Майкъл Конъли
Черната кутия (14)

13.

В четвъртък сутринта Бош спря на паркинга пред Регионалната лаборатория по криминалистика минути след шест. Утрото едва започваше да огрява небето над Източен Лос Анджелис. В този ранен час кампусът на Калифорнийския щатски университет тънеше в тишина. Хари си избра място, от което можеше да наблюдава как служителите в лабораторията паркират и се насочват към сградата, отпи глътка кафе и зачака.

В 06.25 видя човека, който му трябваше, остави кафето си, пъхна плика с пистолета под мишница и тръгна между колите, за да пресече пътя на жертвата си. Настигна я тъкмо преди да влезе във входа на построената от камък и стъкло сграда.

— Пит Патлака — тъкмо на тебе се надявах да попадна. Даже отивам на третия етаж.

Хари отвори вратата пред Питър Сарджънт, ветеран в балистичния отдел на лабораторията. В миналото бяха работили заедно по няколко случая.

Сарджънт отключи електронния портал със служебната си карта. Бош показа легитимацията си на охранителя зад бюрото, влезе след криминалиста и се качи с него в асансьора.

— Какво има, Хари? Май ме причакваше там отпред.

Бош се усмихна широко, сякаш искаше да каже:

„Уф, хвана ме“, и кимна.

— Да, има нещо такова. Защото имам нужда тъкмо от Пит Патлака.

Преди няколко години в „Лос Анджелис Таймс“ му бяха лепнали този прякор в заглавие на репортаж за неуморната му работа при свързването на пистолет Кар П9 с куршуми от четири уж нямащи нищо общо помежду си убийства. Той беше главен свидетел в успешния съдебен процес срещу изпълнител на поръчкови убийства за мафията.

— Какъв е случаят? — попита Сарджънт.

— Убийство отпреди двайсет години. Вчера най-после намерихме оръжието на убийството, почти сто процента сме сигурни в това. Искам да сравним куршума, но също и да се опитаме да възстановим серийния номер. Това е най-главното. Мисля, че ако имаме номера, той ще ни отведе при заподозрения. И ще разрешим случая.

— Съвсем просто, а?

И докато вратата на третия етаж се отваряше, взе плика с пистолета.

— Е, и двамата знаем, че нищо не е просто. Обаче следствието набра доста инерция и не искам да я изгубя.

— Номерът изпилен ли е, или прогорен с киселина?

Вече вървяха по коридора към двукрилата врата на балистичния отдел.

— Струва ми се, че е изпилен. Ама ти можеш да го възстановиш, нали?

— Понякога успяваме — поне частично. Но ти е известно, че процесът отнема четири часа, нали така? Половин ден. Известно ти е също, че си има ред. Събрала се е опашка за пет седмици и не можеш да се пререждаш.

Бош беше подготвен за това.

— Не се пререждам. Просто се чудех дали не можеш да му хвърлиш едно око през обедната си почивка и ако изглежда обещаващо, да го накиснеш в оная твоя вълшебна отвара и да го провериш след работа. Четири часа, но без да отнема работно време.

Разпери ръце, като че ли обясняваше нещо възхитително просто, и добави:

— Редът си остава ненарушен и никой няма да се сърди.

Сарджънт се усмихна, вдигна ръка и въведе кода за отключване на вратата: 1–8–5–2, годината на основаване на „Смит & Уесън“.

— Не знам, Хари. Обедната ни почивка е само петдесет минути, а аз не си нося обяда като някои други.

— Точно затова трябва да ми кажеш какво искаш за обяд, за да ти го донеса в единайсет и петнайсет.

— Сериозно ли?

— Сериозно.

Сарджънт го поведе към работното си място, тапицирана табуретка и висока маса, отрупана с части от оръжия, цеви и няколко плика за веществени доказателства, съдържащи куршуми или пистолети. На стената над нея беше залепено заглавието в „Таймс“:

Пит Патлака спасява процеса срещу ИЗПЪЛНИТЕЛ НА МАФИОТСКИ ПОРЪЧКОВИ УБИЙСТВА.

Сарджънт остави плика на Бош най-отпред в средата на плота и Хари прие това като добър знак. Огледа се, за да се увери, че никой не вижда как се опитва да изработи криминалиста. Все още бяха сами.

— Е, какво мислиш? — попита Бош. — Басирам се, че откакто се преместихте тука, не си опитвал говеждото с чушки от „Джиамелас“.

Пит замислено кимна. Регионалната лаборатория съществуваше само от няколко години и обединяваше лабораториите на ЛАПУ и Шерифското управление на окръг Лос Анджелис. Някогашният Отдел за балистични анализи на ЛАПУ се намираше в Североизточния участък край Атуотър. Любимото им заведение за обяд в района се наричаше „Джиамелас“. Бош и съответният му партньор в момента винаги се отбиваха там, дори си насрочваха „оръжейни проверки“ по обед и често отиваха да изядат сандвичите си в недалечния мемориален парк „Форест Лоун“. Един от партньорите му беше бейзболен запалянко и винаги държеше да посетят гроба на Кейси Стенгъл. Ако видеше, че не е окосен и оплевен както трябва, лично осведомяваше за това парковата управа.

— Знаеш ли какво ми липсва? — каза Сарджънт. — Липсва ми техният сандвич с кюфтенца. Сосът им е трепач.

— Записвам ти един сандвич с кюфтенца — моментално се отзова Бош. — С кашкавал ли да е отгоре?

— Не, без. Ама можеш ли да ми донесеш соса отделно, в чашка или нещо подобно? Така хлебчето няма да се разкашка.

— Дадено. Ще се видим в единайсет и петнайсет.

Сключил сделката, той се обърна да си тръгне преди нещо да е накарало Сарджънт да се откаже.

— Опа, чакай, Хари — спря го криминалистът. Ами балистичното сравнение? И това ти трябва, нали?

Бош се зачуди дали Сарджънт не се опитва да си изкрънка още един сандвич.

— Трябва ми, но първо искам серийния номер, защото ще мога да започна работа по него, докато излезе балистичната експертиза. Пък и съм съвсем сигурен, че е този пистолет. Имам свидетел, който го разпозна.

Сарджънт кимна и Хари каза:

— До единайсет и четвърт, Патлак.

Бош включи компютъра веднага щом седна на бюрото. Беше си настроил будилника вкъщи на 04.00, за да провери за имейл от Дания, но нямаше нищо. Сега обаче го очакваше съобщение от Микел Бон, репортера, с когото бяха сключили сделка.

Уважаеми детектив Бош, вече разговарях с Яник Фрей и Ви пращам отговорите на Вашите въпроси, маркирани в получерен шрифт.

Известно ли Ви е дали Анеке Йесперсен е дошла в Съединените щати, за да прави репортаж? Ако да, за какво се е отнасял репортажът? Какво е правила в САЩ? Фрей каза, че правела репортаж за военни престъпления, извършени по време на „Пустинна буря“, но никога не съобщавала разкритията си, преди да ги потвърди напълно. Фрей не знае точно с кого се е срещала и къде е била в Съединените щати. Последното съобщение от нея било, че отива в Лос Анджелис за репортажа и ще отрази и безредиците, ако „Берлингске Тидене“ й плати отделно. Зададох много уточняващи въпроси и Фрей настоя, че тя вече заминавала за Лос Анджелис заради военния репортаж, но щяла да отрази и безредиците, ако вестникът й плати. Тази информация ще Ви бъде ли от полза?

Какво можете да ми кажете за пътуванията й в Съединените щати? Преди да дойде в Лос Анджелис, тя е била в Атланта и Сан Франциско. Защо? Знаете ли дали е била в други градове в САЩ? Фрей не можа да отговори на тези въпроси.

Преди пътуването до САЩ тя е била в Щутгарт, Германия, и е отседнала в хотел в близост до американска военна база. Знаете ли защо? Там е започнала работата й по репортажа, но Фрей не знае с кого е ходила да се срещне. Предполага, че във въпросната военна база има комисия за разследване на военни престъпления.

Имейлът не му помагаше особено. Бош се вторачи в компютърния екран. Разстоянието и езикът бяха досадни пречки. Отговорите на Фрей бяха интригуващи, ала непълни. Трябваше да прати ново писмо, за да поиска още информация. Той се наведе и започна да пише.

Уважаеми господин Бон, благодаря Ви за помощта. Ще бъде ли възможно лично да се чуя с Яник Фрей? Той изобщо ли не знае английски? Следствието набира скорост, а тази процедура е прекалено бавна — минава цял ден, докато получа отговори на въпросите си. Ако не е възможно лично да се чуя с него, може ли да организираме конферентен разговор и Вие да превеждате? Моля, отговорете колкото се може…

Телефонът на бюрото му иззвъня и Хари вдигна слушалката, без да откъсва очи от екрана.

— Бош.

— Лейтенант О’Тул.

Бош се обърна към ъгловия кабинет и през отворените щори видя, че лейтенантът е на бюрото си и гледа право към него.

— Какво има, господин лейтенант?

— Не видя ли бележката ми, че трябва веднага да се срещнем?

— Да, видях я снощи, но вас вече ви нямаше. А днес още не бяхте дошли. Трябва да пратя един важен имейл в Дания и…

— Ела в кабинета ми. Веднага.

— Идвам.

Бош бързо довърши имейла и го прати. После стана и отиде в кабинета на лейтенанта. Още нямаше никого, бяха дошли само те двамата с О’Тул. Каквото и да се случеше, нямаше да има безпристрастни свидетели. Бош влезе в офиса и лейтенантът му посочи да седне.

— За случая от Аналитичния ли става дума? — почна Хари. — Защото…

— Кой е Шон Стоун?

— Моля?

— Попитах кой е Шон Стоун.

Хари се поколеба; мъчейки се да отгатне какво се опитва да направи О’Тул. Инстинктивно разбираше, че най-добрата тактика е да играе открито и честно.

— Изнасилван, който излежава присъда в Сан Куентин.

— И каква работа имаш с него?

— Никаква.

— Разговаря ли със Стоун в понеделник, когато ходи там?

О’Тул беше забил поглед в лист, който държеше с две ръце, опрял лактите си на бюрото.

— Да.

— Внесъл ли си сто долара в неговата сметка за затворническата лавка?

— Да, внесох. Какво…

— След като твърдиш, че нямаш работа с него, каква е връзката помежду ви?

— Той е син на моя приятелка. Остана ми време, затова реших да го видя. Никога преди не го бях срещал.

О’Тул се намръщи, без да откъсва очи от листа в ръцете си.

— Значи за сметка на данъкоплатците си посетил сина на своята приятелка и си внесъл стотарка в сметката му за лавката. Правилно ли съм разбрал?

Бош забави отговора си, за да прецени ситуацията. Знаеше накъде клони О’Тул.

— Не, нищо не сте разбрали правилно, господин лейтенант. Отидох там — за сметка на данъкоплатците, — за да разпитам затворник, който има жизненоважна информация по делото Анеке Йесперсен. Получих тази информация и през оставащото до обратния ми полет време се отбих при Шон Стоун. И внесох пари в неговата сметка. Всичко това ми отне по-малко от половин час и не забави връщането ми в Лос Анджелис.

Ако искате да ми отправите официално обвинение, господин лейтенант, ще имате нужда от нещо повече.

О’Тул замислено кимна и каза:

— Е, ще оставим БПС да прецени това.

На Хари му се прииска да се пресегне и да го удуши с вратовръзката му. Бяха преименували предишния Вътрешен отдел в Бюро за професионални стандарти, БПС. Вълкът си менеше козината, но на Бош му миришеше също толкова гадно. Той се изправи.

— Докладна срещу мен ли ще подадете?

— Да.

Детективът поклати глава. Не можеше да повярва, че началникът му ще направи толкова недалновиден ход.

— Съзнавате ли, че ако го направите, ще настроите целия отдел срещу себе си?

Веднага щом останалите детективи научеха, че О’Тул отправя обвинение срещу него за нещо толкова тривиално, някакъв си петнайсетминутен разговор в Сан Куентин, и малкото уважение, на което се радваше лейтенантът, щеше да се срине като къщичка от карти. Колкото и да беше странно, Хари повече се безпокоеше за О’Тул и неговия авторитет в отдела, отколкото от разследването на БПС, което щеше да последва този неблагоразумен ход.

— Това не ме интересува — отвърна шефът му. — Интересува ме атмосферата в отдела.

— Правите грешка, господин лейтенант, и защо? Защото не ви позволих да попречите на разследването ми?!

— Уверявам те, едното няма нищо общо с другото.

Бош отново поклати глава.

— Аз пък ви уверявам, че ще изляза чист от това, за разлика от вас.

— Заплашваш ли ме?

Хари не го удостои с отговор. Обърна се и си тръгна.

— Къде отиваш, Бош?

— Имам да водя следствие.

— Не за дълго.

Бош се върна на бюрото си. О’Тул нямаше право временно да го отстрани от длъжност. Уставът на Полицейския съюз за защита го забраняваше изрично. За да се случи това, разследването на БПС трябваше да доведе до официално заключение и обвинение. Само че ходът на лейтенанта още повече щеше да скъси времето му. Повече отвсякога се налагаше да запази инерцията си. Чу седеше на бюрото си е чаша кафе.

— Как върви, Хари?

— Крета.

Бош тежко седна на стола си. Натисна шпацията на клавиатурата и компютърният екран оживя. Вече имаше отговор от Бон.

Уважаеми детектив Бош, ще се свържа с Фрей и ще уредя конферентен разговор. Ще Ви съобщя подробностите при първа възможност. Мисля, че вече трябва да изясним намеренията си. Обещавам Ви конфиденциалност, стига да ме уверите, че ще получа правото на ексклузивен първи репортаж, когато извършите арест или решите да потърсите помощ от обществеността.

Договорихме ли се?

Още от самото начало на взаимодействието си е датския журналист Бош знаеше, че накрая ще се стигне до това. Натисна бутона за отговор и увери Бон, че е съгласен да му даде право на ексклузивен репортаж, стига по делото да има нещо, достойно за отразяване.

Изстреля имейла е рязък удар върху бутона за изпращане, после завъртя стола си и погледна към кабинета на лейтенанта. О’Тул беше на бюрото си.

— Какво е станало, Хари? — попита Чу. — Какво е направил пък сега О’Тул?

— Нищо — отвърна Бош. — Не се тревожи за това. Но трябва да вървя.

— Къде?

— При Кейси Стенгъл.

— Искаш ли подкрепление?

Бош за миг се втренчи в партньора си. Чу бе от американско-китайски произход и доколкото Хари знаеше, не проявяваше абсолютно никакъв интерес към спорта. Беше роден много след смъртта на Кейси Стенгъл. Явно наистина нямаше представа кой е легендарният бейзболист и треньор.

— Не, едва ли ще ми трябва подкрепление.

— Винаги съм на разположение, Хари.

— Знам.