Майкъл Конъли
Черната кутия (8)

7.

В сряда Бош отиде на работа пръв. Пресипа купеното на идване кафе в чашата, която държеше в чекмеджето на бюрото си, сложи си очилата за четене и провери за телефонни съобщения с надеждата да е извадил късмет и да научи, че през нощта са арестували Чарлз Уошбърн и гангстерът го очаква в килия в участъка на Седемдесет и седма улица. Ала нито в телефона, нито в имейла му имаше нещо за Дребосъка, който явно продължаваше да е на свобода. Имаше обаче отговор на имейла му до брата на Анеке Йесперсен. Обзе го вълнение, когато позна думите в полето за темата: „Разследване на убийството на Вашата сестра“.

Преди седмица, когато Бюрото за контрол на алкохола, тютюна, огнестрелните оръжия и взривните вещества го уведоми, че гилзата от убийството на Йесперсен съвпада с тези от две други убийства, делото премина от предварителна фаза в активно разследване. Правилникът на отдел „Неприключени следствия“ изискваше в такива случаи да предупреждават роднините на жертвата. Това обаче криеше рискове. Следователят най-малко искаше да даде измамни надежди на близките или излишно да ги върне към мъчителната загуба. Първоначалното съобщение винаги трябваше да е деликатно, а това означаваше да се обръщат към специално избран член на семейството с внимателно пресята информация.

В старите следствени материали по делото Йесперсен имаше данни само за един роднина, който живеел в Копенхаген. В запис от 1999-а се посочваше имейл адресът на брата на жертвата, Хенрик Йесперсен. Бош му прати писмо, без да има представа дали адресът е валиден след цели тринайсет години. Системата не му върна съобщението, но и не получи отговор. След два дни го прати отново, със същия резултат. Когато започна да се готви за срещата с Руфъс Колман в Сан Куентин, Хари просто остави този въпрос настрани.

По случайност една от причините за ранното идване на Бош в службата беше намерението му да потърси телефонния номер на Хенрик Йесперсен в Копенхаген, където бяха девет часа напред от Лос Анджелис.

Сега се оказваше, че датчанинът го е изпреварил и отговорът му се е получил в два през нощта лосанджелиско време.

Уважаеми господин Бош, благодаря Ви за писмо, което погрешка прехвърлено в папката за спам. Видях го сега и веднага Ви отговарям. Огромна благодарност на Вас и ЛАПУ за диренето на убиеца на сестра ми. Анеке продължава ужасно ни липсва тук в Копенхаген. Вестник БТ, където работи тя, постави месингова плоча в памет на тази смела журналистка, която е герой. Надявам се да хванете лошите хора, които убили. Ако може да разговаряме един с друг, най-добре се обаждате на моя служебен телефон в хотела, където работя всеки ден като директор. Номерът, на който можете да позвъните, е 00–45–25–14–63–69.

Надявам се да намерите убиеца. Това означава извънредно много за мен. Със сестра ми бяхме близнаци. Тя много ми липсва.

Хенрик.

P.S. Анеке Йесперсен не била за почивка. Била за репортажа.

Бош дълго се взира в последния ред от писмото. Послеписът, изглежда, отговаряше на нещо конкретно в неговия имейл, който беше копиран отдолу.

Уважаеми господин Йесперсен, аз съм детектив от сектор „Грабежи и убийства“ в Лосанджелиското полицейско управление. Възложено ми е да продължа разследването на убийството на Вашата сестра Анеке, извършено на 1 май 1992 г. Не бих искал да Ви безпокоя и да Ви причинявам повече болка, но като следовател съм длъжен да Ви уведомя, че активно разследвам нови улики по случая. Извинявам се, че не знам Вашия език. Ако знаете английски, моля, отговорете на писмото ми или ми се обадете на някой от посочените по-долу телефонни номера.

Изтекли са двайсет години, откакто сестра Ви е пристигнала в нашата страна на почивка и е изгубила живота си, заминавайки за Лос Анджелис, за да отрази безредиците в града за своя вестник в Копенхаген. Ще положа всички усилия и се надявал, че най-после ще мога да разкрия това убийство. Очаквам Вашето обаждане.

Струваше му се, че послеписът на Хенрик не се отнася непременно за безредиците. Може би искаше да каже, че сестра му е отишла в Съединените щати за друг репортаж и се е отклонила, за да отрази безредиците в Лос Анджелис.

Но това щеше да си остане само предположение, докато не разговаряше лично с Хенрик. Погледна стенния часовник и пресметна наум. В Копенхаген тъкмо минаваше 16.00. Имаше голяма вероятност да намери Хенрик в хотела.

Отговори му рецепционистка, която му съобщи, че е изпуснал директора — току-що си бил тръгнал. Бош остави името и телефонния си номер, но без съобщение. След като затвори, прати на Хенрик имейл с молба да му се обади колкото може по-скоро, през деня или нощта.

Извади следствените материали от очуканото си куфарче и започна да ги чете наново, този път през филтъра на нова хипотеза — че когато е пристигнала в Съединените щати, Анеке Йесперсен вече е работела по конкретен репортаж.

Скоро отделни елементи започнаха да си застават на мястото. Сега разбираше, че жертвата е имала малко багаж, тъкмо защото не е била на почивка. Защото е била на работа и е носела работно облекло. Една раница, и толкова. За да пътува бързо и лесно. За да се придвижва в търсене на информация — какъвто и да е бил репортажът.

Промяната на ъгъла подчертаваше други неща, които бе пропуснал. Йесперсен беше фоторепортерка.

Заснемаше репортажи. Пишеше репортажи. Но нито при трупа, нито сред вещите в мотелската й стая бяха открили бележник. Ако е правела репортаж, не трябваше ли да си е водила записки? Не трябваше ли в някой от джобовете на елека й или в раницата й да е имало бележник?

— Още нещо? — произнесе Бош и се огледа наоколо, за да се увери, че все още е сам.

Пропускаше ли още нещо? Какво трябваше да е носила? Опита се да си представи, че е в мотелска стая. Излизаше, затваряше вратата. Какво трябваше да носи в джобовете си?

Известно време размишлява за това, после му хрумна нещо. Бързо запрелиства папката и намери ръкописния списък с всички вещи, открити от съдебните медици по тялото или дрехите на жертвата: портфейл, монети, часовник и скромна сребърна верижка на шията.

— Няма ключ за стаята — отново каза на глас детективът.

Възможностите бяха две. Първо, че жената е оставила ключа във взетата под наем кола и той е бил откраднат при разбиването й. Във второто заключение имаше повече логика — че някой е убил Йесперсен и е взел ключа за мотелската стая от джоба й.

Провери списъка повторно, после извади от найлоновите им джобове полароидните снимки, които беше направил преди двайсет години. Избелелите снимки показваха местопрестъплението от различни ъгли, трупа също. Имаше два кадъра с торса на жертвата в близък план. От левия джоб на панталона й се подаваше бялата подплата. Бош не се съмняваше, че е била измъкната навън, когато някой е преровил джобовете на журналистката и е взел ключа за стаята й, като е оставил часовника, верижката и парите й.

След това най-вероятно бяха претърсили стаята й в мотела. Причината оставаше неизвестна. Само че сред вещите, предадени от мотелските служители на полицията, нямаше бележник, нямаше дори един-единствен лист хартия.

Бош се изправи — бе прекалено напрегнат, за да остане на стола си. Усещаше, че се е натъкнал на нещо, ала нямаше представа на какво и дали това в крайна сметка има нещо общо с убийството на Анеке Йесперсен.

— Здрасти, Хари.

Обърна се и видя партньора си.

— Добрутро.

— Подранил си.

— Не, ти закъсняваш.

— Ей, да не съм пропуснал рождения ти ден?

Бош го изгледа продължително, после каза:

— Да, вчера беше. Как позна?

Чу сви рамене.

— По вратовръзката. Изглежда чисто нова, а и знам, че никога не би си избрал толкова ярки цветове.

Хари сведе поглед към вратовръзката си и я приглади върху гърдите си.

— От дъщеря ми е.

— Значи има добър вкус. Жалко, че ти нямаш.

После се засмя и каза, че отивал до закусвалнята за кафе. Винаги сутрин първо идваше в отдела и после веднага си взимаше кафе пауза.

— Искаш ли нещо, Хари?

— Да. Искам да ми провериш едно име от фишовете.

— Питах дали искаш нещо от закусвалнята.

— Не, няма нужда.

— Ще ти проверя името веднага щом се върна.

Бош му махна да върви и отново седна на бюрото.

Реши да не чака, обърна се към компютъра и започна с база данните на Управлението за автомобилен транспорт. Като пишеше с два пръста, въведе името Алекс Уайт и установи, че в Калифорния има близо четиристотин шофьори с името Алекс, Александър или Александра. Само трима от тях бяха в Модесто и всички бяха мъже на възраст от двайсет и осем до петдесет и четири години. След като копира тази информация, той пусна тримата в база данните на НКИЦ, но нито един от тях нямаше криминално досие.

Погледна стенния часовник и видя, че е едва осем и трийсет. Представителството на „Джон Диър“, откъдето преди десет години се беше обадил Алекс Уайт, щеше да отвори чак след половин час. Позвъни в „Справки“ за района на код 209, ала на името на Алекс Уайт нямаше регистриран телефон.

Чу се върна и остави чашата си с кафе на същото място, на което предишния ден бе седял лейтенант О’Тул.

— Е, Хари, казвай името.

— Вече го проверих — отвърна Бош. — Но можеш да го пуснеш в ТЛО и евентуално да ми намериш телефонния му номер.

— Няма проблем. Казвай.

Хари завъртя стола си към него и му подаде листа с информацията за тримата на име Алекс Уайт. База данните ТЛО, за която Управлението имаше абонамент, ползваше данни от множество публични и частни източници. Системата често откриваше нерегистрирани телефонни номера, дори на мобилни телефони, дадени временно за служебни нужди. Използването й изискваше опит — търсенето трябваше да се конкретизира в специален формат и тъкмо в това способностите на партньора му далеч надхвърляха неговите.

— Дай ми няколко минути — каза Чу.

Когато се обърна към бюрото си, Хари забеляза купчинката снимки формат осем на тринайсет от дясната страна. Беше поръчал във фотолабораторията да му копират снимката от журналистическия пропуск на Анеке Йесперсен, за да може да я раздава при необходимост. Взе една и отново се загледа в лицето й, в отправените й някъде далеч очи.

После я пъхна под стъкления плот на бюрото си. При другите. Само жени. Жертви. Случаи и лица, за които не искаше никога да забравя.

Какво правиш тука, Бош?

Хари вдигна глава и видя лейтенант О’Тул.

— Тук работя, господин лейтенант.

— Днес имаш квалификационен курс и не може повече да го отлагаш.

— Чак в десет, пък и ще започне по-късно. Не се тревожете, ще отида.

— Да няма повече оправдания.

О’Тул се отдалечи към кабинета си. Бош я проследи с поглед, като клатеше глава.

Чу се обърна от бюрото си, протегна му листа и заяви:

— Лесна работа.

Хари го взе и видя, че и под трите имена са написани телефонни номера. Веднага забрави за лейтенанта.

— Мерси, партньоре.

— Е, какъв е тоя човек?

— Не съм сигурен, но преди десет години някой си Алекс Уайт се обадил от Модесто да пита за делото Йесперсен. Исках да разбера защо.

— В дневника няма ли обяснение?

— Не, само запис в хронологията. Добре, че някой изобщо си е направил труда да го отбележи.

Вдигна телефона и последователно набра номерата от списъка. Резултатът едновременно беше и положителен, и отрицателен. Успя да се свърже и с тримата, ала нито един от тях не потвърди, че е онзи Алекс Уайт, който се е интересувал за делото. Обаждането от Лос Анджелис очевидно ги изненадваше. По време на разговора с всеки от тях Бош питаше не само за Йесперсен, но и с какво се занимават и дали знаят за представителството на „Джон Диър“. Най-тясната връзка изскочи от последния разговор.

Най-възрастният Алекс Уайт, счетоводител, който притежавал няколко незастроени парцела, каза, че преди десетина години купил самоходна косачка от представителството в Модесто, само че не можел да си спомни точната дата, без да провери в документите за покупката. В момента играел голф, но обеща по-късно да позвъни на Хари и да му съобщи датата. Като счетоводител, бил сигурен, че пази документите.

Бош затвори. Нямаше представа дали не си губи времето, обаче тази подробност с Алекс Уайт го смущаваше. Вече минаваше девет и той телефонира в представителството, откъдето се бяха обадили през 2002-ра.

Обаждането наслуки бе тънко изкуство. Трябваше да действа предпазливо и да не направи някой гаф или да предупреди потенциален заподозрян, че разследва случая. Вместо да се представи директно, той реши да изиграе театър.

Отговори му рецепционистка и Бош просто помоли да го свърже с Алекс Уайт. Последва мълчание.

— Май нямам Алекс Уайт в списъка на служителите — отвърна тя накрая. — Сигурен ли сте, че търсите „Козгроув Трактър“?

— Ами, той ми даде тоя номер. Откога съществува фирмата?

— От двайсет и две години. Един момент, моля.

Рецепционистката го включи на изчакване, най-вероятно за да приеме друго обаждане. После се върна на линия.

— Нямаме Алекс Уайт. Мога ли да ви помогна с нещо друго?

— Бихте ли ме свързали с управителя?

— Разбира се. За кого да предам?

— Джон Багнъл.

— Един момент, моля.

Когато не искаха да разкрият истинската си самоличност по телефона, всички детективи от „Неприключени следствия“ използваха псевдонима Джон Багнъл.

Свързаха го веднага.

— Джери Хименес. Какво обичате?

— Хм, вижте, господине, казвам се Джон Багнъл и просто проверявам една молба за постъпване на работа. Тук пише, че от две и втора до две и четвърта Алекс Уайт е работил в „Козгроув Трактър“. Можете ли да го потвърдите?

— Не. Тогава работех тук, обаче не си спомням никакъв Алекс Уайт. Като какъв е работил?

— Тъкмо това е проблемът. Не пише точно като какъв е работил.

— Ами, не виждам как мога да ви помогна. По онова време бях търговски директор. Познавам всички, които са работили тук — също като сега, — и нямаше никакъв Алекс Уайт. Фирмата не е чак толкова голяма, нали разбирате. Имаме отдел „Продажби“, сервиз, резервни части и ръководство. Общо двайсет и четирима души, включително аз.

Бош повтори телефонния номер, от който се беше обадил Алекс Уайт, и попита откога го има представителството.

— Още отначало. От създаването ни през деветдесета. Аз съм тук оттогава.

— Благодаря ви за отделеното време, господине. Приятен ден.

Хари затвори, по-любопитен отвсякога за обаждането на Алекс Уайт през 2002-ра.

Изгуби останалата част от предобеда за квалификационния курс по стрелба и политика на Управлението, който се провеждаше два пъти годишно. Първо; в продължение на един час го осведомиха за най-новите съдебни решения, свързани с полицейската работа, и съответните промени в политиката на ЛАПУ. Разгледаха неотдавнашни случаи на стрелба и анализираха къде полицаите са допуснали грешки. После отиде на стрелбището, където трябваше да стреля, за да се поддържа във форма. Инструкторът му беше стар приятел и го разпита за дъщеря му. Това даде идея на Бош за нещо, което с Мади да направят през уикенда.

Пресичаше паркинга на път към колата си и си мислеше къде да обядва, когато му позвъни Алекс Уайт от Модесто. Ненадейното сутрешно обаждане толкова го заинтригувало, каза той, че прекъснал играта на голф едва на деветата дупка. Но също отбеляза, че друг фактор за това решение бил резултатът му от петдесет и девет точки.

Според документите на счетоводителя самоходната косачка бе купена от „Козгроув Трактър“ на 27 април, 2002-ра и взета на 1 май, десетата годишнина от убийството на Анеке Йесперсен — същия ден, в който някой, представил се като Алекс Уайт, се бе обадил от номера на представителството в ЛАПУ и се бе интересувал за делото.

— Господин Уайт, налага се пак да ви попитам: в деня, в който сте взели косачката си, обаждали ли сте се от представителството в Управлението да се интересувате за едно дело за убийство?

Уайт се засмя.

— Това е невероятно! Не, не съм се обаждал в ЛАПУ.

Никога през живота си не съм се обаждал в ЛАПУ. Някой е използвал името ми и не мога да обясня защо, детектив Бош. Направо недоумявам.

Хари го попита дали на документите има някакви имена и Уайт му продиктува две. На продавача, Реджи Банкс, и на търговския директор, подписал сделката, Джери Хименес.

— Добре, господин Уайт — каза Бош. — Изключително много ми помогнахте. Благодаря ви и съжалявам, ако съм ви провалил голфа.

— Няма проблем, и без това темпото ми не го биваше. Но знаете ли какво ще ви кажа? Ако някога разгадаете тази мистерия и научите кой се е обаждал под моето име, ще ми съобщите, нали?

— Непременно, господин Уайт. Приятен ден.

Докато отключваше колата си, Бош размишляваше за всичко това. От подробност, която трябваше да се провери, мистерията с Алекс Уайт се превръщаше в нещо повече. Сега със сигурност знаеше, че някой се е обаждал от представителството на „Джон Диър“ да се интересува за делото Йесперсен, обаче под фалшива самоличност, използвайки името на клиент, който същия ден е бил във фирмата. За Хари това тотално променяше нещата с обаждането. То вече не беше само необясним сигнал на радара. Тук имаше нещо важно, което трябваше да обясни и разбере.