Майкъл Конъли
Черната кутия (27)

26.

В понеделник сутринта Бош тръгна по тъмно. До Модесто имаше най-малко пет часа шофиране и не искаше да изгуби целия ден за път. Предната вечер беше взел под наем един форд „Краун Виктория“ от офиса на „Херц“ на летището в Бърбанк, защото правилникът на ЛАПУ не позволяваше да използва служебната си кола по време на отпуск. При други обстоятелства можеше да направи нарушение, ала напоследък О’Тул следеше всеки негов ход и затова той реши да заложи на сигурно. Все пак прехвърли от багажника си един полицейски буркан и кашоните с екипировка. Доколкото знаеше, това не бе забранено. Ако се наложеше, с взетия под наем форд нямаше да се различава от полицай на служба.

Модесто се намираше почти точно на север от Лос Анджелис. Хари излезе от града по магистрала 5 и мина по Грейпвайн, преди да отбие по шосе 99, което щеше да го преведе през Бейкърсфийлд и Фрезно. Докато шофираше, си бе пуснал дисковете на Арт Пепър. В момента слушаше концерт, по случайност записан в Щутгарт през 1981-ва. Имаше страхотна версия на едно от най-известните парчета на Пепър, „Нормален живот“, но той натисна бутона за повторение главно заради сантименталното изпълнение на „Отвъд дъгата“.

В Бейкърсфийлд улучи сутрешния час пик и за пръв път намали под сто. Реши да изчака трафика и спря да закуси в „Ноти Пайн Кафе“. Знаеше това заведение, защото се намираше само на няколко преки от шерифството на окръг Кърн, където му се беше случвало да идва по работа.

Поръча си яйца с бекон и кафе и разгъна разпечатаната на два листа карта — беше ги залепил един за друг. Картата обхващаше шейсет и пет километровата отсечка от Централната долина, оказала се важна за разследването на делото Анеке Йесперсен. Всички обозначени от него точки бяха по шосе 99 — започваха от Модесто на юг и продължаваха на север през Рипън, Мантека и Стоктън.

Картата обхващаше части от два окръга, Станислаус на юг и Сан Хоакин на север. Модесто и Салида бяха в окръг Станислаус, под юрисдикцията на шериф Дръмънд. Мантека и Стоктън обаче бяха под юрисдикцията на шерифа на окръг Сан Хоакин. Нищо чудно, че Реджи Банкс, който живееше в Мантека, предпочиташе да пие в Модесто. Същото се отнасяше и за Франсис Даулър.

Бош огради местата, които искаше да посети до края на деня. Представителството на „Джон Диър“, където работеше Реджи Банкс, Шерифското управление на окръг Станислаус, офиса на „Козгроув Агрикълчър“ в Мантека и домовете на хората, които идваше да проучи. Възнамеряваше да се потопи колкото може повече в света, в който живееха тези мъже. Оттам щеше да планира следващия си ход — ако изобщо имаше възможен ход.

Докато продължаваше на север по шосе 99, Хари нагласи на дясното си бедро разпечатка на имейла от Дейв Чу, получен в неделя вечер. Партньорът му беше проверил Брайън Бентли и Шарлот Джексън, двамата военни, цитирани в репортажа на Анеке Йесперсен за „Сауди Принсес“.

Първото име бързо се оказа задънена улица. В брой на фортлодърдейлекия вестник „Сън Сентинъл“ 01 2003-та бил публикуван некролог за Брайън Бентли, ветеран от Войната в Залива, починал от рак на трийсет и четири години.

Чу бе извадил малко повече късмет с Шарлот Джексън. По дадените му от Бош възрастови параметри бе открил в Джорджия седем жени с това име. Пет от тях бяха регистрирани в Атланта или нейните предградия. Беше намерил и телефонните номера на шест от седемте жени. Докато шофираше, Хари започна да ги набира.

В Джорджия беше ранен следобед. Свърза се с първите два номера. И в двата случая жените не бяха онази Шарлот Джексън, която търсеше. Третият и четвъртият номер не отговаряха. Остави съобщения, че е детектив от ЛАПУ, разследва убийство и ги моли спешно да му позвънят.

Последните две жени също не бяха участничката във Войната в Залива.

Той затвори и си напомни, че издирването й сигурно е чиста загуба на време. Името се срещаше често, а и бяха изтекли двайсет и една години. Нямаше гаранция, че още е в Атланта или изобщо в Джорджия, нито дори, че е жива. Освен това имаше вероятност да се е омъжила и да си е сменила фамилията. Можеше да поиска проверка във военния архив в Сейнт Луис, ала както при всички бюрократични процедури, отговорът най-вероятно щеше да пристигне след цяла вечност.

Сгъна разпечатката и я прибра в джоба на сакото си.

След Фрезно пред него се ширна равнина. Слънцето прежуряше, от сухите ниви навяваше прах. Пътят беше неравен. В бетонните шевове на тънкия асфалт зееха дупки и гумите на форда се блъскаха в ръбовете, като от време на време караха музиката да прескача. При това не по начин, по какъвто би желал Арт Пепър.

Калифорния имаше шестнайсет милиарда дългове и по новините постоянно говореха за ефекта на бюджетния дефицит върху инфраструктурата. В сърцето на щата тези теории вече бяха факт.

Стигна в Модесто по обед. На първо място в програмата му фигурираше Центърът за обществена безопасност, където господстваше шериф Дж. Дж. Дръмънд.

Сградата изглеждаше сравнително нова, както и затворът непосредствено до нея. Отпред имаше статуя на полицейско куче, загинало при изпълнение на служебните си задължения, и Хари се зачуди защо същата почит не е оказана на човек.

При други обстоятелства, когато водеше следствие извън Лос Анджелис, Бош се отбиваше в Полицейското или Шерифското управление. Освен че бе проява на любезност, това оставяше видима следа, в случай че нещо се обърка. Ала не и този път. Не знаеше дали шерифът е замесен по някакъв начин в убийството на Анеке Йесперсен, но имаше прекалено много дим, прекалено много съвпадения и връзки, за да рискува да предупреди Дръмънд за разследването.

Сякаш в потвърждение на тези съвпадения откри „Козгроув Трактър“, представителството на „Джон Диър“, в което работеше Реджи Банкс, само на пет преки от шерифския комплекс. Подмина го, направи обратен завой, върна се и спря до отсрещния тротоар.

Пред офиса, чиято фасада изцяло беше обхваната от френски прозорци, по големина бяха подредени зелени трактори. Зад тях имаше един ред места за паркиране. Бош слезе от колата и извади от един от кашоните в багажника малък, но мощен бинокъл. После се върна зад волана и насочи бинокъла към сградата В двата предни ъгъла имаше бюра, зад които седяха продавачи. Между тях също бяха подредени трактори, до един лъскави и тревистозелени.

Бош отвори папката с материалите, за да си припомни снимката от шофьорската книжка на Бапкс. Когато отново погледна през бинокъла, лесно позна бившия гвардеец в оплешивяващия мъж с провиснали мустаци в по-близкия ъгъл. Наблюдаваше го в профил, заради ъгъла на бюрото. Макар продавачът да се преструваше, че е много зает с нещо на компютърния екран, Хари виждаше, че всъщност реди пасианс. Беше завъртял монитора така, че да не го забележат откъм шоурума — най-вероятно се криеше от шефа си.

След известно време на Бош му омръзна, запали двигателя и потегли. В същото време погледна в огледалото и видя, че от тротоара на пет коли зад него се отделя син автомобил. Насочи се обратно към шосе 99 по Кроус Ландинг Роуд, като час по час хвърляше поглед към огледалото и установяваше, че колата все още го следва. Това не го безпокоеше. Движеше се по основна пътна артерия и в неговата посока пътуваха много автомобили. Но когато поотпусна газта и остави другите да го изпреварват, синята кола също намали и остана зад него. Накрая Хари спря до тротоара пред магазин за авточасти и впери очи в огледалото. Половин пряка назад синият автомобил зави надясно и изчезна, оставяйки го да се чуди дали го следят.

Бош отново се вля в трафика и продължи към изхода за шосе 99. По пътя мина покрай сякаш безкраен низ будки за мексиканска храна и автокъщи за коли втора употреба. Гледката се нарушаваше единствено от магазини за автомобилни гуми и части и автосервизи. Изобщо, пълно обслужване: купуваш си бракма от едно място и я даваш да ти я поправят на друго. И докато чакаш, можеш да си вземеш едно тако с риба. Хари се опита да не мисли за уличния прах по храната.

Тъкмо зърна изхода за шосе 99, когато видя и първия билборд „Дръмънд — конгресмен!“, метър и двайсет на метър и осемдесет, издигнат върху оградата, пресичаща надлеза. Всички, които пътуваха на север по шосето, виждаха усмихнатото лице на шерифа. Бош забеляза, че някой е нарисувал върху горната му устна хитлерови мустачки.

Докато се спускаше по рампата към шосето, погледна в огледалото и му се стори, че зърва синята кола да завива след него. Когато се вля в трафика, пак погледна, но автомобилите отзад му пречеха и той отхвърли съмнението си като параноя.

Продължи на север и само няколко километра след Модесто видя изхода за Хамит Роуд. Отново отби от шосето и пое на запад по Хамит сред гора от бадеми, посадени в идеални редици — тъмни дънери, издигащи се над изкуствено наводнената равнина. Водата беше толкова неподвижна, че дърветата сякаш растяха в грамадно огледало.

Нямаше как да пропусне входа на имението на Козгроув. Широката отбивка бе преградена с тухлена стена и черен железен портал. За онези, които искаха да влязат, имаше камера и домофон. На портала бяха написани инициалите КК.

Бош обърна на широкото асфалтирано пространство пред входа, сякаш се е заблудил. Когато потегли обратно по Хамит, забеляза, че се охранява само пътят към имението. Никой не можеше да мине с кола, без да му отворят портала. Но можеше да влезе пеш. Нямаше ограда. Стига да не се боеше, че ще си намокри краката, човек можеше да преджапа през бадемовата гора. Типичен недостатък на охраната, освен ако не бяха инсталирани скрити камери и сензори за движение. Лъскава фасада и нищо повече.

Щом излезе на шосе 99, подмина билборд, поздравяващ го с добре дошъл в окръг Сан Хоакин. Следващите три изхода бяха за градчето Рипън и Хари видя табела за мотел, издигаща се над гъстите храсти с розови и бели цветове покрай пътя. Отби на първия изход и се върна до мотел „Блу Лайт“, стара сграда от 50-та години на XX век, напомняща ранчо, до която имаше и магазин за спиртни напитки. Бош търсеше уединено място, където никой да не вижда кога пристига и излиза. Този мотел му се стори подходящ, защото пред многобройните стаи беше паркирана само една кола.

Плати в магазина за алкохол — избра си най-скъпата стая с кухненски бокс, четирийсет и девет долара на нощ.

— Случайно да имате безжичен интернет? — попита служителя той.

— Не официално — отвърна мъжът. — Но ако ми дадеш пет долара, ще ти кажа паролата за интернета на къщата зад мотела. Сигналът е силен.

— Петачката само за тебе ли е?

— Делим парите със собственика на къщата.

Бош се замисли за миг.

— Връзката е сигурна — прибави служителят.

— Добре — съгласи се Хари.

Паркира пред вратата на номер 7, внесе сака си, остави го на леглото и се огледа. В кухненския бокс имаше малка маса с два стола. Стаята щеше да му свърши работа.

Преди да тръгне, съблече синята си риза и я закачи в гардероба, в случай че остане и в сряда и се наложи да я носи пак. Отвори сака и извади черна блуза. Облече я, заключи стаята и се върна в колата си. Докато потегляше, от уредбата отново се носеше „Отвъд дъгата“.

Следващата му спирка беше Мантека и много преди да стигне в града, видя водонапорна кула с надпис „Козгроув Агрикълчър“. Фирмата се намираше на локално платно, успоредно на шосето. Състоеше се от сграда и огромен склад, пред който бяха паркирани десетки камиони и цистерни, готови да транспортират продукцията. От двете страни на комплекса се простираха лозя, които стигаха чак до извисяващата се на запад пепелявосива планина. Естественият пейзаж се нарушаваше единствено от стоманените гиганти, спускащи се по склоновете като нашественици от друг свят. Огромните ветрогенератори, докарани в Долината от Карл Козгроув.

След като подобаващо се впечатли от мащабността на империята Козгроув, Бош снижи нивото. Като се ориентираше по разпечатаните в събота карти, посети адресите от шофьорските книжки на Франсис Джон Даулър и Реджиналд Банкс. На нито едно от двете места нямаше нищо особено, освен че земята явно пак принадлежеше на Козгроув.

Банкс живееше в малка къща до бадемовата гора край Брънзуик Роуд. На картата нямаше обозначени пътища между Брънзуик на север и Хамит на юг и Хари реши, че зад дома на Банкс може да се влезе в гората и да се излезе на Хамит — естествено, след доста часове.

Къщата имаше нужда от боядисване, а прозорците — от измиване. Дори Банкс да живееше тук със семейството си, нямаше такива признаци. На двора бяха пръснати бирени шишета, всички на един хвърлей от веранда със стар диван с разпорени шевове. Виждаше се, че Банкс не е чистил след уикенда.

Последната спирка преди вечеря беше двойната каравана на Даулър със сателитна чиния на покрива. Намираше се в парк за каравани край локалното платно и от двете й страни имаше площадки за паркиране на тир, дълги колкото самата каравана. Тук живееха шофьорите на Козгроув.

Докато Бош наблюдаваше дома на Даулър, вратата под гаражния навес се отвори и отвътре се подаде жена и подозрително се вторачи в него. Детективът й махна като стар приятел и с това донякъде я разоръжи. Тя излезе на отбивката, като бършеше ръцете си в пешкир. Някогашният му партньор Джери Едгар наричаше този тип жени „петдесет плюс двайсет“ — петдесетгодишна, с двайсет кила отгоре.

— Търсиш ли някой? — попита жената.

— Да. Надявах се да заваря Франк вкъщи, ама виждам, че камиона му го няма. — Той посочи пустата площадка. — Ще се прибере ли скоро?

— Закара пратка сок в Америкън Кениън. Може да се наложи да изчака там, докато имат нещо за насам. Сигур ще се прибере до утре вечер. Ти кой си?

— Негов приятел съм, просто минавам оттук. Познаваме се отпреди двайсет години в Залива. Предай му много поздрави от Джон Багнъл.

— Ще му предам.

Хари не си спомняше дали името на жената на Даулър фигурира в събрания от Чу материал. Ако го знаеше, щеше да го използва, докато се сбогуваше с нея. Тя се обърна и тръгна към отворената врата. Под една от тентите на караваната Бош забеляза мотор с резервоар, боядисан като муха синя месарка, и предположи, че когато не кара гроздов сок с тира си, Даулър обича да се вози на „Харли Дейвидсън“.

Потегли с надеждата, че не е породил достатъчно подозрение, за да предизвика нещо повече от любопитство от страна на жената. Надяваше се също, че Даулър не е от съпрузите, които се обаждат вкъщи всяка вечер по време на командировка.

Предпоследната спирка от пътуването му в Централната долина го отведе в Стоктън, където спря на паркинга на „Стиърс“, ресторанта, превърнал се в лобно място на Кристофър Хендерсън.

Трябваше обаче да признае, че не е тук само заради разследването. Умираше от глад и цял ден си беше мечтал за една хубава пържола. Едва ли щеше да е по-вкусна от онази в „Крейте“ предишната събота вечер, но бе достатъчно гладен, за да опита.

Настаниха го на маса за двама до охладителя за вино и той избра мястото, от което можеше да наблюдава цялото заведение. По навик го правеше от съображения за сигурност, но и винаги се опитваше да се подготви за неочакван късмет. Карл Козгроув случайно можеше да се отбие да вечеря в собствения си ресторант.

През следващите два часа не видя познато лице, ала идването му тук си заслужаваше. Поръча си говежда пържола с картофено пюре и си облиза пръстите. И изпи чаша мерло „Козгроув“, което идеално вървеше с месото.

По едно време обаче джиесемът му зазвъня и високият сигнал отекна в помещението. Беше усилил звука докрай, за да е сигурен, че ще го чуе в колата, и после бе забравил да го настрои на обичайната ненатрапчива вибрация. Другите клиенти го гледаха намръщено. Една жена дори презрително поклати глава — очевидно го смяташе за простак от големия град.

Простак или не, Бош отговори, защото видя на дисплея, че кодът е 404 — Атланта. Както и очакваше, обаждаше се Шарлот Джексън, на която бе оставил съобщение. Само с няколко въпроса установи, че и тя не е онази, която търси. Благодари й и затвори, после се усмихна и кимна на жената, която бе поклатила глава на лошите му обноски.

Отвори папката и зачеркна четвъртата Шарлот Джексън. Сега оставаха само две възможности, номер три и седем, а дори не знаеше телефона на едната.

Когато излезе на паркинга, навън вече тъмнееше. Изпитваше умора от дългото шофиране и се поколеба дали да не подремне около час в колата, но се отказа. Трябваше да продължи.

Мина зад форда и вдигна поглед към небето. Нямаше луна, ала звездите над Централната долина сияеха ярко в безоблачната нощ. Това не му хареса. Трябваше му тъмнина.

Отвори багажника.