Майкъл Конъли
Черната кутия (33)

32.

Дръмънд му заповяда да си вдигне ръцете, приближи се, извади пистолета му от кобура и го пъхна в джоба на зеленото си ловджийско яке. После кимна към Банкс и каза:

— Свали му белезниците.

Хари извади ключовете от джоба си и ги отключи.

— Сложи си едната гривна на лявата китка.

Бош се подчини и пусна ключа в джоба си.

— А сега, Реджи, ти го закопчай. Зад гърба.

Бош позволи на Банкс да го закопчае. Дръмънд се приближи и се наведе към него.

— Къде ти е джиесемът?

— В предния десен джоб.

Докато го вадеше, шерифът дишаше почти в лицето му.

— Не биваше да мътиш водата, детектив — каза той.

— Щом казваш.

Дръмънд извади ключовете, после опипа и другите му джобове, за да се увери, че няма нищо друго. Отиде при леглото, вдигна сакото му и го претърси. Намери портфейла със служебната му карта и ключовете на колата и ги прибра. Измъкна изпод колана на кръста си друг пистолет и го подаде на Банкс.

— Пази го, Реджи.

Отиде до масата, отвори папката с нокътя на показалеца си и се наведе, за да разгледа снимките на фотоапаратите, които беше носила Анеке Йесперсен.

— Е, с какво се занимаваме тук, господа?

— Той се опитваше да ме накара да си призная, Дръмър — запелтечи Банкс, сякаш непременно трябваше да изпревари отговора на Бош. — За онова на кораба и в Лос Анджелис. Знае за кораба. Буквално ме отвлече! Обаче аз не му издадох нищо.

Дръмънд кимна.

— Браво, Реджи. Браво.

И продължи да прелиства материалите в папката, като обръщаше страниците само с нокът. Бош знаеше, че вниманието на шерифа всъщност не е насочено към тях. Опитваше се да прецени в какво положение се е озовал и как трябва да реагира. Накрая Дръмънд затвори папката и я пъхна под мишница.

— Май ще идем да се поразходим.

Хари най-после проговори, макар да разбираше, че опитът му е обречен на неуспех.

— Наясно си, че не бива да го правиш, шерифе. Не разполагам с нищо друго освен подозрения, които не вършат никаква работа.

Дръмънд се усмихна заплашително.

— Не знам. Струва ми се, че човек като тебе не разчита само на подозренията си.

— Може да се изненадаш, но се случва често.

Шерифът огледа стаята, за да се увери, че не е пропуснал нищо.

— Добре, Реджи, вземи сакото на детектив Бош. Сега ще се поразходим с неговата кола.

Паркингът пустееше. Натикаха го на задната седалка и Дръмънд даде ключовете на Банкс и му нареди да седне зад волана. Самият той се настани отляво до Бош.

— Накъде? — попита Банкс.

— Към Хамит Роуд.

Банкс излезе от паркинга и потегли към рампата на шосе 99. Дръмънд продължаваше да държи пистолета си в ръка.

— Как разбра? — попита Хари и видя в мрака самодоволната усмивка на шерифа.

— Как разбрах, че душиш наоколо ли? Ами, допусна няколко грешки, детектив. Първо, снощи си оставил кални следи по хеликоптерната площадка в имението на Карл Козгроув. Той ги видял сутринта и ми се обади. Каза, че имал неканен гост, и аз пратих двама от хората си да проверят. Второ, тази вечер ми звънна Франк Даулър и ми каза, че нашият Реджи пил в клуба с човек, който искал да купи пистолет на иракската Републиканска гвардия. Съвпадението на всичките тези неща ме накара да се замисля и…

— Той ме измами, Дръмър — обади се от предната седалка Банкс, опитваше се да срещне очите на шерифа в огледалото. — Нямах представа, сериозно. Мислех, че наистина е колекционер, така че се обадих на Франк да го питам иска ли да продаде пистолета си. Когато се чухме предишния път, той търсеше пари.

— Досетих се, Реджи. Само че на Франк са му известни някои неща, които ти не знаеш — пък и беше нервен, защото вчера някакъв непознат идвал да разпитва жена му за него.

И погледна Бош, за да му даде да разбере, че знае кой е бил посетителят.

— Франк събрал две и две и прояви благоразумието да ми се обади. Тогава позвъних тук-там и скоро установих, че в „Блу Лайт“ е отседнал човек, чието име си спомнях от една отдавна отминала нощ. И тук си допуснал грешка, детектив. Регистрирал си се под истинското си име.

Бош не отговори. Загледа се през прозореца в мрака и се опита да се ободри с мисълта, че е пратил на партньора си аудиофайла с разпита на Банкс. Чу щеше да го открие, когато на сутринта си провереше имейла.

Можеше да използва този факт по някакъв начин, за да се договори за свободата си, ала му се струваше прекалено рисковано. Не знаеше какви хора или връзки има Дръмънд в Лос Анджелис. Не биваше да излага на опасност партньора си и записа. Трябваше да се задоволи с това, че каквото и да се случи с него тази нощ, историята ще стигне до Чу и Анеке Йесперсен ще бъде отмъстена. Справедливостта щеше да възтържествува.

Скоро навлязоха в окръг Станислаус. Банкс попита кога ще може да вземе колата си и Дръмънд му отговори да не се безпокои, щели да я приберат по-късно. Когато наближиха изхода за Хамит Роуд, Банкс даде мигач.

— Отиваме при шефа, а? — обади се Бош.

— Нещо такова — отвърна шерифът.

Завиха към бадемовата гора и се насочиха към огромния портал на имението. Дръмънд нареди на Банкс да спре по-напред, за да може да натисне бутона на домофона от задната седалка.

— Да? — чу се глас.

— Аз съм — отговори Дръмънд.

— Всичко наред ли е?

— Да. Отвори.

Порталът се отвори, Банкс подкара към шатото и за две минути изминаха разстоянието, което предишната нощ Бош беше извървял за цял час. Той се опря на страничния прозорец и погледна нагоре. Стори му се по-тъмно от вчера. Облаците се бяха сгъстили и скриваха звездите.

Излязоха от гората и Хари видя, че прожекторите са изключени. Може би нямаше достатъчно вятър, за да задвижи генератора зад сградата. А може би Козгроув просто искаше да създаде нужната обстановка за онова, което щеше да се случи. Фаровете осветиха черния хеликоптер на площадката.

На обръщалото пред шатото чакаше мъж. Банкс спря и мъжът се качи отпред. На светлината на лампичката в купето Бош видя, че е Карл Козгроув. Едър и широкоплещест, с буйна къдрава сива коса. Познаваше го от снимките. Дръмънд мълчеше, но Банкс се развълнува от срещата със старото си приятелче от Националната гвардия.

— Карл, отдавна не сме се виждали!

Козгроув го погледна хладно. Явно не се радваше чак толкова.

— Здрасти, Реджи.

И толкова. Шерифът нареди на Банкс да потегли по сервизния път, който завиваше зад шатото, минаваше край гаража и продължаваше по склона зад имението. Скоро стигнаха до стар островръх плевник, заобиколен с ограда за добитък. Изглеждаше изоставен.

— Какво ще правим? — попита Банкс.

— Ние ли? — отвърна Дръмънд. — Ще се погрижим за детектив Бош, защото детективът явно не може да остави на мира призраците от миналото. Спри пред плевника.

Банкс се подчини и фаровете осветиха голямата двукрила врата. На лявото крило имаше табела „Влизането забранено“. Вратата беше затворена с голямо плъзгащо се резе. Имаше и верига, заключена с катинар.

— Вътре се вмъкват хлапетии, оставят си кеновете от бира и осират всичко — осведоми ги Козгроув, сякаш искаше да обясни защо плевникът е заключен.

— Отключи — каза Дръмънд.

Собственикът на имението слезе и тръгна към вратата.

— Сигурен ли си, Дръмър? — обади се Банкс.

— Не ми викай така, Реджи. Отдавна престанаха да ме наричат с това име.

— Извинявай. Няма. Ама сигурен ли си, че трябва да го направим?

— Пак почваш с това „ние“. Кога сме правили нещо заедно, Реджи? Имаш предвид мен, нали? Защото винаги аз замитам онова, което осирате вие!

Банкс не отговори. Козгроув отключи катинара и отвори дясното крило.

— Давай да свършваме с тая работа — рече Дръмънд.

Слезе от колата и затръшна вратата зад себе си. Банкс се позабави и използвайки момента, Хари срещна погледа му в огледалото.

— Не ставай съучастник в това, Реджи. Той ти даде пистолет. Можеш да го предотвратиш.

— Какво чакаш, Реджи? — подвикна Дръмънд. — Хайде слизай.

— А, не знаех, че искаш да дойда и аз.

Банкс слезе и Дръмънд измъкна Хари от колата и нареди:

— В плевника, Бош.

Докато го водеха към отворената врата, Бош отново вдигна очи към черното небе. Щом влязоха, Козгроув включи единствената лампа, която беше толкова високо под напречните греди на тавана, че хвърляше съвсем слаба светлина долу.

Дръмънд отиде при един от централните стълбове, които поддържаха сеновала, и го натисна, за да изниза здравината му. Стори му се стабилен.

— Тук — каза той. — Доведи го.

Банкс бутна Бош напред. Шерифът го хвана, завъртя го е гръб към стълба и насочи пистолета си към лицето му.

— Не мърдай. Реджи, окови го за гредата.

Банкс извади ключовете от джоба си, отключи едната гривна на белезниците, после окова ръцете на Бош зад стълба. Това означаваше, че няма да го убият. Поне засега. Неизвестно защо им трябваше жив.

Щом го оковаха, Козгроув събра смелост и се приближи.

— Знаеш ли какво трябваше да направя? Трябваше да изпразня пълнителя си в гърба ти на оная уличка. Така щях да си спести тази неприятна история. Ама сигурно съм се прицелил прекалено високо.

— Стига, Карл — спря го Дръмънд. — Просто се прибери в къщата и изчакай Франк. Ние ще се погрижим за това и ще дойдем при вас.

Козгроув изгледа Бош и се усмихна злобно. После каза:

— Заповядай, седни.

И го изрита в левия крак и го натисна по рамото. Хари се свлече надолу по стълба и тежко се стовари по задник на земята.

— Карл! Стига бе, човек, остави да се оправим ние!

Козгроув се отдръпна и в същия момент Бош проумя какво иска да каже с това, че се е прицелил прекалено високо. Той беше гвардеецът, открил огън онази нощ на местопрестъплението, когато всички бяха залегнали. Хари разбра, че не е видял никого на покрива, че само е искал да опъне нервите до крайност и да отвлече вниманието от престъплението, което е извършил.

— Ще чакам в колата — заяви Козгроув.

— Не. Ще оставим колата тук. Не искам Франк да я види, когато дойде. Може да се изнерви. Жена му му е казала, че Бош го е търсил.

— Добре. Ще се прибера пеш.

Козгроув излезе от плевника и Дръмънд се изправи пред Хари, бръкна в джоба на якето си и извади пистолета на детектива.

— Ей, Дръмър — нервно каза Банкс. — Защо Франк не бива да види колата? Защо Франк…

— Казах ти да не ми викаш така, Реджи.

Вдигна ръка и опря дулото на оръжието в слепоочието на Реджи Банкс. Все още гледаше надолу към Бош, когато дръпна спусъка. Разнесе се оглушителен гърмеж и Хари беше опръскан от кръв и късчета мозък миг преди тялото на продавача да се строполи на осеяния със сено под.

Дръмънд прибра пистолета на Бош и се наведе, за да вдигне оръжието, което преди малко бе дал на някогашния си боен другар.

— Когато остана насаме с него в колата, ти му каза да го използва срещу мене, нали?

Хари не отговори и шерифът продължи:

— Да не си мислиш, че щеше да се сети да провери дали е зареден?

Извади празния пълнител и го размаха пред лицето на Бош.

— Познал си, детектив. Търсил си слабото звено, затова си се насочил към Реджи. Браво.

Бош разбра, че е сгрешил. Това щеше да е краят. Вдигна коленете си и притисна гръб към стълба. Приготвяше се.

После сведе глава, затвори очи и повика спомена от един чудесен ден е дъщеря си. Беше неделя и Хари я заведе на празния паркинг на една недалечна гимназия, за да я учи да шофира. Започна зле — тя постоянни натискаше педала на спирачката. Но накрая вече ловко владееше колата и проявяваше по-големи способности от повечето шофьори, с които Бош се срещаше но улиците на Лос Анджелис. Гордееше се е нея нещо повече, Мади също бе горда от себе си. И след урока, когато си размениха местата и Хари караше към вкъщи, тя му каза, че иска да стане ченге, че иска да продължи неговата мисия. Дойде му абсолютни неочаквано, просто нещо, което е покълнало от тяхната близост в онзи ден.

Замисли се за това и усети, че го обзема спокойствие. Щеше да отнесе този последен спомен със себе си в черната кутия.

— Да не вземеш да хукнеш нанякъде, детектив — изтръгна го от унеса му гласът на Дръмънд. — Ще ми трябваш по-късно.

Хари отвори очи и погледна нагоре. Шерифът кимна и тръгна към вратата. Бош го видя да затъква под пояса си оръжието, което беше дал на Банкс. Лекотата, с която го бе убил, и опитното движение, с което пъхна пистолета под якето си, изведнъж накараха всичко да си дойде на мястото. Човек не можеше толкова хладнокръвно да убие някого, ако вече не го е правил. Детективът разбираше, че през 1992-ра само един от петимата съучастници е имал работа, за която е можел да се окаже полезен непроследим пистолет без сериен номер. Че за Дръмънд оръжието от иракската Републиканска гвардия не е било само сувенир. И че тъкмо затова го е носел със себе си в Лос Анджелис.

— Ти си бил — каза Бош.

Шерифът спря и се обърна.

— Каза ли нещо?

Хари впери очи в него.

— Казах, че си бил ти. Не Козгроув. Ти си я убил.

Шерифът се върна при него и обходи с поглед тъмните кътчета на плевника. После сви рамене. Знаеше, че държи всички козове. Разговаряше с мъртвец, а мъртвецът не можеше да го издаде.

— Тя започваше да става досадна — отвърна Дръмънд.

И се ухили. Явно му доставяше удоволствие да разкрие престъплението си пред Бош след двайсет години. Хари се възползва от момента.

— Как успя да я примамиш в уличката?

— Нямаше нищо по-лесно от това. Просто отидох при нея и й казах, че знам кого търси и какво я интересува. Че съм бил на кораба и съм чул за това. И че мога да й дам информация, обаче ме е страх и не мога да говоря. Уговорихме се да се срещнем в пет сутринта на оная уличка. И тя прояви глупостта да дойде.

Дръмънд кимна. Пито — платено.

— Ами фотоапаратите й?

— Също като пистолета. Хвърлих всичките й вещи през оградите на къщите в квартала. Първо извадих лентите, естествено.

Бош си го представи. Фотоапаратът, появил се изневиделица в нечий заден двор, щеше да бъде прибран или даден в заложна къща. Никой нямаше да го предаде в полицията.

— Нещо друго, детектив? — попита Дръмънд. Очевидно се наслаждаваше на възможността да се поперчи с интелигентността си пред Хари.

— Да. Щом си го извършил ти, как успя да контролираш Козгроув и другите цели двайсет години?

— Нищо по-просто. Карл-младши щеше да бъде лишен от наследство, ако неговият старец научеше, че е замесен в такива неща. Другите просто се подчиняваха — или умираха.

Шерифът тръгна към вратата. На прага спря, обърна се към Бош и с мрачна усмивка угаси лампата.

— Лека нощ, детектив.

Излезе и затвори вратата. Бош чу плъзгането на стоманеното резе.

Беше в пълен мрак. Ала беше жив — поне засега.