Майкъл Конъли
Черната кутия (15)

14.

В продължение на един час, докато чакаше да вземе сандвичите от „Джиамелас“, Бош обикаля из Форест Лоун. От уважение към някогашния си партньор Франки Шиън започна от мястото, където почиваше Кейси Стенгъл, после продължи по пътя на звездите и мина край надгробни камъни с имена като това на Гейбъл и Ломбард, Дисни, Флин, Лад и Нат Кинг Коул, насочвайки се към онази част от огромното гробище, която носеше името „Добрият пастир“, за да отдаде почит на баща си, когото не познаваше. На плочата пишеше „Дж. Майкъл Холър, баща и съпруг“, ала Бош знаеше, че самият той не е включен в това семейно уравнение.

После се спусна по склона до по-равен участък, където гробовете бяха разположени по-нагъсто. Отне му известно време, защото бяха изтекли дванайсет години, но накрая откри надгробния камък на Артър Делакроа, момче, чието убийство беше разследвал. В евтина пластмасова ваза до плочата имаше изсъхнали стръкове отдавна мъртви цветя и те сякаш напомняха, че детето е било забравено в живота, преди да бъде забравено в смъртта. Бош вдигна вазата и на излизане от гробището я изхвърли в едно кошче.

Стигна в балистичния отдел в 11.00. Носеше двата още топли сандвича с кюфтенца от „Джиамелас“ в найлонов плик. Отидоха да ги изядат в стаята за почивка и след първата хапка Пит Патлака нададе толкова висок стон, че двама криминалисти дойдоха в стаята да видят какво става. Сарджънт и Бош неохотно си поделиха сандвичите с тях, с което Хари си създаде приятели за цял живот.

Когато отидоха при масата на Сарджънт, Хари видя, че беретата вече е поставена в менгеме с лявата страна нагоре и че рамата е почистена със стоманена вълна в подготовка за възстановяване на серийния номер.

— Готови сме да започваме — заяви криминалистът, сложи си гумени ръкавици и пластмасов предпазител на очите и се настани на табуретката пред менгемето. После хвана рамото на монтираната за него лупа, смъкна я над ръката си и включи лампата.

Бош знаеше, че всяко оръжие, законно произведено където и да е по света, има уникален сериен номер, по който може да се установи притежателят му. Хората, които искаха да предотвратят това, често изпиляваха номера с различни инструменти или се опитваха да го прогорят с киселина.

Но производството на оръжието и процедурата по щамповането даваше на органите на закона много голям шанс да възстановят номера. Когато серийният номер се щампова върху повърхността на оръжието по време на производството, металът под буквите и цифрите е подложен на натиск. По-късно повърхността може да бъде изпилена или изгорена, но въпреки това отпечатъкът отдолу много често остава. Могат да се приложат различни методи за възстановяване на номера, например използване на смес от киселини и медни соли, която реагира с метала и разкрива номера. Или пък с магнити и железен прах.

— Ще започна с магнитния метод, защото ако сработи, ще стане по-бързо и няма да повреди оръжието обясни Сарджънт. — Нали ще му правим и балистична експертиза на тоя приятел, трябва да остане в изправност.

— Ти си шефът — отвърна Бош. — Що се отнася до мен, колкото по-бързо, толкова по-добре.

— Е, да видим какво ще се случи.

Криминалистът долепи до долната страна на пистолета, точно под затвора, голям кръгъл магнит.

— Първо го намагнетизираме…

След това се пресегна към една от лавиците над масата и взе някакъв спрей. Разклати го и го насочи към оръжието.

— Сега прилагаме патентованата рецепта на Пит Патлака с желязо и масло…

Бош се наведе по-близо, докато Сарджънт пръскаше пистолета.

— Желязо и масло ли?

— Маслото е достатъчно гъсто, за да задържи намагнитизирания железен прах. Пръскаш го с него и магнитът ще притегли праха към повърхността на оръжието. Там, където е щампован серийният номер и металът е по-плътен, магнитното притегляне е по-силно. Железният прах би трябвало да очертае номера. Поне на теория.

— Колко време ще отнеме?

— Не много. Ако стане, стане. Ако не, продължаваме с киселина, обаче това най-вероятно ще повреди пистолета. Ето защо избягваме да го правим, преди да е приключила балистичната експертиза. Имаш ли някой предвид за нея?

— Още не.

Сарджънт говореше за анализа, който щеше да потвърди, че куршумът, убил Анеке Йесперсен, е изстрелян от пистолета пред тях. Хари беше убеден в това, но трябваше да получи криминалистично доказателство. Нарочно минаваше по този заобиколен път, за да не изгуби набраната скорост. Искаше серийния номер, за да може да проследи произхода на оръжието, ала знаеше и че ако процедурата с маслото и железния прах не даде резултат, ще се наложи да намали темпото и да продължи по каналния ред. И като се имаше предвид докладната на О’Тул до БПС, забавянето напълно щеше да спре следствието — точно както се надяваше лейтенантът, за да получи одобрението на началника на полицията.

— Тогава да се надяваме, че ще стане — каза Сарджънт и изтръгна Бош от мислите му.

— Да — отвърна Хари. — Да почакам ли, или ще ми се обадиш?

— Ще го оставя да поседи така четирийсетина минути. Можеш да почакаш, ако искаш.

— Знаеш ли какво, обади ми се веднага щом имаш резултат.

— Дадено, Хари. Мерси за сандвича.

— Мерси за услугата, Пит.

През отделни периоди от кариерата си Бош знаеше наизуст номера на Службата за правна помощ в Полицейския съюз за защита. Но когато се върна в колата си и отвори телефона си да позвъни в Службата във връзка с проблема с О’Тул, установи, че го е забравил.

Докато гледаше телефона в ръката си, той завибрира. На дисплея се появи знак плюс, следван от низ цифри. Международно обаждане.

— Хари Бош.

— Обажда се Бон, детектив Бош. Господин Яник също е на линия. Можете ли да разговаряте с него? Аз ще ви превеждам.

— Да, изчакайте един момент.

Бош остави телефона на седалката, докато си извади бележник и химикалка.

Добре, готов съм. Господин Яник, чувате ли ме?

Последва нещо, което трябваше да е превод на въпроса му на датски, след което се разнесе нов глас.

— Да, добър вечер, инспекторе. — Говореше със силен акцент, но се разбираше. — За съжаление говоря английски много зле.

— По-добре, отколкото аз — датски. Благодаря, че приехте да се чуем.

Бош преведе и с това започна накъсан трийсетминутен разговор, който не даде на Бош почти никаква информация, помагаща му да доизясни пътуването на Анеке Йесперсен до Лос Анджелис. Яник обаче му разкри подробности за характера и способностите на фоторепортерката, за решителния й подход към правенето на репортажи, независимо от риска и пречките. Ала когато Хари насочи въпросите си към разследваните от нея военни престъпления, пенсионираният редактор не можа да му даде сведения за вида на престъпленията, техните извършители и източника на информацията. Напомни, че Анеке е била на свободна практика и затова никога не разкривала материала си на редакцията. Прекалено често я били изигравали редактори, които изслушвали основните моменти от материала и без дори да й благодарят, възлагали репортажа на собствените си щатни репортери и фотографи.

Бош все повече се обезсърчаваше от бавния процес на превеждане, както и от съдържанието на вече преведените на английски отговори на Яник. Въпросите му се изчерпаха и той установи, че не е записал нищо в бележника си. Докато се чудеше какво още да попита, двамата му събеседници продължиха да разговарят на родния си език.

— Какво казва господин Яник? — попита Хари. — За какво си говорите?

— Мъчно му е, детектив Бош — отвърна Бон. — Много харесвал Анеке и му се иска да ви помогне повече, но не знаел нещата, които ви интересуват. Мъчно му е, защото е наясно, че сте разочарован.

— Е, кажете му да не го приема лично.

Бон преведе и Яник на свой ред надълго и широко започна да отговаря нещо.

— Хайде да продължим отзад напред — прекъсна го Бош. — Познавам много репортери тук. Те не са военни кореспонденти, обаче съм сигурен, че репортерите действат по един и същи начин. Обикновено един материал води до втори. Или, казано с други думи, ако открият някой, на когото имат доверие, пак се връщат при този източник. Това значи, че отиват при същия човек за други материали. Хайде да видим дали господин Яник ще си спомни последните няколко репортажа на Анеке, които е публикувал. Известно ми е, че предишната година тя е била в Кувейт, но го попитайте… просто вижте дали си спомня какви репортажи е правила.

Двамата датчани поведоха дълъг диалог. Хари чуваше, че единият от тях трака на клавиатура, и предположи, че е Бон. Докато чакаше английския превод, джиесемът му сигнализира за друго обаждане. Той погледна дисплея и видя, че е от балистичния отдел. От Пит Патлака. Искаше му се да отговори веднага, но реши първо да свърши разговора с Яник.

— Добре, готово — съобщи Бон. — Проверих в нашия дигитален архив. През годината преди смъртта й, както казахте, Анеке е отразявала „Пустинна буря“ в Кувейт. „Берлингске Тидене“ е купил няколко репортажа със снимки.

— Ясно. Нещо за военни престъпления или жестокости, такива неща?

— Ъъъ… не, не виждам нищо подобно. Писала е материали за човешката страна на войната. За хората в столицата. Пратила е три фотоесета…

— Какво искате да кажете с това „човешката страна“?

— За живота под прицел. За семействата, изгубили свои близки. Такива материали.

Бош се замисли за миг. „За семействата, изгубили свои близки…“ Знаеше, че военните престъпления много често са жестокости, извършени срещу невинни хора, попаднали сред хаоса на войната.

— Знаете ли какво? — рече той. — Бихте ли ми пратили линкове за репортажите, които сте намерили в архива?

— Да, ще ви пратя. Ще се наложи да ги преведете.

— Да, знам.

— Откога най-рано да търся?

— Например една година.

— Една година. Добре. Това значи доста публикации.

— Няма нищо. Господин Яник има ли да ми каже нещо друго? Спомня ли си нещо друго?

Хари изчака Бон да преведе последния му въпрос. Бързаше. Искаше да се свърже с Пит Патлака.

— Господин Яник ще си помисли — съобщи Бон. — Обещава да провери уебсайта и да се опита да си спомни още нещо.

— Какъв уебсайт?

— За Анеке.

— Какво искате да кажете? Уебсайт ли има?

— Да, естествено. Направил го е брат й. В памет на Анеке. Там има много нейни снимки и репортажи, нали разбирате?

Бош замълча за миг, защото го обзе срам. Можеше да прехвърли вината върху Хенрик Йесперсен, задето не му е споменал за уебсайта, ала нямаше да е честно. Трябваше сам да се сети да попита.

— Дайте ми уеб адреса, моля — въздъхна той.

Бон му го продиктува и Хари най-после имаше какво да си запише.

Беше по-бързо да се обади, отколкото да се върне и да мине пак през охраната. Пит Патлака отговори на второто иззвъняване.

— Бош съм. Има ли нещо?

— Оставих ти съобщение — отвърна Сарджънт.

Отговорът му прозвуча безизразно. Бош го прие като лоша вест.

— Обаждам ти се веднага, не съм го прослушал. Какво стана?

— Всъщност резултатът е доста добър. Не успях да възстановя само една цифра. Това стеснява възможностите до десет.

Хари беше работил по случаи, в които разполагаше с много по-малко. Все още държеше бележника си в ръка и помоли криминалиста да му даде номера. Записа го, после го прочете на глас, за да се увери, че е верен.

BER060_5Z

— От осмата цифра, дето липсва, отгоре е останала дъгичка, Хари, затова съм склонен да допусна, че е нула или тройка, осмица или деветка. Нещо е дъга отгоре.

— Ясно. Връщам се в службата и ше го пусна в системата. Пит, ти успя! Благодаря ти, мой човек.

— Пак заповядай, Хари. Стига да ми донесеш сандвич от „Джиамелас“!

Бош затвори и запали колата. После се обади на Чу, продиктува му серийния номер на беретата и му каза да започне и с десетте възможни пълни номера. Първо щяха да опитат в база данните на Калифорнийското министерство на правосъдието, защото партньорът му имаше достъп до нея и тя щеше да провери всички продадени в щата оръжия. Ако не откриеха съвпадение, щеше да се наложи да отправят официална заявка за издирване чрез федералното Бюро за контрол на алкохола, тютюна, огнестрелните оръжия и взривните вещества. Това щеше да забави процеса. Федералните власти не бяха особено експедитивни, а и Бюрото се разтърсваше от поредица скандали и гафове, които допълнително забавяха изпълнението на заявките от местните органи на закона.

Бош обаче запази оптимизма си. Беше извадил късмет с Пит Патлака и серийния номер. Нямаше основания да смята, че и занапред няма да е така.

Вля се в тежкия трафик на Сан Фернандо Роуд и потегли на юг. Нямаше представа колко ще му отнеме обратният път до дирекцията на полицията.

— Ъъъ… Хари? — каза Чу накрая.

— Да?

— Идва да те търси една от Вътрешния. Искаше да разговаря с теб.

Толкова за късмета му. О’Тул сигурно бе подал докладната до БПС, което повечето ченгета все още наричаха Вътрешен отдел въпреки новото му официално наименование.

— Как се казва? Още ли е там?

— Представи се като детектив Менденхол. Влезе за малко при О’Тул и затвори вратата, но според мен вече си е тръгнала.

— Добре, ще се оправя с това. Ти провери номера.

— Ясно де.

Бош затвори. Колите в неговата лента не помръдваха и не можеше да види нищо нататък, защото хъмвито пред него му скриваше гледката. Въздъхна и ядосано наду клаксона. Обзе го усещането, че изведнъж го е напуснал не само късметът. Губеше инерцията и оптимистичното си настроение. Внезапно се почувства така, сякаш се спуска мрак.