Майкъл Конъли
Черната кутия (13)

12.

Работиха в екип. Маделин направи поръчката по интернет, а Бош отскочи до „Бърдс“ на Франклин Авеню да вземе храната. Когато се прибра, още беше гореща. Отвориха кутиите и след като ги разбъркаха, си ги плъзнаха един към друг по масата. И двамата си бяха взели специалитета на заведението, пиле на шиш, но Хари си избра барбекю сос и гарнитура от печен фасул и зелева салата, а дъщеря му предпочете макарони със сирене и малайзийски лютиво-сладък сос. Арабските питки бяха увити в алуминиево фолио, а в трети, по-малък съд имаше панирани кисели краставички, които си поделиха.

Вечерята беше прекрасна. Може би не чак толкова, колкото ако бяха в „Бърдс“, ала се доближаваше. Макар че седяха един срещу друг, почти не разговаряха. Хари размишляваше как да процедира по-нататък с оръжието, което бяха намерили. През това време дъщеря му четеше книга. Той не възразяваше, защото смяташе четенето по време на хранене за предпочитане пред писането на есемеси или чатенето във фейсбук.

Бош бе нетърпелив детектив. За него инерцията на следствието означаваше всичко. Как да я набере, как да я поддържа, как да се предпази от разсейване. Можеше да даде пистолета в Отдела за балистични анализи, където щяха да му направят експертиза и евентуално да възстановят серийния номер. Но най-вероятно щеше да получи резултатите чак след седмици, ако не и след месеци. Трябваше да измисли как да избегне това, как да заобиколи бюрократичните спънки и работното натоварване. След известно време реши, че е разработил успешен план.

Омете си порцията, погледна дъщеря си и видя, че ако има късмет, може да получи и малко макарони със сирене, така че попита:

— Искаш ли още туршия?

— Не, доизяж я — отвърна дъщеря му.

Бош довърши останалите краставички на една хапка и насочи вниманието си към книгата, която четеше Маделин. Бяха им я дали по английска литература и тя почти я приключваше. Сигурно й оставаха не повече от една-две глави.

— Никога не съм те виждал да се нахвърляш така на книга — отбеляза той. — Май ше я свършиш тая вечер.

— Последната глава не ни е за утре, но просто не мога да спра. Тъжно е.

— Искаш да кажеш, че героят умира, така ли?

— Не… тъй де, още не знам. Едва ли. Обаче ми е мъчно, защото ще свърши.

Бош кимна. Не че четеше много книги, но я разбираше. Спомняше си, че изпитваше същото чувство, когато стигна до края на автобиографията на Арт Пепър, може би последната книга, която беше прочел докрай.

Тя остави томчето, за да довърши вечерята си, и Хари видя, че от макароните със сирене няма да остане нищо.

— Знаеш ли, ти малко ми напомняш за него — каза дъщеря му.

— Айде бе? За хлапето от книгата ли?

— Според господин Мол ставало дума за невинността. Той иска да спаси децата, преди да са паднали от скалата. Това е метафора за загуба на невинността. Той познава реалностите на истинския свят и иска да спаси невинните деца от необходимостта да се сблъскат с него.

Господин Мол беше нейният учител. Бош знаеше от Мади, че когато имали контролни, той се качвал върху бюрото си, за да наблюдава учениците отвисоко и да не им позволи да преписват. Викали му Спасителя на бюрото — по аналогия с прочутия роман на Селинджър.

Хари не знаеше какво да й отговори, защото не бе чел книгата. Беше израснал в поправителни домове и от време на време при приемни родители. Кой знае защо, не им бяха възлагали да прочетат тази книга.

Пък и той сигурно така или иначе нямаше да я прочете. Не го биваше в училище.

— Хм, струва ми се, че аз се намесвам чак след като са паднали от скалата, как смяташ? Нали разследвам убийства.

— Не, става въпрос за онова, което те кара да искаш да го вършиш възрази Маделин. — Животът отрано те е ограбил. Мисля, че тъкмо това те е накарало да станеш полицай.

Бош потъна в мълчание. Дъщеря му притежаваше изключителна проницателност и винаги, когато улучваше някоя негова особеност, той отчасти се засрамваше, а отчасти изпитваше страхопочитание. Освен това знаеше, че от гледна точка на ранното ограбване от живота, двамата са в една лодка. А и му беше казвала, че иска да се занимава със същото като него. Това едновременно разпалваше бащинската му гордост и го плашеше. Тайно се надяваше, че ще се появи нещо друго — коне, момчета, музика, каквото и да е, — което ще привлече интереса й и ще я насочи на другаде.

Засега обаче нямаше нищо. Затова той правеше всичко по силите си, за да я подготви за мисията, която й предстоеше.

В разделената на три кутия на Мади накрая останаха само пилешки кости. Момичето кипеше от енергия — дните, когато Бош можеше да се надява да дояде порцията й, бяха останали в миналото. Той събра боклука и го изхвърли в кухнята. После отвори хладилника и си взе бутилка „Фат Таяр“, останала от рождения му ден.

Когато се върна, дъщеря му седеше на дивана с книгата.

— Утре заран трябва да изляза адски рано — каза Хари. — Ще можеш ли сама да си приготвиш обяда?

Разбира се.

— Какво ще ядеш?

— Както обикновено. Нудълси. И ще си взема кисело мляко от автомата в училище.

Нудълси и кисело мляко. Нищо общо с онова, което Бош разбираше под „обяд“.

— Имаш ли пари за автомата?

— Ще ми стигнат до края на тази седмица.

— Ами онова момче, което те тормозело, задето още не се гримираш?

— Избягвам го. Не е нищо сериозно, тате, а и няма никакво „още“. Никога няма да се гримирам.

— Извинявай, това имах предвид и аз.

Зачака, но разговорът очевидно нямаше да продължи. Зачуди се дали като омаловажава случая, дъщеря му иска да каже, че всъщност е сериозно. Щеше му се Мади да откъсне поглед от книгата, докато разговарят, но тя дочиташе последната глава.

Остави я да чете и излезе с бирата на задната веранда, за да погледа града. От студения свеж въздух светлините в каньона и по магистралата изглеждаха по-ярки и ясни. Хладните вечери винаги го караха да се чувства самотен. Студът проникваше в гръбнака му и оставаше там, навяваше му мисли за нещата, които е изгубил.

Обърна се и се загледа през стъклото в дъщеря си на дивана. Когато стигна до последната страница, Мади заплака.