждаш ли какво прави О’Тул? — попита Джексън. — Опитва се да промени отдела, да го превърне в свой отдел. Стига да не харесва някой или ако не му се оказва дължимото уважение, той ще му извърти същия калташки номер, за да го изхвърли.

Бош кимна. Вече напълно проумяваше елементите на този план. Дори знаеше нещо, което не беше известно на колегата му: че О’Тул може би не действа сам, тоест само за да оплете собствената си кошница. Може да изпълняваше заповед от човека на десетия етаж.

— Има нещо, което не съм ти казвал — рече той.

— Уф, мамка му — изпъшка Джексън. — Какво?

— Не тук. Да вървим.

Оставиха Чарли Чаплин сам и се върнаха в дирекцията на полицията пеш. По пътя Бош разказа на Джексън две истории, едната стара, другата нова. Първата представляваше фон на следствие, свързано със смъртта на сина на тогавашния градски съветник Ървин Ървинг. Началникът на полицията и бившата му партньорка го бяха използвали в успешен политически преврат, довел до невъзможността Ървинг да бъде преизбран. На негово място избраха съветник, който симпатизираше на Управлението.

— Това за пръв път ме изправи срещу Марти — допълни Хари. — А със следствието, което водя в момента, вече се сблъсках с него.

После обясни на Джексън, че човекът на десетия етаж се е опитал чрез О’Тул да го принуди да забави разследването на убийството на Анеке Йесперсен. Когато свърши, предполагаше, че Джексън вече съжалява, че се е съгласил да му стане защитник.

— Е, като имаш предвид сегашната ситуация, не си ли склонен да позабавиш нещата или даже тихичко да отложиш следствието за догодина? — попита Джексън, докато влизаха в предния двор на дирекцията на полицията.

Хари поклати глава и отвърна:

— Анеке е чакала прекалено дълго. И убиецът й е останал прекалено дълго на свобода. Нищо няма да забавя.

Минаха през автоматичната врата.

— Така си и мислех — каза Джексън.