Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хари Бош (17)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Black Box, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 49 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване и корекция
mad71 (2014)

Издание:

Майкъл Конъли. Черната кутия

Поредицата Хари Бош 18

ИК „Бард“, София, 2013

Американска. Първо издание

ISBN: 978–954—655–387—4

История

  1. — Добавяне

4.

Когато се върна в „Неприключени следствия“, още нямаше дванайсет. Отделът пустееше — повечето детективи идваха на работа рано и съответно рано излизаха в обедна почивка. Нямаше го и Дейвид Чу, партньора му, но това не смути Хари. Чу можеше да е на обяд, някъде из сградата или в лабораториите по криминалистика. Бош знаеше, че партньорът му работи по няколко „пратки“, тоест по предварителни фази на разследване, по време на които генетични, дактилоскопски или балистични свидетелства се подготвяха и пращаха в различни лаборатории за анализ и сравнение.

Остави папките и черната кутия на бюрото си и вдигна телефона, за да провери дали има съобщения. Нямаше нищо. Тъкмо седна и понечи да се заеме с получените от Гант материали, когато дойде новият лейтенант на отдела Клиф О’Тул. О’Тул беше нов не само в „Неприключени следствия“, но и в сектор „Грабежи и убийства“. Бяха го прехвърлили от бюрото в Сан Фернандо Вали, където бе ръководил целия следствен отдел във Ван Найс. Хари още нямаше преки впечатления от него, но онова, което виждаше и което чуваше от колеги, не беше добро. След като пристигна и пое ръководството на „Неприключени следствия“, лейтенантът за рекордно време си спечели не един, а два прякора с отрицателен смисъл.

— Как мина командировката, Хари? — попита О’Тул.

Преди лейтенантът да му подпише командировъчното до Сан Куентин, Бош подробно му докладва за съвпадението на оръжието от случая с Йесперсен с това от убийството на Уолтър Риджис, извършено от Руфъс Колман.

Добре и зле — отвърна детективът. — Колман ми даде едно име. Някой си Трумънт Стори. Стори му бил дал пистолета, е който убил Риджис, и после той му го върнал. Проблемът е, че не мога да отида при Стори, защото е мъртъв — самият той бил очистен през две и девета. Сутринта ходих в бюрото в Южен Лос Анджелис да направя някои справки, за да потвърдя хронологията и мястото на Стори в нея. Мисля, че Колман ми е казал истината, а не се е опитал просто да прехвърли вината върху мъртвец. Тъй че не съм бил път напразно, обаче не съм и по-близо до разкриването на убиеца на Анеке Йесперсен.

Посочи папките и картотеката на бюрото.

О’Тул кимна замислено, скръсти ръце и седна на ръба на бюрото на Дейв Чу, точно там, където Чу винаги си оставяше кафето. Ако беше тук, това нямаше да му хареса.

— Не обичам да харча бюджета за командировки за безсмислено разкарване — отбеляза О’Тул.

— Не беше безсмислено — възрази Бош. — Нали току-що ви казах, че съм получил име и че името се вписва в останалата информация.

— Ами тогава може би трябва да обявим делото за ПДС.

ПДС означаваше „приключено с други средства“ — следствие, при което извършителят е разкрит, но не е арестуван и осъден, защото е мъртъв или не може да бъде съден по други причини. В отдел „Неприключени следствия“ делата често се обявяваха за „приключени с други средства“, тъй като обикновено датираха отпреди десетилетия и съвпаденията на пръстови отпечатъци и ДНК водеха до отдавна починали заподозрени. След като следствието поставеше заподозрения по времето и на мястото на престъплението, началникът имаше право да приключи делото и да го прати в Окръжна прокуратура за подпечатване.

Само че Бош още не беше готов окончателно да прати делото Йесперсен в архива.

— Не, тук нямаме ПДС — твърдо заяви той. — Мога да поставя пистолета в ръцете на Трумънт Стори чак четири години след моя случай. Преди това оръжието може да е минало през много други хора.

— Възможно е — съгласи се О’Тул. — Само гледай да не ти се превърне в любимото следствие. Имаме още шест хиляди случая. Придвижването на делата се свежда до разпределение на времето.

Лейтенантът долепи китките си една до друга, за да покаже, че ограниченията на работата му връзват ръцете. Тъкмо тази негова официозна дребнавост най-много дразнеше Бош. Той беше администратор, а не „пръв сред ченгетата“.

— Наясно съм с това, господин лейтенант. Планът ми е да поработя с тези материали и ако от тях не излезе нищо, да се заема със следващия случай. Обаче въз основа на събраното досега не можем да го обявим за ПДС. И това съответно няма да подобри статистиката ни. Следствието пак ще си остане неприключено.

Хари се опитваше да даде на този новак да разбере, че няма намерение да си играе на статистики. Следствието щеше да е приключено, ако Бош се убедеше, че наистина е такова. А поставянето на оръжието на убийството в ръката на някакъв гангстер четири години след самия факт съвсем не можеше да се смята за достатъчно.

— Добре де, да видим какво ще намериш, когато прегледаш всичко — отстъпи О’Тул. — Не те карам да приключваш нещо, което не е приключено. Обаче съм пратен тук да стегна отдела. Трябва да приключваме повече следствия. А за тази цел трябва да работим по повече следствия. С други думи, ако не става с това, продължи със следващото — току-виж се оказало, че него можем да приключим. Никакви любими следствия, Хари. Когато дойдох тук, прекалено много от вас работеха по любимите си следствия. Вече нямаме време за това.

— Ясно — лаконично отвърна Бош.

О’Тул тръгна обратно към кабинета си. Хари подигравателно отдаде чест зад гърба му и забеляза, че на задника му е останал отпечатък от чаша за кафе.

Доскоро шеф на отдела беше лейтенантка, която обичаше да си седи в офиса със спуснати щори. Контактите с подчинените й бяха минимални. При О’Тул се наблюдаваше тъкмо обратното. Неговата „общителност“ понякога ставаше нетърпима. Положението допълнително се усложняваше от факта, че бе по-млад от половината в „Неприключени следствия“ — и почти двайсет години по-млад от Бош. Проявяваше излишна активност в опитите си да контролира детективите, повечето от които ветерани, и това дразнеше Хари при всяка среща с него.

Нещо повече, той явно робуваше на числата. Стремеше се да приключва следствията заради месечните и годишните отчети, които пращаше на десетия етаж. Това нямаше нищо общо с въздаването на справедливост за отдавна забравените жертви на убийства. Засега изглеждаше, че О’Тул няма отношение към човешката страна на тяхната работа. Вече беше смъмрил Бош, че е прекарал цял следобед със сина на жертва на убийство, който искаше да му покажат местопрестъплението двайсет и две години след смъртта на баща му. Лейтенантът заяви, че синът можел сам да намери местопрестъплението и че Бош трябвало да използва този половин ден, за да работи по делата.

О’Тул ненадейно се обърна и тръгна обратно към бюрото му. Детективът се зачуди дали не е видял саркастичното отдаване на чест в отражението на някой от прозорците на кабинета си.

— Още две неща, Хари. Първо, не забравяй да ми дадеш финансовия отчет за командировката си. За навременното подаване на тази информация всъщност държат отговорен мен, пък и искам да се погрижа да си получиш всичко, което си извадил от собствения си джоб.

Бош си помисли за парите, които беше внесъл в сметката за затворническата лавка на втория посетен от него затворник.

— Не се безпокойте за това — отвърна той. — Нищо не съм изхарчил. Спрях да изям един хамбургер в „Балбоа“ и толкова.

„Балбоа Бар & Грил“ в Сан Франциско се намираше по средата на пътя от летището до Сан Куентин и беше любимо заведение на детективите от ЛАПУ.

— Сигурен ли си? — попита О’Тул. — Не искам да те ощетим.

— Сигурен съм.

— Добре тогава.

Лейтенантът понечи отново да се отдалечи, но Бош го спря.

— Ами другото нещо? Казахте „две неща“.

— А, да. Честит рожден ден, Хари.

Бош го погледна.

— Откъде знаете?

— Знам рождените дни на всички. На всички, които работят при мен.

Хари кимна. Щеше му се О’Тул да бе казал „с които работя“ вместо „които работят при мен“.

— Благодаря.

Лейтенантът най-после се прибра в кабинета си. Бош се радваше, че наоколо няма никого — не искаше колегите му да научат за рождения му ден. На неговата възраст това можеше да предизвика порой от въпроси за пенсиониране. Тема, която се опитваше да избягва.

След като остана сам, се зае да скицира хронологията. Започна с убийството на Йесперсен, 1 май 1992-ра. Въпреки че часът на смъртта не се знаеше със сигурност и журналистката можеше да е била убита в късните часове на 30 април, Бош прие за официален следващия ден, защото на тази дата бяха открили трупа й и убийството най-вероятно беше извършено тогава. След това продължи с всички убийства, водещи до последното, свързано или вероятно свързано с беретата модел 92. Включи и другите два случая, материалите за които бе получил от Гант.

Пишеше върху хартия, вместо на компютъра, както биха постъпили повечето му колеги. Имаше твърдо установена система и му трябваше документ. Документ, който може да държи и да изучава, да го сгъне и да го носи в джоба си. Документ, който да стане част от живота му.

Около всеки запис оставяше много място, за да има къде да добавя бележки по-нататък. Винаги работеше така.

1 май 1992 — Анеке Йесперсен — на 67-а и Креншоу (убиецът неизвестен)

2 януари 1996 — Уолтър Риджис — 63-та и Бринхърст (Руфъс Колман)

30 септември 2003 — Еди Вон — 68-а и Ист Парк (убиецът неизвестен)

18 юни 2004 — Данте Спаркс — 11-о авеню и Хайд Парк (убиецът неизвестен)

8 юли 2007 — Байрън Бекълс — Сентинела Парк/Степни Стрийт (убиецът неизвестен)

1 декември 2009 — Трумънт Стори — Западна 76-а/Съркъл Парк (убиецът неизвестен)

Последните три убийства бяха делата, за които му беше дал материали Гант и за които нямаше балистична информация. Бош проучи списъка и забеляза седемгодишната пауза в известните случаи на използване на пистолета между Риджис и Вон, после направи справка с досието на Трумънт Стори, изтеглено от база данните на Националния криминален информационен център. Според него Стори бил в затвора от 1997-а до 2002-ра с петгодишна присъда за нанасяне на тежък побой. Паузата в използването на оръжието можеше да се обясни с предположението, че Стори го е оставил в скривалище, за което е знаел само той.

След това детективът разтвори градския си атлас и отбеляза с молив местопрестъпленията. Първите пет се събираха на една страница от дебелата книга — убийствата бяха извършени на територията на Ролинг Сикстис. Последното, убийството на Трумънт Стори, беше на следващата страница. Трупът му бил открит на тротоар в Съркъл Парк — в сърцето на територията на Седем-три.

Бош дълго изучава картата, като прелистваше страниците назад-напред. Като имаше предвид, че според Джорди Гант Стори най-вероятно е бил захвърлен на мястото, където са намерили тялото му, стигна до заключението, че концентрацията на местопрестъпленията обхваща съвсем малък участък от града. Шест убийства, може би с едно и също оръжие. И всичко започваше с единственото убийство, което не се вписваше в картината на следващите. На фоторепортерката Анеке Йесперсен, застреляна далеч от дома си.

— Снежанка — промълви Хари.

Отвори дневника на убийството на Йесперсен и погледна снимката от журналистическия й пропуск. Нямаше представа какво е правела там сама и какво се е случило.

Придърпа черната кутия. Тъкмо я отваряше, когато джиесемът му започна да звъни. Дисплеят показваше, че се обажда Хана Стоун, жената, с която имаше връзка от близо година.

— Честит рожден ден, Хари!

— Кой ти каза?

— Една птичка.

Дъщеря му.

— Тя по-добре да си гледа нейната работа.

— Мисля, че това е нейна работа. Знам, че довечера сигурно ще си изцяло неин, затова се обаждам да видя дали мога да те изведа на празничен обяд.

Бош си погледна часовника. Вече беше обяд.

— Днес ли?

— Днес имаш рожден ден, нали? Щях да ти позвъня по-рано, обаче груповият ми сеанс се проточи. Хайде, какво ще кажеш? Знаеш, че тук имаме най-страхотните будки за тако в града.

Хари трябваше да разговаря с нея за Сан Куентин.

— Не знам за будките, но ако няма задръствания, ще стигна при теб за двайсет минути.

— Идеално.

— До скоро.

Бош затвори и погледна черната кутия на бюрото си. Щеше да се заеме с нея следобед.

Предпочетоха ресторант пред будка за тако. В Панорама Сити трудно можеше да се намери луксозно заведение, затова отидоха във Ван Найс и обядваха в кафетерията в мазето на съдебната палата. Тя също не можеше да се определи като луксозна, но почти всеки ден един възрастен музикант свиреше джаз на малък роял в ъгъла. Една от градските тайни, известни на Бош. Хана се впечатли. Избраха си маса близо до рояла.

Разделиха си сандвич с пуешко и изядоха по чиния супа. Музиката запълваше паузите в разговора. Хари се учеше да се чувства добре с Хана. Бяха се запознали преди година, докато той разследваше поредния стар случай. Хана беше психотерапевт и работеше с извършители на сексуални престъпления след освобождаването им от затвора. Тежка работа, която й разкриваше част от същото мрачно познание за света, каквото носеше в себе си и Бош.

— Не съм те чувала от няколко дни — каза тя. — С какво се занимава?

— А, с един стар случай. Разходка на оръжие.

— Какво означава това?

— Да свържеш оръжието от един случай с друг, после с трети и така нататък. Да го „разходиш“. Нямаме самото оръжие, но балистичните съвпадения свързват случаите. Нали разбираш, през години, територии, жертви. На такъв случай му казваме „разходка на оръжие“.

Не й обясни нищо повече и Хана кимна. Знаеше, че Бош никога не отговаря подробно на въпросите за работата си.

Хари дослуша изпълнението на „Меланхолия“, прокашля се и каза:

— Вчера се срещнах със сина ти, Хана.

Колебаеше се как да отвори тази тема. И затова в крайна сметка пристъпи без предисловия. Хана рязко остави лъжицата в чинията си, което накара пианиста да вдигне ръце от клавишите.

— Какво искаш да кажеш?

— Бях в Сан Куентин по случая — отвърна Бош. — Нали разбираш, разхождах оръжието и трябваше да се срещна с един човек там. Когато свърших, имах малко време, затова поисках да се видя със сина ти. Останах с него само десетина-петнайсет минути. Обясних му кой съм и той каза, че си му разказвала за мен.

Хана впери очи в далечината и той разбра, че е подходил лошо. Синът й не беше тайна. Надълго бяха разговаряли за него. Признал се за виновен в изнасилване и го осъдили. Неговото престъпление почти съсипало майка му, но накрая намерила начин да продължи живота си, като сменила насоката на работата си. Прехвърлила се от семейна терапия към занимания с престъпници като сина й. И тъкмо това я бе срещнало с Бош. Той бе благодарен за присъствието й в живота му и разбираше мрачната ирония на тази щастлива случайност. Ако синът й не беше извършил такова ужасяващо престъпление, Хари нямаше да се запознае с майка му.

— Сигурно трябваше да те предупредя — продължи той. — Извинявай. Просто не бях сигурен, че ще ми остане време да се срещна с него. Поради орязания бюджет не ни позволяват нощувки. Трябва да отидеш и да се върнеш за един ден, затова не бях сигурен.

— Как изглежда?

Двете думи бяха изречени с майчински страх.

— Ами, добре. Попитах го как е и той каза, че всичко било наред. Не забелязах нищо, което да ме обезпокои, Хана.

Синът й живееше на място, където си или хищник, или жертва. Той не беше едър. За да извърши престъплението, упоил жертвата си, а не я надвил. В затвора нямал никакви преимущества и често самият той ставал жертва — Бош го знаеше от разказите на Хана.

— Виж, не е нужно да разговаряме за това. Просто исках да знаеш. Не го бях планирал. Имах повече време и просто помолих да го видя. Позволиха ми.

Тя не отговори веднага, но после думите й прозвучаха настойчиво.

— Не, трябва да разговаряме. Искам да знам всичко, което ти е казал, всичко, което си видял. Той ми е син, Хари. Каквото и да е направил, той ми е син.

Бош кимна.

— Каза да ти кажа, че те обича.