Майкъл Конъли
Черната кутия (35)

34.

Не се наложи да чака дълго. Не повече от десет минути след като угаси светлината, чу стържене на метал в метал. Резето се плъзгаше, само че бавно, и Бош си помисли, че Дръмънд иска да го изненада.

Вратата плавно се отвори. Застаналият отстрани детектив видя мрака навън и усети нахлулия студен въздух. И едва различи един-единствен силует.

Вдигна вилата. Стоеше до електрическия ключ. Единият от двамата първо щеше да се насочи натам, за да включи лампата. Възнамеряваше да замахне от равнището на раменете си и да го прониже със зъбите. Обезврежда единия и взима пистолета му. И тогава силите щяха да се изравнят.

Ада самотната фигура не тръгна към ключа. Стоеше неподвижно на прага, сякаш изчакваше очите й да се приспособят към тъмнината. После направи три крачки напред. Бош се оказа неподготвен за това. Очакваше да тръгне към ключа — а сега беше прекалено далеч.

Изведнъж в плевника засия светлина, само че не отгоре. Влезлият носеше фенерче. И на Хари му се стори, че силуетът е женски.

Влезлият го подмина — държеше фенерчето е една ръка пред тялото си. Хари не виждаше лицето, но по ръста и походката можеше да прецени, че не е нито Дръмънд, нито Козгроув. И беше жена, определено.

Лъчът обиколи плевника, после рязко се насочи към трупа. Жената се втурна към него и освети лицето на убития. Банкс лежеше по гръб с широко отворени очи и ужасяваща рана на дясното слепоочие. Лявата му ръка беше изпъната под неестествен ъгъл към носещия стълб. Часовникът му лежеше в сламата до гредата.

Жената клекна до Банкс и плъзна лъча по тялото му. И в този момент най-после освети първо оръжието в другата си ръка, а после и лицето си. Бош отпусна вилата и излезе от укритието си.

— Детектив Менденхол.

Следователската се извъртя надясно и насочи пистолета към него. Той вдигна ръце. В едната все още държеше вилата.

— Аз съм.

Осъзна, че сигурно й прилича на някаква карикатура на прочутата картина „Американска готика“ с държащия вила фермер и жена му — само че без жената. Пусна вилата в сламата.

Менденхол отпусна оръжието и се изправи.

— Какво става тук, Бош?

Хари забеляза, че е забравила собственото си настояване за уважително обръщение. Вместо да отговори, той отиде до вратата и надникна навън. Виждаше светлините на шатото между дърветата, ала от Козгроув и Дръмънд нямаше и следа. Излезе навън, отиде при колата си и отвори багажника с дистанционното.

Менденхол го последва.

— Попитах какво става, детектив Бош!

Хари извади един от кашоните от багажника и го остави на земята.

— Говорете тихо. Какво правите тук? Заради докладната на О’Тул ли сте ме проследили толкова надалеч?

— Не точно.

— Тогава защо?

Бош извади пистолета и го провери.

— Исках да разбера нещо.

— Какво?

Хари прибра пистолета в кобура, извади резервен пълнител от кутията и го пъхна в джоба си.

— Какво правите. Нещо ми подсказваше, че не заминавате на почивка.

Той тихо затвори багажника и се огледа, за да се ориентира. После се обърна към Менденхол.

— Къде е колата ви? Как дойдохте дотук?

— Паркирах на същото място, където и вие снощи. И дойдох по същия път.

Детективът сведе поглед към обувките й. Целите бяха в кал.

— Следили сте ме и сте сама. Някой изобщо знае ли къде сте?

Тя извърна очи и Бош разбра, че отговорът е отрицателен. Менденхол го беше следила неофициално, както неофициално разследваше убийството на Анеке Йесперсен самият той.

— Угасете фенерчето — каза Хари. — Светлината ще ни издаде.

Тя се подчини.

— Е, какво правите тук, детектив Менденхол?

— Провеждам разследване.

— Това не е достатъчно. Следили сте ме неофициално и искам да знам причината.

— Да речем само, че не съм тук в качеството си на служебно лице. Кой е убил онзи човек вътре?

Нямаше време да обсъждат мотивите й да го проследи. Ако успееха да се измъкнат, щеше да се върне към този въпрос, когато му дойдеше времето.

— Шериф Дръмънд — отвърна той. — Хладнокръвно. Пред мене — без да му мигне окото. Видяхте ли го, когато сте се промъквали насам?

— Видях двама мъже. Влязоха в къщата.

— Забелязахте ли някой друг? Да е пристигал трети?

Менденхол поклати глава.

— Не, бяха само двамата. Бихте ли ми обяснили какво става? Видях, че ви водят тук. Вътре лежи убит и бяхте заключен в плевника като…

— Вижте, нямаме време. Ще има и още убийства, ако не ги предотвратим. Накратко, тук ме доведе разследването ми. Разследването, за което ви разказах и във връзка с което ходих в Сан Куентин. Всичко води дотук. Качвайте се.

Докато заобикаляше от лявата страна на колата, Бош продължи да шепне.

— Жертвата ми се казва Анеке Йесперсен, датчанка. Била е военна кореспондентка. През деветдесет и първа четирима бойци от Националната гвардия, участващи в „Пустинна буря“, я упоили и изнасилили по време на отпуск. На следващата година тя дошла да ги търси в Щатите. Не знам дали е щяла да пише репортаж, или книга, обаче ги последвала в Лос Анджелис по време на безредиците. И те използвали прикритието на хаоса, за да я убият.

Седна зад волана, пъхна ключа и запали, като подаваше колкото може по-малко газ. Менденхол се качи до него.

— В резултат на моето разследване престъпното им сдружение започна да се пропуква. Банкс беше несигурен елемент, затова го убиха. Споменаха, че щял да идва още един, и мисля, че се готвят да отстранят и него.

— Кой?

— Казва се Франк Даулър.

Даде на заден и започна да се отдалечава от плевника, без да включи фаровете.

— Защо не убиха и вас? — попита следователката. — Защо само Банкс?

— Защото им трябвам жив засега. Дръмънд има план.

— Какъв план? Това е безумно!

Докато чакаше в мрака с вилата, детективът бе анализирал всичко и вече знаеше плана на Дж. Дж. Дръмънд.

— Заради часа на смъртта — отвърна той. — Трябвам им жив заради часа на смъртта. Планът е да припишат всичко на мене. Ще заявят, че съм се вманиачил по това разследване и съм тръгнал да отмъщавам за жертвата. Убил съм Банкс, а после и Даулър, но шерифът ме е изпреварил, преди да се добера до Козгроув. Дръмънд се кани да ме убие веднага щом приключи с Даулър. Сигурен съм, че тази история ще го представи като безстрашен пазител на закона, който се е изправил срещу някакво побъркано ченге, за да спаси един от най-достойните граждани на Долината — Козгроув. И после Дръмънд ще влезе в Конгреса като герой. Споменах ли, че се кандидатира за Конгреса?

Караше към шатото. Прожекторите все още не светеха и откъм гората се стелеше мъгла, която сгъстяваше мрака още повече.

— Не разбирам как Дръмънд изобщо се е замесил. Та той е шериф, за бога!

— Шериф е, защото Козгроув го е направил шериф. Както ще го вкара и в Конгреса. Дръмънд знае всички тайни. Бил е с тях в двеста трийсет и седма рота. Бил е на кораба по време на „Пустинна буря“ и в Лос Анджелис по време на безредиците. Именно той е убил Анеке Йесперсен. И тъкмо по този начин е държал Козгроув в ръцете си през всички тези…

Млъкна, понеже се сети за нещо. Намали и спря. Мислите му се върнаха към едно от последните неща, казани от Дръмънд, преди шерифът да излезе от плевника. „Карл-младши щеше да бъде лишен от наследство, ако неговият старец научеше, че е замесен в такива неща“.

— Той ще убие и Козгроув.

— Защо?

— Защото бащата на Козгроув е мъртъв. Дръмънд вече не може да го контролира.

Сякаш в потвърждение на заключението му, от шатото се разнесе изстрел. Бош настъпи газта и те заобиколиха имението и излязоха на обръщалото пред сградата.

На пет-шест метра от входа видяха мотор. Хари позна металносиния резервоар и каза:

— На Даулър е.

В къщата се чу нов изстрел. После още един.

— Закъсняхме.