Майкъл Конъли
Черната кутия (29)

28.

Вибриращият на гърдите му джиесем го измъкна от дълбокия съм. Първата му мисъл беше, че е дъщеря му — или някакъв проблем, или ядосана на Хапа. Часовникът на нощното шкафче показваше 04.22.

Той вдигна телефона, но не видя снимката на Мади с изплезен към него език, която се появяваше при нейните обаждания. Погледна номера на дисплея и видя, че кодът е 404. Атланта.

— Детектив Бош.

Надигна се и се огледа за бележника си, ала отново се сети, че го е оставил в колата. Установи, че е гол, само на кръста му беше увит пешкир.

— Казвам се Шарлот Джексън и вчера сте ми оставили съобщение. Получих го късно сноши. Много ли е рано при вас?

Главата му се проясни. Спомни си разговора в ресторанта с Шарлот Джексън номер четири. Това трябваше да е номер три. Последното останало обаждане. Жената живееше на Ора Авеню в Източна Атланта.

— Няма проблем, госпожо Джексън — отвърна Бош. — Радвам се, че ми се обаждате. Както ви казах и в съобщението, аз съм детектив от Лосанджелиското полицейско управление. Работя в отдел „Неприключени следствия“, в който разследваме стари престъпления, ако това ви говори нещо.

— Гледала съм „Забравени досиета“ по телевизията. Много хубав сериал.

— Добре, вижте, разследвам едно старо убийство и се опитвам да се свържа с някоя си Шарлот Джексън, която през деветдесет и първа е служила в армията и е участвала в „Пустинна буря“.

Последва мълчание, но Бош изчака отговора й.

— Ами… това съм аз. Но не познавам никой в Лос Анджелис, нито пък някой мой познат е бил убит. Адски странно.

— Да, разбирам, и съм наясно, че всичко това може да ви се стори смущаващо. Ако се съгласите да ви задам няколко въпроса, нещата може би ще ви се поизяснят.

Отново зачака отговор. Не получи.

— Госпожо Джексън? Чувате ли ме?

— Да, чувам ви. Задайте въпросите си. Нямам много време, скоро трябва да тръгвам за работа.

— Добре тогава, ще се опитам да съм по-кратък. Първо, това вашият домашен номер ли е, или джиесем?

— Джиесем. Нямам друг номер.

— Добре. Казахте, че сте служили във въоръжените сили и сте участвали в „Пустинна буря“. В какви войски сте служили?

— В Сухопътни.

— Още ли сте на служба?

— Не.

Каза го така, като че ли въпросът му е глупав.

— В коя база бяхте, госпожо Джексън?

— В Бенинг.

Когато служеше в армията, Бош също беше прекарал известно време във Форт Бенинг. Последната спирка преди Виетнам. Затова знаеше, че е на два часа път с кола от Атланта, първата дестинация на Анеке Йесперсен в Съединените щати. Започваше да изпитва усещането, че се приближава до нещо. Скоро щеше да изплува някаква скрита истина. Опита се да придаде на гласа си хладнокръвно звучене.

— Колко време бяхте в Персийския залив?

— Общо около седем месеца. Първо в Саудитска Арабия за „Пустинен щит“, после се прехвърлихме в Кувейт за сухопътната операция. „Пустинна буря“.

Всъщност изобщо не съм била в Ирак.

— През това време излизали ли сте в отпуск и били ли сте на круизния кораб „Сауди Принсес“?

— Разбира се — потвърди Джексън. — Всъщност всички ходеха там в един или друг момент. Това какво общо има с убийството в Лос Анджелис? Наистина не разбирам защо ме търсите и както казах, трябва да ходя на работа, тъй че…

— Госпожо Джексън, уверявам ви, че имам основание да ви безпокоя и е възможно да ни помогнете да разкрием убиеца. Може ли да ви попитам как се издържате сега?

— Работя в Центъра за медиация в Атланта. Намира се в Инман Парк.

— Адвокатка ли сте?

— Не. Господи, не.

Същият тон, като че ли Бош е задал глупав или очевиден въпрос, въпреки че той разговаряше с нея за пръв път.

— Какво работите в Центъра за медиация?

— Медиатор съм и шефът ми не обича да закъснявам. Вече трябва да тръгвам.

Бош някак си се беше отдалечил от основната цел на разговора. Такова изместване на посоката винаги го ядосваше. Приписа го на факта, че обаждането го е събудило.

— Само още няколко въпроса. Много е важно. Да се върнем на „Сауди Принсес“. Спомняте ли си кога сте били на кораба?

— Беше през март, точно преди моята част да се върне в Щатите. Тогава си мислех, че нямаше да отида, ако знаех, че само месец по-късно ще съм си в Джорджия. Обаче в армията не ме предупредиха и затова излязох в тридневен отпуск.

Хари кимна. Бяха се върнали на верния път. Сега просто трябваше да продължат по него.

— Спомняте ли си дали ви е интервюирала една журналистка? Анеке Йесперсен.

Отговорът на Джексън се забави съвсем малко.

— Холандката ли? Да, помня я.

— Датчанка. За една и съща жена ли става дума? Бяла, руса, красива, около трийсетгодишна?

— Да, да, само веднъж са ме интервюирали. Холандка, датчанка — помня, че се казваше така. Спомням си и нея.

— Добре, къде ви интервюира, спомняте ли си?

— Бях в един бар. Не помня кой, обаче беше до басейна. Постоянно киснех там.

— Спомняте ли си нещо друго за интервюто?

— За интервюто ли? Ами, не. Тя ми зададе само няколко кратки въпроса. Интервюира много хора. А наоколо беше шумно и всички бяха пияни, нали разбирате?

— Разбирам.

Сега беше моментът. Единственият въпрос, който всъщност трябваше да й зададе.

— След това виждали ли сте пак Анеке?

— Ами, първо я видях на другата вечер. На същото място. Само че не интервюираше никого. Каза, че пратила репортажа си или поне снимките и сега си почивала. Оставали й още два дни на кораба и повече нямало да работи.

Бош не очакваше да чуе такова нещо. Замисли се за пътуването на Йесперсен до Атланта.

— Защо разпитвате за нея? — попита Джексън. — Тя ли е убитата?

Да. Преди двайсет години, в Лос Анджелис.

— О, божичко!

— По време на безредиците през деветдесет и втора. Една година след „Пустинна буря“.

Изчака да види дали жената ще реагира, но отсреща му отговори само мълчание.

— Струва ми се, че по някакъв начин е свързано с кораба — продължи Бош. — Спомняте ли си нещо друго за нея? Пияна ли беше, когато сте я видели на другия ден?

— Не знам дали е била пияна. Обаче държеше бутилка. Всъщност и двете държахме шишета. Това правехме на оня кораб. Наливахме се.

— Ясно. Спомняте ли нещо друго?

— Помня само, че каквато си беше руса сексбомба, на нея й беше по-трудно да държи момчетата на разстояние, отколкото на която и да е от нас.

„Нас“ означаваше жените в бара и на кораба.

— Точно това ме попита, когато дойде да ме види в Бенинг.

Бош се вцепени. Не издаваше никакъв звук, дори не дишаше. Чакаше. И тъй като не последва нищо повече, се опита предпазливо да доизкопчи историята.

Кога беше това?

— Около година след „Бурята“. Оставаха ми само две седмици до уволнението. Тя някак си ме откри и дойде в базата, зададе ми цял куп въпроси.

— Точно какво ви пита, спомняте ли си?

— Разпитва ме за втория ден, нали разбирате, когато не беше на работа. Първо ме пита дали съм я видяла и аз казах: „Да, не си ли спомняш?“ После ме попита с кого е била и кога за последен път съм я мяркала.

— И вие какво й отговорихте?

— Помнех, че тя тръгна с няколко от момчетата. Отиваха на дискотека, а не мен не ми се ходеше. След това я видях чак във Форт Бенинг.

— Попитахте ли я защо ви пита за това?

— Не. Подозирах каква е причината.

Бош кимна. Сигурно тъкмо затова жената си спомняше последния разговор толкова ясно след двайсет години.

— Нещо й се е случило на кораба каза той.

— И аз така мисля — потвърди Джексън. — Обаче не я разпитвах за подробности. А и тя едва ли щеше да ми ги разкаже. Искаше само отговори. Искаше да знае с кого е била.

Хари си помисли, че вече разбира много от загадките в това дело. Какво военно престъпление е разследвала Анеке Йесперсен и защо не е споделила с никого какво прави. Обзе го още по-силна тъга за жената, която всъщност не познаваше.

— Разкажете ми за мъжете, с които е отишла на дискотека. Колко бяха?

— Не помня, трима-четирима.

— Спомняте ли си нещо друго за тях? Каквото и да е?

— Бяха от Калифорния.

Бош отново се вцепени — отговорът проехтя в главата му като камбана.

— Това ли е всичко, детектив? Трябва да тръгвам.

— Още съвсем малко, госпожо Джексън. Много ми помагате. Откъде знаете, че мъжете са били от Калифорния?

— Нямам представа. Просто го знам. Сигурно са ни казали, защото знаех, че са калифорнийци. Точно това й казах, когато ме посети в базата.

— Спомняте ли си имена, нещо друго?

— Не, вече не. Оттогава мина цяла вечност. И това, което ви разказах — спомням си го само защото тя дойде в базата.

— Ами навремето? Помните ли дали сте й казали името на някой от онези мъже?

Последва дълга пауза.

— Не си спомням дали съм ги знаела. Тъй де, може и да съм знаела малките им имена, когато бяхме на кораба, но нямам представа дали съм си ги спомняла след цяла година. На кораба имаше адски много мъже. Спомням си само, че бяха от Калифорния и им викахме „тираджиите“.

— Тираджиите ли?

— Да.

— Защо сте ги наричали така? Да не са ви казали, че карат камиони?

— Може, обаче си спомням, че имаха и татуирани камиони, нали разбирате?

Бош кимна — не в отговор на нейния въпрос, а в потвърждение на собствените си мисли.

— Да, разбирам. Значи онези мъже са имали такива татуировки, така ли? Къде?

— На раменете. На кораба беше горещо и бяхме на бара край басейна, тъй че или са били голи до кръста, или са били по потници. Поне двама от тях имаха еднакви татуировки, затова ние, момичетата в бара, искам да кажа, почнахме да им викаме „тираджиите“. Не си спомням повече подробности, а и вече закъснях за работа.

— Добре, госпожо Джексън. Нямам думи да ви изразя благодарността си.

— Те ли са я убили?

— Още не знам. Имате ли имейл?

— Разбира се.

— Може ли да ви пратя един линк? Снимка в уебсайт — на нея са неколцина мъже на борда на „Сауди Принсес“. Бихте ли я погледнали, за да ми кажете дали познавате някой от тях?

— Може ли да го направя от работа? Трябва да тръгвам.

— Да, няма проблем. Ще ви пратя линка веднага щом затворим.

— Добре.

Тя му продиктува имейл адреса си и Хари го записа в оставения на нощното шкафче мотелски бележник.

— Благодаря, госпожо Джексън. Съобщете ми за снимката колкото може по-скоро.

Затвори, отиде при масата в кухненския бокс, включи лаптопа си и се свърза с безжичната мрежа на къщата зад мотела. Като прилагаше умения, усвоени от своя партньор и дъщеря си, откри линка на снимката в уебсайта на 237-а рота и го прати по имейла на Шарлот Джексън.

После отиде до прозореца и погледна навън. Още нямаше и намек за разсъмване. През нощта паркингът някак си почти се беше напълнил. Реши да вземе душ и да се приготви за деня, докато чака отговора за снимката.

След двайсет минути, докато се бършеше с пешкир, пран хиляди пъти, чу компютърния сигнал за получен имейл и отиде да го прочете. Шарлот Джексън му отговаряше:

Мисля, че са те. Не съм сигурна, но така ми се струва. Татуировките са същите, както и корабът. Само че беше много отдавна и бях пила. И все пак смятам, че са те.

Бош седна на масата и препрочете имейла. Изпитваше едновременно все по-силен страх и възбуда. Шарлот Джексън не ги беше разпознала категорично, но и това стигаше. Събития отпреди двайсет и повече години си заставаха по местата с яростна бързина. Ръката на миналото се пресягаше през времето и не се знаеше кого и как ще сграбчи и повали.