Майкъл Конъли
Черната кутия (26)

25.

Отбиха се да обядват в кафетерията на Академията, чиито стени бяха украсени със сувенири на ЛАПУ, а сандвичите носеха имената на бивши началници на полицията и прочути ченгета, истински и измислени.

Мади си поръча бургер „Братън“, а Бош — „Джо Фрайди“^[1]. Настроението на момичето, повдигнато от Холоднак в края на симулаторния сеанс, отново се развали и то се умълча.

— Я по-весело, миличка — опита се да я успокои Хари. — Това е просто симулатор. Като цяло ти се представи много добре. Чу какво каза инструкторът. Имаш три секунди да прецениш и да стреляш. Когато се случва в действителност, нещата сякаш се забавят. Стават… не знам… по-ясни.

Това явно не й направи впечатление. Той опита отново.

— Пък и лазерът на пистолета сигурно не е бил фокусиран съвсем точно.

— Много ти благодаря, тате. Това означава, че всичките ми попадения всъщност са били извън мишената, защото лазерът не е бил фокусиран.

— Не, аз…

— Трябва да си измия ръцете.

Рязко стана и тръгна към тоалетната. Бош си даде сметка, че е постъпил глупаво, приписвайки неточния й изстрел на настройките.

Докато я чакаше, погледна една поставена в рамка първа страница на „Лос Анджелис Таймс“, която висеше на стената над сепарето. Цялата й горна част беше посветена на престрелката на полицията със Симбионистката освободителна армия на кръстовището на Петдесет и четвърта улица и Комптън през 1974-та. Като млад патрулен полицай Бош регулираше трафика и участваше в овладяването на тълпата по време на смъртоносното сражение, а на другия ден стоеше на пост, докато ченгетата претърсваха развалините на изгорялата къща в търсене на останките на Пати Хърст.

За нейно щастие, богатата медийна наследница се беше намирала на друго място.

Мади се върна и изсумтя:

— Защо се бавят толкова?

— Спокойно — отвърна Хари. — Поръчахме преди не повече от пет минути.

— Тате, защо си станал полицай?

Неочакваната смяна на темата го свари неподготвен.

— По много причини.

— Като например?

Той се замисли. Дъщеря му задаваше този въпрос за втори път тази седмица. Разбираше, че е важно за нея.

— Лесният отговор е, че исках да закрилям и служа. Но понеже ме питаш ти, ще ти призная истината. Не, не изпитвах желание да закрилям и служа или пък да съм някакъв благотворителен държавен служител. Като се замисля, всъщност просто се стремях да закрилям себе си и да служа на себе си.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами, току-що се бях върнал от Виетнамската война и такива като мене, нали разбираш, бивши войници, не се приемаха добре. Особено от хора на собствената ни възраст.

Бош се озърна, за да види дали им носят поръчката. Чакането започваше да изнервя и него. Той отново погледна дъщеря си.

— Разбираш ли, върнах се и не бях сигурен с какво ще се занимавам. Постъпих в Лос Анджелис Сити Колидж на Върмонт Авеню. Там почнахме да ходим с едно момиче и аз не му казах къде съм бил — нали разбираш, във Виетнам, — защото знаех, че може да има проблеми.

— Тя не ти ли видя татуировката?

Тунелният плъх на рамото му веднага би го издал.

— Не, не бяхме стигнали чак дотам. Изобщо не си бях събличал ризата пред нея. Обаче един ден след лекция минавахме през мензата и тя изневиделица ме попита защо съм толкова мълчалив… И не знам, просто реших, че моментът е подходящ, че мога да й разкрия тайната си. Помислих си, че тя ще го приеме, нали разбираш.

— Само че тя не го е приела.

— Да, не го прие. Отговорих й нещо от рода на „Ами, последните няколко години бях в армията“ и тя веднага попита дали това значи, че съм бил във Виетнам. И аз й казах — казах „да“.

— И какво каза тя?

— Нищо не каза. Просто направи пирует като танцьорка и се отдалечи. Без да каже абсолютно нищо.

— Господи! Адски гадно!

— Всъщност тогава разбрах къде съм се върнал.

— А какво стана, когато отиде на лекции на другия ден? Каза ли й нещо?

— Не. Защото не отидох. Повече не се веснах там, понеже бях наясно какво ще се случи. Така че това до голяма степен е причината една седмица по-късно да постъпя в полицията. Управлението беше пълно с ветерани от армията и мнозина от тях бяха служили в Югоизточна Азия. Затова знаех, че ще има хора като мене, които ще ме приемат. Все едно да излезеш от затвора и първо да минеш през възстановителен център. Вече не бях вътре, но бях с хора като мен.

Бош виждаше, че дъщеря му явно е забравила за убийството на стюардесата. Това го радваше, но ровенето в собствените му спомени не му доставяше удоволствие.

Той неочаквано се усмихна.

— Какво има? — попита Мади.

— Нищо. Просто се сетих за нещо друго от онова време. Шантава история.

— Хайде, разкажи ми. Току-що ми разказа една адски тъжна история — разкажи ми и шантавата.

Хари изчака келнерката да им сервира. Жената работеше тук още от времето на кадетската му подготовка преди близо четирийсет години.

— Мерси, Марджи — каза той.

— Моля, Хари.

Маделин си сложи кетчуп на бургера и изядоха по няколко хапки, преди Бош да започне разказа си.

— Когато завърших Академията и станах патрулен полицай, пак се повтори същото. Нали разбираш, антикултурата, антивоенното движение, ставаха безумни неща.

Посочи страницата от вестника на стената до тях.

— Много хора смятаха, че полицията почти по нищо не се различава от завръщащите се от Виетнам детеубийци. Нали разбираш какво искам да кажа?

— Горе-долу.

— Затова първата ми задача като бомбе беше да…

— Какво е „бомбе“?

— Новобранец. Току-що дошъл от цивилния свят, където не се носи фуражка.

— Ясно.

— След Академията първо ме пратиха пешеходен патрул на Холивуд Булевард. А по онова време там беше адски мрачно. Всичко беше порутено.

— В някои райони пак е доста кофти.

— Вярно. Както и да е, за партньор ми определиха един старец, Пепин, който щеше да ме обучава. Помня, че му викаха Сладоледа, понеже на смяна всеки ден се отбиваше да си вземе сладолед от „Дипс“ на Холивуд и Вайн. Като часовник. Всеки ден. Та Пепин служеше в полицията отдавна и аз му станах партньор. Смяната ни минаваше винаги по един и същи начин. Тръгвахме от участъка по Уилкокс, завивахме надясно по Холивуд, излизахме на Бронсън, после продължавахме чак до Ла Бреа и оттам се връщахме в участъка. Сладоледа имаше биологичен часовник и знаеше точно с какво темпо да се движим, за да се приберем в края на смяната.

— Звучи адски скучно.

— Така си и беше, освен когато получавахме сигнал. Но и сигналите бяха за дреболии. Кражби от магазини, проституция, търговия с дрога — нищо сериозно. Както и да е, почти всеки ден ни крещяха обиди от подминаващи коли. Нали разбираш, викаха ни „фашисти“, „куки“, такива неща. А Сладоледа не можеше да понася да го наричат „кука“. Та когато някоя кола ни подминаваше и от нея ни викаха „куки“, той си записваше марката, модела и номера, вадеше кочана и им тръсваше фиш за неправилно паркиране. После откъсваше копието, което би трябвало да оставиш под чистачката на предното стъкло, смачкваше го и го хвърляше.

Бош отново се засмя и отхапа от сандвича си с печено сирене, домат и лук.

— Не разбирам — каза Мади. — Какво му е смешното?

— Ами, той предаваше своето копие на фиша и естествено, собственикът на колата си нямаше и представа за това. Глобата оставаше неплатена и тогава издаваха заповед за арест. Тъй че все някога щяха да спрат оня, който ни беше нарекъл „куки“, и тогава щеше да се окаже, че има заповед за ареста му. И така Сладоледа се смееше последен.

Лапна един пържен картоф и завърши:

— Засмях се, защото си спомних, че Пепин го направи още първия път, когато излязох на смяна с него. Когато ми обясни номера, аз го попитах: „Това не е по правилник, нали?“ И той ми отговори: „Ама е по моя правилник!“

Бош пак се усмихна, но дъщеря му само поклати глава. Хари реши, че историята е смешна само за него, и се зае със сандвича си. Скоро най-после стигна до онова, което отлагаше да й каже през целия уикенд.

— Виж, трябва да замина за няколко дни. Тръгвам утре.

— Къде отиваш?

— В Централната долина, в района на Модесто, за да разговарям с едни хора по работа. Ще се върна или във вторник вечерта, или в сряда. Ще разбера чак когато отида там.

— Добре.

Той се приготви за най-важната част.

— И затова искам Хана да остане при теб.

— Няма нужда никой да остава при мен, тате. Вече съм на шестнайсет и имам оръжие. Ще се оправя.

— Знам, обаче искам тя да дойде при тебе. Така просто ще съм по-спокоен. Ще го направиш ли заради мен?

Мади поклати глава, но неохотно се съгласи.

— Ами, да. Просто не…

— На нея ще й е приятно. И няма да ти досажда и да ти казва кога да си лягаш и така нататък. Вече го обсъдих с нея.

Дъщеря му остави недоядения си хамбургер по начин, който означаваше, че е приключила с яденето.

— Защо Хана никога не остава, когато ти си вкъщи?

— Не знам. Но не става въпрос за това.

— Например снощи. Прекарахме си страхотно и ти после я остави у тях.

— Мади… това са лични неща.

— Няма значение.

Всички подобни разговори винаги свършваха с „няма значение“. Хари се огледа наоколо и се опита ли измисли друга тема. Съзнаваше, че е оплескал ситуацията с Хана.

— Защо преди малко ме попита защо съм станал полицай?

Маделин сви рамене.

— Не знам. Просто ми се прииска да разбера.

Той се замисли, преди да продължи.

— Виж, ако се чудиш дали това е правилният избор за теб, всъщност имаш още много време.

— Знам. Не е това.

— И ти е ясно, че искам сама да направиш избора си. Искам да си щастлива — тогава и аз ще съм щастлив. Не си мисли, че трябва да го правиш заради мене, да следваш моя път. Нищо подобно.

— Знам, тате. Просто те попитах, нищо повече.

Бош кимна.

— Добре. И все пак вече съм сигурен, че ще си адски добро ченге, адски добър детектив. Не става въпрос как стреляш, а как мислиш — принципното ти разбиране за справедливост. Ти притежаваш всичко необходимо, Мадс. Просто трябва да решиш дали искаш точно това. Каквото и да избереш, аз винаги ще те подкрепям.

— Благодаря, тате.

— И да се върнем само за малко към симулатора. Адски се гордея с тебе. Не само заради стрелбата. Имам предвид хладнокръвието ти, увереността в действията ти. Бива си те.

Това насърчение явно й подейства добре, но в следващия миг тя се намръщи и се тросна:

— Кажи го на стюардесата.