Майкъл Конъли
Черната кутия (37)

Снежанка 2012

Бош набра домашния номер на Хенрик Йесперсен. В Копенхаген беше 19.00. Датчанинът отговори веднага.

— Хенрик? Обажда се Хари Бош от Лос Анджелис.

— Как сте, детектив Бош? Имате ли новини за Анеке?

Гласът му звучеше някак странно, сякаш Хенрик се задъхваше. Сякаш усещаше, че това е обаждането, което е чакал двайсет години. Бош не го накара да чака повече.

— Арестувахме убиеца на сестра ви, Хенрик. Исках да…

— Endelig^[1]!

Бош не знаеше какво означава това на датски, но възклицанието някак си едновременно изразяваше изненада и облекчение. Последва дълго мълчание и той предположи, че събеседникът му, който се намираше на половин свят разстояние, се е разплакал. Беше му се случвало и преди, когато лично съобщаваше такава новина. В този случай бе помолил да отиде в Дания и лично да разкаже всичко на Хенрик Йесперсен, но О’Тул отхвърли искането му. Лейтенантът все още страдаше след отрицателния резултат от докладната му. Менденхол от БПС беше обявила обвиненията му срещу Бош за безпочвени.

— Извинявайте, детектив — каза Хенрик. — Разбирате ли, много съм развълнуван. Кой е убиецът на сестра ми?

— Казва се Джон Джеймс Дръмънд. Не го е познавала.

Тъй като не последва отговор, Хари запълни тишината.

— Хенрик, може да се появят журналистически материали за ареста. Сключих сделка с един репортер от „Берлингске Тидене“ в Копенхаген и той ми помогна в разследването. Трябва да му се обадя.

Отново мълчание.

— Хенрик, Чувате ли ме?…

— Този Дръмънд… защо я е убил?

— Защото е смятал, че така ще си спечели благоразположението на един изключително влиятелен човек. Това им е помогнало да прикрият друго престъпление срещу сестра ви.

— Той в затвора ли е?

— Не още. В болница е, обаче скоро ще го преместят в затворническата болница.

— В болница ли? Ранихте ли го?

Бош разбираше чувствата, които се крият зад този въпрос. Долавяше надеждата.

— Не, Хенрик. Той се опита да избяга. С хеликоптер. И се разби. Никога повече няма да може да ходи. Гръбначният му стълб е счупен. Лекарите смятат, че е парализиран от шията надолу.

— Според мен това е добре. Вие как смятате?

Хари не се поколеба.

— Да, Хенрик, аз също смятам така.

— Казвате, че убийството на Анеке му е донесло власт. Какво имате предвид?

През следващите петнайсет минути Бош обобщи историята от гледната точка на съучастниците. Кои са и какво са извършили. Военното престъпление, за което е споменала Анеке. Завърши с края на следствието — смъртта на Банкс, Даулър и Козгроув и изпълнението на заповедите за обиск на два имота и един склад, притежавани или наети от Дръмънд в окръг Станислаус.

— Намерихме дневник, в който сестра ви е описвала хода на разследването си. Дръмънд поръчал да го преведат още отдавна. Явно е използвал различни преводачи за отделните части, за да не може никой да научи цялата история. Той беше ченге и сигурно е излъгал, че материалите са свързани със случай, върху който работи. Сега този превод е при нас и дневникът обхваща всичко още от случилото се на кораба — или поне каквото си е спомняла тя. Според нас е бил в хотелската й стая и Дръмънд го е откраднал, след като я е убил. Това е едно от нещата, чрез които е контролирал другите си съучастници от кораба.

— Може ли да получа този дневник?

— Не още, Хенрик, но ще го копирам и ще ви го пратя. Когато се стигне до съдебен процес, той ще е едно от веществените ни доказателства. Отчасти това е и причината да ви се обадя. Ще ми трябват образци от почерка на сестра ви, за да потвърдим автентичността на дневника. Имате ли писма от нея или нещо друго с нейния почерк?

— Да, имам няколко писма. Може ли да ви пратя копия? Те са много важни за мен. Нищо друго не ми остана от сестра ми. Само те и нейните снимки.

Тъкмо затова Бош беше помолил да отиде лично. За да се срещне очи в очи с Йесперсен. О’Тул бе обявил искането му за шашма, опит да си уреди почивка за сметка на данъкоплатците.

— Хенрик, ще ви помоля да ми имате доверие и да ми пратите оригиналите. Имаме нужда от тях, защото графолозите правят сравнението и въз основа на това колко силно натиска пишещият върху някои букви и правописни знаци, такива неща. Съгласен ли сте? Обещавам да ви ги върнем невредими.

— Да, разбира се. Имам ви доверие, детектив.

— Благодаря, Хенрик. Ще ви помоля да ги пратите колкото може по-скоро. Първо ще се свика така нареченият разширен състав съдебни заседатели и ще трябва да проведем експертизата преди да представим дневника. Освен това, Хенрик, възложиха делото на много добър прокурор и той ме помоли да ви попитам дали ще се съгласите да дойдете в Лос Анджелис за процеса.

Последва дълга пауза.

— Трябва да дойда, детектив — отвърна накрая Йесперсен. — Заради сестра ми.

— Бях сигурен, че ще отговорите така.

— Кога да дойда?

— Сигурно няма да е много скоро. Както казах, първо е разширеният състав съдебни заседатели, а после винаги има забавяне.

— Колко време?

— Ами, състоянието на Дръмънд може би ще позабави нещата, а после и неговият адвокат… В нашата система виновните имат много възможности да отлагат неизбежното. Съжалявам, Хенрик. Знам, че сте чакали дълго. Ще ви държа в течение за…

— Ще ми се да го бяхте застреляли. Да е мъртъв.

— Разбирам.

— Трябвало е да умре като другите.

Хари се замисли за шанса, който бе имал на хълма, след като Менденхол го беше оставила сам с Дръмънд, и повтори:

— Разбирам.

Отговори му мълчание.

— Хенрик? Чувате ли ме?

— Извинете ме… Изчакайте момент…

Бош го разбираше. Отново му се прииска да може лично да се срещне с този човек, изгубил толкова много. О’Тул му беше напомнил, че Анеке Йесперсен е мъртва от двайсет години. Хората го били преживели и лейтенантът нямал основание да му подпише командировка чак до Копенхаген само за да съобщи лично за ареста на най-близкия родственик на жертвата.

Докато чакаше, Бош вдигна поглед над степта на кабинката си като войник, надничащ през амбразура. О’Тул случайно стоеше на прага на кабинета си и обхождаше с очи отдела като средновековен феодал, оглеждащ владенията си. Лейтенантът си мислеше, че всичко се свежда до числа и статистики. Нямаше и представа какво всъщност вършат. И изобщо не подозираше за мисията.

Накрая О’Тул стигна до Бош и погледите им за миг се срещнаха. И по-слабият се извърна — лейтенантът влезе в кабинета си и затвори вратата.

Докато чакаха линейката и полицията на хълма, Менденхол беше разказала на Хари за разследването си. Съобщи му неща, които го изненадаха и нараниха. О’Тул просто се възползвал от възможността да попритисне Бош, но първоначалната причина за докладната не бил самият той. Сигналът идвал от Шон Стоун, който подал жалба от Сан Куентин — твърдял, че детективът го изложил на опасност, като го привикал в стаята за разпит, и така имало риск да го нарочат за доносник. След като разпитала всички страни, следователката стигнала до заключението, че Стоун повече се страхува да не се лиши от вниманието на майка си, отколкото да не го помислят за доносник. Надявал се жалбата му да развали отношенията между Хана и Хари.

Бош още не бе повдигнал този въпрос пред Хана и се колебаеше дали да го направи. Боеше се, че в крайна сметка планът на сина й може да успее.

Единственото, което Менденхол отказа да му разкрие, бяха собствените й мотиви. Не пожела да му обясни защо го е следила неофициално. И на Хари не му оставаше нищо друго освен да изпитва признателност, че го е направила.

— Детектив Бош?

— Да, Хенрик?

Отново последва дълго мълчание, а после Йесперсен каза:

Не знам… Смятах, че ще е различно, нали разбирате?

Гласът му бе напрегнат от вълнение.

— Защо?

Нова пауза.

— Двайсет години чаках това обаждане… и през цялото това време си мислех, че ще се освободя. Знаех, че винаги ще скърбя за сестра си. Обаче мислех, че ще се освободя от другото.

— От кое, Хенрик? — попита Бош.

Макар да се досещаше за отговора.

— От гнева… Все още изпитвам гняв, детектив Бош.

Хари кимна и сведе поглед към бюрото си, към снимките на всички жертви под стъкления плот. Дела и лица. Очите му се плъзнаха от Анеке Йесперсен към другите. Онези, за които още не беше направил нищо.

— И аз, Хенрик — отвърна Бош. — И аз.