Майкъл Конъли
Черната кутия (12)

11.

Бош почука на вратата на къщата на Седемдесет и трета улица малко след шест вечерта. Заповедите за обиск на частни домове обикновено се изпълняваха предобед, за да не привличат внимание в квартала. Хората бяха на работа, на училище, спяха до късно.

Но не и този път. Не искаше да чака. Разследването беше набрало инерция и не биваше да я изгуби.

След третото почукване му отвори ниска жена по пеньоар и с пъстра кърпа на главата. По шията и под брадичката й като шал се виеха татуировки. На входа имаше желязна решетка, като в повечето къщи в квартала.

Бош стоеше точно в средата на площадката. Така се бяха уговорили. Зад него бяха двама бели полицаи от Отряда за борба с бандитизма. Джорди Гант и Дейвид Чу бяха заели позиции още по-назад, в лявата част на предния двор. Хари искаше да даде на жената да разбере, че са я уличили в тежко престъпление — дома й щяха да претърсват униформени бели полицаи.

— Гейл Бриско? Аз съм детектив Бош от ЛАПУ. Нося документ, който ми позволява да претърся дома ви.

— Дома ми ли да претърсвате?! Що?

— Тук се посочва, че търсим пистолет берета, модел деветдесет и две. Известно ни е, че оръжието е било притежание на Трумънт Стори, който е живял тук до смъртта си на първи декември две хиляди и девета.

Бош й показа документа, но жената не можеше да го прочете заради металната решетка. Детективът и без това се надяваше тя изобщо да не му обърне внимание.

— Ти майтап ли си правиш бе?! — избухна жената. — Нема да влезнете тука да ми претърсвате къщата! Тоя дом си е мой, скапаняци такива!

— Вие ли сте Гейл Бриско, госпожо? — спокойно попита Хари.

— Да, аз съм, а т’ва си е моят дом!

— Бихте ли отворили вратата, за да можете да прочетете този документ? Той е напълно законен, независимо дали ще ни окажете съдействие.

— Нищо не ща да чета. Знам си правата — не можеш просто да ми тикнеш нек’ва хартишка под носа и да очакваш, че ще ти отворя.

— Госпожо, вие…

— Може ли аз да поговоря с нея, Хари?

Гант се приближаваше към площадката в идеалния момент — точно по сценария, който бяха подготвили.

— Естествено, заповядай — изсумтя Бош, сякаш е по-ядосан от намесата на колегата си, отколкото на Бриско, отстъпи назад, та Гант да заеме мястото му, но не забрави да му се сопне: — Има пет минути да ни отвори, иначе ще й турим белезниците, ще я натикаме в колата и после ще влезем. Обаждам се да повикам подкрепление.

Извади джиесема си и се отдалечи сред обраслия с храсталаци двор, тъй че Бриско да го вижда, че се обажда.

Гант заговори на застаналата на прага жена тихо и доверително:

— Не ме ли помниш, миличка? Идвах преди няколко месеца. Взеха ме с тях, за да има мир, ама няма как да ги спреш. Ще влязат и ще ти претършуват къщата. Ще отварят всичко, ще се ровят в личните ти вещи. Това ли искаш?

— Т’ва е нек’ва измишльотина. Тру е мъртъв от цели три години, а те ми идват сега?! Даже не разкриха убийството му, а ми тикат нек’ва заповед за обиск в носа!

— Знам, скъпа, знам, ама трябва да мислиш за себе си. Нали не искаш тия хора да ти разпердушинят цялата къща? Къде е пистолетът? Знаем, че е бил на Тру. Просто ни го дай и ще те оставят на мира.

Бош се престори, че приключва телефонния разговор, и тръгна обратно към къщата.

— Стига, Джорди. Подкреплението идва. Нямаме време.

Гант протегна към него ръка с дланта напред.

— Чакай да си кажем приказката, детектив.

После се обърна към Бриско и направи последен опит.

— Нали искаш да избегнеш всичко това, прав ли съм? Има ли смисъл пред всички съседи да седиш с белезници в колата?

И млъкна. Бош и всички останали зачакаха напрегнато.

— Само ти — заяви накрая Бриско и посочи Гант през решетката.

— Става — отвърна той. — Ще ме заведеш ли?

Жената отключи решетката и я открехна.

— Ще влезеш само ти.

Гант се обърна към Бош и му намигна. Беше успял. Влезе и Бриско отново затвори решетката и я заключи.

Последната част не се хареса на Хари. Той се качи по стъпалата и надникна в къщата. Жената водеше Гант по коридора. Бош забеляза десетинагодишно момченце, което играеше на електронна игра на един диван.

— Всичко наред ли е, Джорди? — извика детективът.

Гант погледна назад. Бош постави ръце върху бравата на решетката и я разтърси, за да му напомни, че е заключен и че не могат да му се притекат на помощ в случай на нужда.

— Няма проблем — отговори Гант. — Тя ще ми го даде, щото не иска да й обърнете всичко нагоре с краката, бели свине такива.

Ухили се и се скри от поглед. Хари плътно се долепи до решетката, за да чуе всеки звук, вещаещ опасност, и прибра фалшивата заповед във вътрешния джоб на сакото си, за да може да я използва и друг път.

Няколко минути не се чуваше нищо друго освен електронното пиукане на играта. Момченцето сигурно беше син на Трумънт Стори.

— Ей, Джорди? — накрая извика той.

Детето не откъсна очи от играта си. Отговор не последва.

— Джорди?

Пак нищо. Бош натисна бравата, макар да знаеше, че е заключена. Обърна се към двамата полицаи от ОББ и им даде знак да заобиколят отзад, за да видят дали има отворена врата. Чу се качи на площадката при него.

В този момент Гант се появи в коридора и усмихнато повдигна голям найлонов плик с цип, в който имаше черен пистолет.

— Взех го, Хари. Готово.

Бош прати партньора си да повика двете ченгета от ОББ и за пръв път от десет минути си пое дъх нормално. Бяха го направили по възможно най-добрия начин. О’Тул категорично нямаше да му позволи да поиска заповед за обиск. Не разполагаха с достатъчно основание и никой съдия нямаше да подпише такава заповед три години след смъртта на Стори. Затова и театърът с фалшивата заповед се оказа най-добрият начин. А и сценарият на Гант беше сработил идеално. Бриско доброволно им бе предала пистолета, без да се налага да обискират дома й незаконно.

Гант се приближи до вратата и Бош видя, че найлоновият плик е мокър, и попита:

— В тоалетното казанче ли?

Очевидно място. Едно от петте най-често използвани скривалища. Всички престъпници бяха гледали „Кръстникът“ в някой момент от развитието си.

— Тц. В канала под пералнята.

Бош кимна. Това скривалище не се нареждаше дори сред първите двайсет и пет. Бриско се пресегна покрай Гант, отключи решетката и Хари я отвори и каза:

— Благодаря ви за съдействието, госпожо Бриско.

— C’a чупката от дома ми и да не съм ви видела пак — сопна му се тя.

— Разбира се, госпожо. С удоволствие.

Бош иронично й отдаде чест и слезе след Гант от площадката. Джорди му подаде плика и Хари провери оръжието в движение. По найлоновия плик имаше черна плесен, но се виждаше, че пистолетът е берета, модел 92.

Когато стигна до колата си, отвори багажника, сложи си латексови ръкавици и извади оръжието, за да го огледа внимателно. Първото, което забеляза, бе, че отляво на цевта и рамата има дълбок жлеб, замазан с маркер. Изглежда, точно това беше пистолетът, открит от Чарлз Уошбърн Дребосъка в задния му двор след убийството на Йесперсен.

След това провери серийния номер отляво на рамата. Само че него го нямаше. Като повдигна оръжието към очите си и го наклони към светлината, видя, че металът е издран от няколко драскотини. Съмняваше се, че и те са от косачката. По-скоро приличаше на съсредоточен и съзнателен опит за изтриване на номера. Колкото по-внимателно се взираше, толкова повече се убеждаваше, че Трумънт Стори или някой предишен притежател на беретата нарочно е премахнал серийния номер.

— Тоя ли е? — попита Гант.

— Така изглежда.

— Видя ли серийния номер?

— Не, няма го.

Хари извади напълно заредения пълнител и патрона от затвора и прехвърли оръжието в чист плик. Балистичната експертиза трябваше да потвърди връзката с Йесперсен и другите убийства, но той бе сигурен, че пред него е първото солидно доказателство, открито по случая от двайсет години насам. Макар че не го доближаваше непременно до убиеца на Анеке, все пак беше нещо. Отправна точка.

— Нали ви казах да се махате! — извика Бриско иззад решетката. — Оставете ме на мира, иначе ще ви съдя за тормоз! Що не свършите нещо полезно и не разкриете кой уби Тру Стори?!

Бош сложи пистолета в кутията, която държеше в багажника си, и затръшна капака. Погледна жената над покрива на автомобила и докато го заобикаляше да се качи, си наложи да си държи езика зад зъбите.

Имаха късмет. Не само че не бяха освободили Чарлз Уошбърн под гаранция, но и още не го бяха прехвърлили от килията в участъка на Седемдесет и седма улица в градския арест. И сега пак ги чакаше в стаята за разпити.

— К’во, c’a идват цели три куки, а? — каза той, когато видя Бош, Чу и Гант. — Тоя път и тримата ли ше ме мъчите?

— Не, не идваме да те мъчим, Чарли — отвърна Гант. — Дошли сме да ти помогнем.

— Ай де бе! И как ше стане тая работа?

Хари седна срещу Уошбърн и сложи на масата затворена кутия. Гант и Чу останаха прави.

— Предлагаме ти сделка — каза Гант. — Ти ще ни заведеш в къщата, в която си израснал, и ще ни покажеш къде си изстрелял куршум в оградата, а ние ще видим какво можем да направим, за да свалят част от обвиненията срещу тебе. Нали разбираш, понеже си свидетел, който съдейства на следствието. Танто за танто.

— К’во, c’a ли бе? Вънка е тъмно бе, човек.

— Имаме фенерчета, Дребосък — осведоми го Бош.

— На ник’во следствие не съдействам бе, човек, и си я дръжте за вас си тая работа с тантото. Казах ви за Стори, щото е мъртъв. C’a можете пак да ме върнете в маймунарника.

И понечи да се изправи, но Гант го тупна по рамото — хем дружелюбно, хем да го задържи на стола.

— Не, няма да ни съдействаш срещу никого. Нищо подобно. Просто ще ни заведеш при оня куршум. От тебе се иска само това.

— Само т’ва ли?

Очите му се заковаха в кутията на масата. Гант погледна към Бош и той пое щафетата.

— Искаме и да погледнеш няколко пистолета и да видиш дали ще успееш да разпознаеш оня, който си намерил преди двайсет години. Пистолета, който си дал на Трумънт Стори.

Хари се наведе напред и отвори кутията. Освен онзи, който им беше дала Гейл Бриско, вътре бяха поставили два незаредени деветмилиметрови пистолета в найлонови пликове за веществени доказателства. Той ги извади и ги сложи на масата, после свали кутията на пода. Гант отключи белезниците на Уошбърн.

Дребосъка разгледа беретата от дома на Трумънт Стори най-накрая. Обърна я от двете страни и кимна.

— Тоя е.

— Сигурен ли си? — попита Бош.

Арестантът прокара показалец по лявата страна на беретата.

— Оправили са драскотината. Ама я усещам на пипане. Т’ва е от ножа на косачката. Мисля, че е тоя.

— Не искам да мислиш. Това ли е оръжието, което си намерил?

— Да бе, човек, т’ва е.

Хари го взе и изпъна найлона върху рамата, там, където трябваше да е серийният номер.

— Хубаво го погледни. Така ли беше, когато го намери?

— К’во да гледам?

— Не се прави на глупак, Чарлз. Серийния номер го няма. Така ли беше, когато го намери?

— Драскотините ли имаш предвид? От косачката са.

— Не са от косачката. Направено е с пила. Сигурен ли си, че е бил така, когато си го намерил?

— А бе, човек, след двайсе години в нищо не съм сигурен. К’во искаш от мене? Не помня.

Бош започваше да се ядосва от маймунджилъците му.

— Ти ли го направи, Чарлз? За да е по-ценен за човек като Тру Стори ли?

— Не бе, човек, не съм.

— Я ми кажи тогава, колко пистолета си намирал през живота си?

— Само тоя.

— Добре, и веднага щом си го намерил, си разбрал, че е ценен, нали така? Разбрал си, че можеш да го дадеш на уличния бос и да получиш нещо в замяна. Че може да те приемат в организацията, нали така? Стига си ми се правил, че не помниш. Ако серийния номер го е нямало, когато си го намерил, ти си щял да кажеш на Трумънт Стори, че го няма, защото си знаел, че това ще е плюс за него. Е, как беше, Чарлз?

— Да бе, човек, немаше го. Доволен ли си? Немаше го. Намерих го без сериен номер, тъй и казах на Тру, мани ми се от главата.

Бош — беше се навел над масата към Уошбърн — се отпусна назад.

— Добре. Благодаря ти, Чарлз.

Това признание беше важно, защото потвърждаваше нещо за начина, по който убиецът на Анеке Йесперсен е извършил престъплението. До този момент Хари си блъскаше главата над въпроса защо убиецът с хвърлил пистолета през оградата. Дали на уличката се е случило нещо, което го е принудило да се избави от оръжието? Или изстрелът е привлякъл хора? Фактът, че е използвал пистолет, който е смятал за непроследим, донякъде осветляваше причината. При отсъствието на сериен номер убиецът трябваше да е смятал, че могат да го свържат с убийството само ако го заловят с оръжието. И че най-добрият начин да избегне това с бързо да се отърве от него. Това обясняваше защо пистолетът е бил хвърлен през оградата.

Бош винаги се стремеше да си разтълкува последователността на събитията в едно престъпление.

— C’a ше свалите ли тея обвинения, а? — попита Уошбърн.

Хари се отърси от мислите си и го погледна.

— Не, още не. Остава да намерим оня куршум.

— За к’во ви е? Нали имате пистолета?

— Защото ще ни помогне да разкажем историята. Съдебните заседатели обичат подробностите. Да вървим.

Бош се изправи и прибра трите пистолета в кутията. Гант протегна белезниците и даде знак на Уошбърн да стане. Дребосъка не се подчини и продължи да протестира.

— Нали ти казах къде е бе, човек?! За к’во съм ви аз?

Хари изведнъж се сети за нещо и махна на Гант да почака.

— Знаеш ли какво, Чарлз, ти обеща да ни съдействаш и няма нужда да те водим там с белезници. И ще се погрижим да не пускаме бившата ти близо до тебе. Това устройва ли те?

Уошбърн го погледна и кимна. Хари видя промяната. Дребосъка не искаше синът му да го види окован.

— Ама ако решиш да възнеш, ще те пипна и ще стане кофти — предупреди го Гант. — Да вървим.

След половин час Бош и Чу стояха с Уошбърн в задния двор на къщата, в която беше минало детството на гангстера. Гант караулеше отпред при бившата на Дребосъка, за да не допусне гневът й да избие в агресия.

На Дребосъка не му трябваше много време, за да им покаже стълба в оградата, по който бе стрелял преди двайсет години. Дупката се виждаше ясно, особено на насочената под ъгъл светлина на фенерчетата. Тъй като нарушаваше импрегниращото покритие, дървото бе започнало да гние. Чу първо засне дупката с джиесема си, докато Бош държеше визитка до нея за мащаб. После Хари отвори сгъваемото си ножче, заби острието в мекото разпадащо се дърво и измъкна оловния куршум. Претърколи го между пръстите си, за да го почисти, и го вдигна към очите си. Знаеше, че с куршума, който е бил преди този в пистолета, са убили Анеке Йесперсен.

Пусна го в пликчето за веществени доказателства, което му разтвори Чу.

— Е, c’a ше ме пуснете ли? — попита Уошбърн и погледна предпазливо към задната врата на къщата.

— Още не — отвърна Хари. — Трябва да се върнем в участъка на Седемдесет и седма и да попълним едни документи.

— Казахте ми, че ако ви помогна, ше свалите обвиненията. Понеже съм бил свидетел, дето съдейства на следствието.

— Ти ни съдейства, Чарлз, оценяваме го. Но изобщо не сме ти казвали, че ще свалим всички обвинения. Казахме ти, че ако ти ни помогнеш, ще ти помогнем и ние. Тъй че сега се връщаме и аз ще се обадя на някои хора, за да облекча положението ти. Убеден съм, че ще можем да се справим с обвинението в притежание на наркотици. Обаче с детската издръжка трябва да се оправиш сам. Заповедта за нея е издадена от съдия. Ще се наложи да се явиш пред него, за да се погрижиш за това.

Беше съдийка, пък и как да се оправя с т’ва, ако ме пратят в пандиза?

Бош се обърна към него и се поразкрачи. Ако Дребосъка се канеше да бяга, щеше да го направи сега. Чу забеляза движението и също промени позата си.

— Е, може би трябва да зададеш тоя въпрос на адвоката си — каза Хари.

— Моят адвокат не става за нищо. Даже още не съм му виждал очите.

— Добре де, тогава си вземи нов. Да вървим.

Докато пресичаха двора към разбитата порта, изпод завесата на един от задните прозорци на къщата се появи лице на момченце. Уошбърн вдигна ръка и вирна палец за поздрав.

Оставиха Уошбърн в участъка на Седемдесет и седма. Бош знаеше, че вече е късно да занесат пистолета и куршума направо в Регионалната лаборатория по криминалистика в Калифорнийския щатски университет, затова с Чу се върнаха в дирекцията на полицията и ги заключиха в сейфа за веществени доказателства на отдел „Неприключени следствия“.

Преди да си тръгне за вкъщи, Хари отиде до бюрото си, за да провери за съобщения, и видя на облегалката на стола си самозалепваща се бележка. Разбра, че е от О’Тул, още преди да я прочете. Това беше един от любимите начини на общуване на лейтенанта. Съобщението гласеше само: „ТРЯБВА ДА ПОГОВОРИМ“.

— Май утре имаш среща с шефа, Хари — отбеляза Чу.

— Да. Нямам търпение.

Смачка бележката и я хвърли в кошчето. Сутринта нямаше да бърза да се види с О’Тул. Имаше друга работа.