Майкъл Конъли
Черната кутия (36)

35.

Вратата беше отключена. Бош и Менденхол влязоха, като покриха ъглите от двете страни на касата. Озоваха се в кръгъл вестибюл, в който нямаше нищо друго освен масичка за ключове и поща — дебело овално стъкло върху еднометров кипарисов пън. Продължиха по главния коридор и първо провериха трапезарията е маса, достатъчно дълга, за да побере дванайсет души, после и дневната, която бе поне сто и осемдесет квадрата, с две камини на срещуположните стени. Върнаха се в коридора, който обикаляше величествено стълбище и продължаваше към по-малък заден коридор, водещ към кухнята. На пода лежеше кучето, което предишната нощ се бе затичало към Бош. Козмо. Простреляно зад лявото ухо.

В същия миг осветлението в кухнята угасна и Хари разбра какво ще се случи.

Залегни!

И се хвърли на пода зад трупа на кучето. На прага на кухнята се появи сянка и детективът видя барутните проблясъци преди да чуе гърмежите. Усети, че тялото на животното се разтърсва от куршуми, предназначени за него, и отговори на огъня — стреля четири пъти към кухнята. Разнесе се звън на разбито стъкло и трясък на нещо дървено. Някъде се отвори врата и затрополиха отдалечаващи се тичащи стъпки.

Не последваха повече изстрели. Бош се огледа и видя Менденхол, свита отдясно до някакъв шкаф.

— Добре ли сте? — прошепна той.

— Нищо ми няма.

Хари погледна към коридора. Бяха оставили входната врата отворена. Нападателят им можеше да заобиколи къщата и да ги изненада в гръб. Трябваше да побързат и да проверят в кухнята.

Той се надигна и приклекна, после се хвърли напред, прескочи трупа на кучето и влезе в кухнята.

Заопипва дясната стена и натисна четири ключа. Силните лампи на тавана светнаха. Наляво имаше отворена врата, водеща към заден двор с басейн.

Детективът се огледа с насочен напред пистолет. Нямаше никого.

— Чисто е!

Излезе навън и светкавично се дръпна надясно, за да не се очертае на фона на вратата. Тъмната вода в правоъгълния басейн искреше на струящата от кухнята светлина, но нататък всичко тънеше в мрак. Не се виждаше нищо.

— Няма ли го? — попита Менденхол.

— Някъде навън е.

Хари се върна през кухнята, за да провери останалата част от къщата, и веднага забеляза тъмна вадичка, която приличаше на кръв и изтичаше изпод вратата до грамадния стоманен хладилник. Посочи я на Менденхол, която го беше последвала, и тя зае поза за стрелба. Бош натисна бравата.

Беше килер. На пода лежаха два трупа. Единият беше Карл Козгроув. Другият трябваше да е Франк Даулър. Също като кучето, и двамата бяха простреляни с по един куршум зад лявото ухо. Тялото на собственика на имението беше върху това на Даулър, което подсказваше последователността на убийствата.

— Дръмънд е накарал Козгроув да повика Даулър. Очистил е Даулър тук — това е бил първият изстрел. След това е убил кучето и накрая Козгроув.

Разбираше, че може да е объркал нещо в тази последователност, ала не се съмняваше, че шерифът е използвал неговия пистолет. Не можеше и да не обърне внимание на приликите с убийството на Кристофър Хендерсън преди четиринайсет години. Бяха принудили управителя на ресторанта да влезе в хладилното помещение, след което го бяха екзекутирали с куршум в тила.

Менденхол приклекна и провери труповете за пулс. Бош виждаше, че е безнадеждно. Следователската поклати глава и понечи да каже нещо, но я изпревари пронизителен грохот.

— Какво е това, по дяволите? — викна тя.

Бош погледна към отворената кухненска врата и после към коридора, от който се разкриваше гледка към входа на имението.

— Хеликоптерът на Козгроув! — И се втурна по коридора. — Дръмънд е пилот.

Изскочиха през вратата и ги обсипа град от куршуми — забиваха се в мазилката и касата. Бош отново се метна на земята, претърколи се напред и този път намери прикритие зад една от бетонните саксии покрай обръщалото.

Надзърна над ръба й и видя, че хеликоптерът още е на площадката. Роторите му се въртяха и набираха скорост. Погледна назад към осветения отвътре вход на шатото. Следователката лежеше на пода, притиснала е длан лявото си око.

— Менденхол! — извика той. — Влизай вътре! Ранена ли си?

Тя не отговори, но изпълзя малко по-навътре.

Хари отново погледна над ръба на саксията. Двигателят виеше пронизително — машината скоро щеше да набере достатъчно мощност, за да излети. Вратата на хеликоптера беше отворена, ала Бош не виждаше нищо в кабината. Трябваше да е Дръмънд. След осуетяването на плана му заради бягството на детектива сега самият той се опитваше да избяга.

Бош изскочи иззад прикритието си и стреля по вертолета. След четвъртия изстрел боеприпасите му свършиха и той се затича обратно към входа на имението. Докато вадеше празния пълнител, приклекна до Менденхол.

— Ранена ли сте, детектив?

Зареди резервния пълнител и повтори:

— Менденхол! Ранена ли сте?

— Не!… Не знам. Нещо ме удари по окото.

Бош хвана ръката й и я дръпна, но следователката се съпротивляваше.

— Дайте да погледна.

Тя му позволи и Хари внимателно се вгледа в окото й. Не забеляза нищо.

— Не сте ранена, Менденхол. Сигурно ви е ударила някоя треска или е от праха от мазилката.

Тя отново притисна длан към окото си. Виещата турбина навън достигна критична скорост и Бош разбра, че Дръмънд всеки момент ще излети. Изправи се и тръгна към вратата.

Оставете го — извика следователката. — Няма да успее да се скрие.

Хари не й обърна внимание и изтича навън. Стигна до средата на обръщалото в момента, в който хеликоптерът се откъсна от земята.

Намираше се на шейсетина метра от площадката. Вертолетът се издигаше отдясно наляво покрай линията на дърветата. Бош хвана пистолета си е две ръце и се прицели в кожуха на турбината. Имаше седем патрона да свали машината.

— Не можете да стреляте по него! — викна Менденхол. Беше излязла и тичаше към Хари.

— Не мога ли?! Той стреля по нас!

— Не е по правилника!

Тя спря до Бош. Все още притискаше нараненото си око е длан.

— Ама е по моя правилник!

— Чуйте ме! Той вече не представлява заплаха за вас! Хеликоптерът отлита! Вие не защитавате ничий живот!

— Глупости!

Бош обаче вдигна пистолета високо и изстреля три куршума в небето. Надяваше се Дръмънд да чуе гърмежите или да види проблясъците на дулото.

— Какво правите?

— Карам го да си мисли, че стрелям по него.

Отново вдигна оръжието и стреля още три пъти във въздуха, като си запази един патрон за всеки случай. Тактиката му успя. Вертолетът промени посоката си, рязко зави и отлетя зад имението. Шерифът явно се опитваше да се скрие зад сградата.

Хари стоеше и чакаше — и след малко го чу. Силно металическо изпращяване и пърпорещ звук от разбит ротор, бясно въртящ се сред дърветата и сечащ клоните като с коса.

За миг настъпи тишина, сякаш в целия свят не се разнасяше нито звук. А после чуха хеликоптера да се стоварва върху склона зад шатото. Над гората се издигна огнено кълбо и изчезна в небето.

— Какво стана? — извика Менденхол. — Вие стреляхте далече от него!

Бош — вече тичаше към мястото на катастрофата — отвърна:

— Ветрогенераторът!

— Какъв ветрогенератор?

Детективът зави зад ъгъла на сградата и видя по склона дим и пламъци. Във въздуха се носеше силна миризма на гориво. Менденхол го настигна и освети пътя им с фенерчето си.

Вертолетът беше паднал от по-малко от петдесет метра височина, но бе напълно разбит. Склонът отдясно гореше — очевидно откъсналият се резервоар беше избухнал там.

Откриха Дръмънд под смачкания покрив на кабината, с натрошени и извити под неестествен ъгъл крайници. На челото му имаше дълбока рана от остро метално парче. Когато Менденхол насочи лъча на фенерчето към лицето му, той реагира и бавно отвори клепачи.

— Божичко, жив е! — възкликна следователката.

Очите на шерифа я следяха, докато тя освобождаваше тялото му от нападалите останки, ала главата му не помръдваше. Устните му се движеха, но дишаше прекалено плитко, за да може да издаде звук.

Хари приклекна, бръкна в левия джоб на якето му и извади джиесема и портфейла си.

Какво правите? — попита Менденхол. — Трябва да повикаме помощ! Нямате право да местите нищо от местопрестъплението.

Бош не й обърна внимание. Вещите си бяха негови и той си ги взимаше. Следователката извади телефона си, за да се обади за линейка и полиция. През това време Хари опипа другия джоб на Дръмънд и усети очертанията на пистолет. Беше неговият, знаеше го. Погледна Дръмънд и каза:

— Нека си остане у тебе, шерифе. Искам да го намерят в джоба ти.

Чу, че Менденхол ругае, и се обърна към нея.

— Не мога да хвана сигнал — каза тя.

Бош прокара палец по дисплея на джиесема си и екранът се освети. Индикаторът за сигнала показваше три чертички.

— И при мене няма нищо — каза детективът.

И прибра джиесема в джоба си.

— По дяволите! — извика Менденхол. — Трябва да направим нещо!

— Нима?

— Да — сопна се Менденхол. — Трябва.

Хари погледна Дръмънд и й каза:

— Тичайте в имението. В кухнята видях телефон.

— Добре. Веднага се връщам.

Бош я проследи с поглед, докато тя се спускаше по склона, след това отново се обърна към ранения и каза тихо:

— Сега сме само двамата с тебе.

Дръмънд се мъчеше да каже нещо. Хари клекна и доближи ухо до устата му.

— Нищо… не… усещам — изхриптя шерифът.

Бош се надигна и впери поглед в него, сякаш преценяваше травмите му. Дръмънд с огромно усилие успя да отвори уста. Усмихваше ли се? Хари видя по зъбите му рубиненочервена кръв. Белите му дробове явно бяха пострадали при катастрофата. Раненият промълви нещо, ала Бош не го чу и отново се наведе.

— Какво?

— Забравих да ти кажа… на уличката я накарах да коленичи… и да ме моли…

Разтреперан от гняв, Бош рязко се отдръпна, изправи се и се извърна. Погледна надолу към шатото. Менденхол не се виждаше.

Отново се обърна към Дръмънд, лицето му бе разкривено от ярост. Всичко в него крещеше за отмъщение. Детективът клекна и сграбчи ранения за предницата на ризата. После се наведе и заговори през зъби.

— Знам какво искаш, обаче няма да ти доставя това удоволствие, Дръмънд. Надявам се да живееш дълго и мъчително. В затвора. На легло. В килия, която вони на лайна и пикня. И да дишаш през тръба. Да те хранят през тръба. Надявам се всеки Божи ден да си мечтаеш да умреш, но да не можеш да направиш нищичко.

Пусна го и се изправи. Дръмънд вече не се усмихваше. Очите му се взираха в собственото му мрачно бъдеще.

Бош закрачи надолу по склона. Видя Менденхол да се изкачва с фенерче в ръка.

— Идват — каза тя. — Как е той?

— Още диша. Как е окото ви?

— Извадих каквото ми беше влязло. Пари.

— Кажете им да ви прегледат, когато пристигнат.

Мина покрай нея и продължи надолу. По пътя извади джиесема си, за да се обади на дъщеря си.