Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хари Бош (17)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Black Box, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 49 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване и корекция
mad71 (2014)

Издание:

Майкъл Конъли. Черната кутия

Поредицата Хари Бош 18

ИК „Бард“, София, 2013

Американска. Първо издание

ISBN: 978–954—655–387—4

История

  1. — Добавяне

19.

Уинго отвори папката, прегледа бележките си и каза:

— Да започнем отначало.

— Трябва ли да си водя записки, или после ще ми дадете папката? — попита Бош.

— Ваша е. Но първо нека ви разкажа историята.

— Разбира се.

Той се опита да си спомни точно какво е разкрил на Рейчъл Уолинг за случая. Беше ли й споменал, че Анеке Йесперсен е отразявала „Пустинна буря“? И дали тя е казала на Уинго? Накрая реши, че дори агентката да е знаела, това не би променило резултатите от проверката. А и тя не можеше да е имала представа, че тъкмо тази информация — изчезването на оръжието в Ирак — дава съвсем нова насока на следствието.

— Да започнем отначало — повтори Уинго. — Десетте серийни номера, които ми дадохте, са на партида, произведена в Италия през осемдесет и осма. Те са сред трите хиляди пистолета, продадени на иракското министерство на отбраната. Доставени са на първи февруари осемдесет и девета.

— Само не ми казвайте, че нататък следите им се губят!

— Не, не още. Иракската армия е запазила някои оскъдни данни, до които получихме достъп след Втората война в Персийския залив. Скромен бонус от разпределението на архивите, които сме конфискували от дворците и военните бази на Саддам Хюсеин. Спомняте ли си за търсенето на оръжия за масово поразяване? Е, може и да не са открили ОМП, обаче са се натъкнали на купища документи за лазерни оръжия. И накрая ние получихме достъп до тях.

— Браво. И какво ви съобщават те за моя пистолет?

— Цялата пратка от Италия е отишла за Републиканската гвардия. Това е елитна бойна част. Знаете ли историята за случилото се там?

Бош кимна.

— Знам основните факти. Саддам нападна Кувейт и след като започнаха жестокостите, съюзническите сили казаха „Стига!“

— Точно така. Саддам нахлу в Кувейт през деветдесета, точно след като е получил тези оръжия. Затова според мен очевидното заключение е, че се е въоръжавал за нашествието.

— Значи пистолетът е отишъл в Кувейт.

Беше ред на Уинго да кимне.

— Най-вероятно, но няма как да сме сигурни. Следите стигат до там.

Хари се отпусна назад и впери очи в небето. Изведнъж си спомни, че беше помолил Рик Джексън да му пази гърба. Реши, че това вече не е нужно, и плъзна поглед по стъклената повърхност на дирекцията на полицията, ала отразяващите се слънчеви лъчи и острият ъгъл не му позволиха да види нищо. Той вдигна ръка и направи жест с палец нагоре. Надяваше се, че колегата му ще разбере и повече няма да си губи времето.

— Какво има? — попита Уинго. — Какво правите?

— Нищо. Оставих един приятел да ни наблюдава, защото ме поуплашихте, като казахте да дойда сам и прочее. Просто му дадох знак, че всичко е наред.

— Много ви благодаря.

Сарказмът й го накара да се усмихне. Тя му подаде папката. Разказът й беше свършил.

— Вижте, аз съм си параноик и вие задействахте защитните ми реакции.

— Параноята понякога е полезна — отбеляза агентката.

— Понякога. Та според вас какво се е случило с пистолета? Как се е озовал тук?

Бош обмисляше собствените си отговори на тези въпроси, но искаше да чуе и нейното мнение. В края на краищата тя работеше във федерална институция, упражняваща контрол върху огнестрелните оръжия.

— Ами, знаем какво се случи в Кувейт по време на „Пустинна буря“.

— Аха, отидохме там и видяхме сметката на Саддамовите войници.

— Да, самата война продължи по-малко от два месеца. Иракската армия първо отстъпи към столицата Кувейт, после се опита да се оттегли оттатък границата към Басра. Имаше много жертви, още повече бяха пленени.

— Нарекоха го Пътя на смъртта — рече Бош и си спомни репортажа и снимките на Анеке Йесперсен.

— Точно така. Вчера проверих всичко в Гугъл. Само по този път е имало стотици жертви и хиляди пленници. Качвали пленените войници в автобуси, а оръжията им товарели в камиони и пращали всичко в Саудитска Арабия, където били военнопленническите лагери.

— Значи моят пистолет може да е бил в един от онези камиони.

— Да. А може да е бил на войник, който не е оцелял или се е добрал до Басра. Няма как да разберем.

Хари се замисли. На следващата година пистолет на иракската Републиканска гвардия някак си се бе появил в Лос Анджелис.

— Какво са направили с плененото оръжие? — попита той.

— Събрали го и го унищожили.

— И никой не е записал серийните номера, така ли?

Уинго поклати глава.

— Това е война. Имало е прекалено много оръжия и недостатъчно време, за да записват серийните номера. Става дума за цели кервани с оръжие. Затова просто ги унищожили. Хиляди едновременно. Изкарвали ги насред пустинята, изсипвали ги в ями и ги взривявали с мощни експлозиви. Оставяли ги да горят един-два дни, после заривали ямите с пясък. И край.

Бош кимна.

— Край.

Продължи да разсъждава над всичко това. Нещо се въртеше в периферията на ума му. Нещо, което свързваше логическата верига, нещо, което щеше да му помогне да проумее нещата. Беше сигурен — просто още не го виждаше ясно.

— Ще ви попитам нещо — каза накрая той. — Случвало ли се е и друг път? Имам предвид, оръжие от там да изникне в някое престъпление, извършено тук. Оръжие, което уж е било пленено и унищожено.

— Сутринта проверих и отговорът е, че има такъв случай. Поне аз успях да открия само един. Е, не съвсем същия.

— А какъв?

— През деветдесет и шеста било извършено убийство във Форт Браг, Северна Каролина. Един войник убил друг в пиянски бой за жена. Оръжието също било берета, модел деветдесет и две, по-рано принадлежало на Саддамовата армия. Въпросният войник служил в Кувейт по време на „Пустинна буря“. Когато правил признания, той заявил, че го взел от убит иракски войник и по-късно си го донесъл вкъщи като сувенир. Но в архива не намерих нищо за това как е успял да го пренесе. Така или иначе обаче го е пренесъл.

Хари знаеше, че има най-различни начини за пренасяне на „сувенирно“ оръжие. Войниците го правеха, откакто съществуваха армии. Когато служеше във Виетнам, най-лесният начин беше да разглобиш пистолета на части и в продължение на няколко седмици да ги пращаш по пощата една по една.

— За какво мислите, детектив?

— Мисля си… Мисля си, че трябва да открия кой е пренесъл пистолета в Щатите. Жертвата ми е била журналистка и фоторепортерка. Отразявала е тази война. Четох един неин материал за Пътя на смъртта. Видях снимките й…

Не биваше да отхвърля възможността Анеке Йесперсен сама да е донесла в Лос Анджелис пистолета, с който е била убита. Изглеждаше малко вероятно, ала не можеше да пренебрегне факта, че е била там, на последното известно местонахождение на оръжието.

— Откога използват детектори за метал на летищата? — попита той.

— А, от много отдавна — отвърна Уинго. — Всичко започва с епидемията от похищения на самолети през седемдесетте. Но не и проверката на багажа със скенер. Тя датира от много по-късно, пък и не се прави последователно.

Хари поклати глава.

— Йесперсен е пътувала с малко багаж. Едва ли е чекирала раницата си.

Нещо не се връзваше. Струваше му се нелогично Анеке някак си да е задигнала пистолет на убит или пленен иракски войник и да го е пренесла тайно в родината си, а след това и в Съединените щати, само за да бъде убита с него.

— Не изглежда особено обещаващо — отбеляза Уинго. — Но ако съставите списък на жителите на квартала, в който е убита вашата жертва, може би ще успеете да откриете кой е служил в армията и е участвал в Първата война в Персийския залив. Ако в близост до местопрестъплението е живял някой, който току-що се е завърнал… Нали знаете, по онова време се говореше много за Синдрома на войната в Залива — комбинация от въздействието на химическите вещества и жегата. Много случаи на насилие в Щатите се приписваха на войната. Онзи войник във Форт Браг — това е пледирала неговата защита.

Бош кимна, но вече не я слушаше. Нещата изведнъж започнаха да си застават на мястото, образ и слово, спомени… проблясъци от онази нощ на уличката край Креншоу. Гвардейци, патрулиращи на улицата. Черно-бели снимки на войници по Пътя на смъртта… взривената казарма в Дахран и димящият корпус на бронетранспортьор… Фаровете на хъмвито, което бяха докарали в уличката…

Той се наведе напред, опря лакти върху коленете си и прокара пръсти през косата си.

— Добре ли сте, детектив Бош? — попита Уинго.

— Нищо ми няма.

— Хм, имате странен вид.

— Мисля, че те са били там…

— Кой? Къде?

Все още обхванал главата си с длани, Хари осъзна, че е разсъждавал на глас. Погледна я и каза:

— Вие успяхте, агент Уинго. Мисля, че отворихте черната кутия.

Изправи се.

— Благодаря ви. Благодаря и на Рейчъл Уолинг. Трябва да тръгвам.

Обърна се и тръгна към входа на дирекцията.

— Каква черна кутия? — извика подире му Уинго.

Хари не отговори.