Майкъл Конъли
Черната кутия (17)

16.

Бош беше преполовил дисковете на Арт Пепър, които дъщеря му му беше подарила за рождения му ден. В момента слушаше разкошна версия на „Патриша“, записана преди три десетилетия в един клуб в Кройдън, Англия — по време на завръщането на музиканта след дългите години наркозависимост и присъди. Онази вечер през 1981-ва той бе невероятен. Дори само с тази песен Пепър доказваше, че никой никога няма да свири по-добре, мислеше си Хари. Не знаеше точно какво означава думата „ефирен“, но тъкмо тя му идваше наум. Съвършена песен, съвършен саксофон, съвършено взаимодействие между Пепър и другите трима от бенда — като движение на четирите пръста на една ръка. Съществуваха най-различни описания на джаз музиката. През годините му бяха попадали много от тях, в списания и върху обложки на плочи. Не винаги ги разбираше. Просто знаеше какво му харесва, и толкова. Въздействаща и безмилостна музика, и понякога тъжна.

Установи, че му е трудно да се съсредоточи върху компютърния екран, докато звучи песента, а тя продължи близо двайсет минути. Имаше „Патриша“ и на, други плочи и дискове — тя бе едно от най-известните парчета на Пепър. Ала никога не я беше слушал изпълнена с такава настойчива страст. Погледна дъщеря си, която четеше книга, изтегната на дивана. Пак им я бяха възложили от училище. Казваше се „Вината в нашите звезди“.

— За дъщеря му е — каза Хари.

Мади вдигна очи от книгата.

— Какво?

— Тази песен. „Патриша“. Написал я е за дъщеря си. Бил е далече от нея през дълги периоди от живота й, но я е обичал и му е липсвала. Можеш да го чуеш в нея, нали?

Мади се замисли за момент, после кимна.

— Да, струва ми се. Звучи почти като че ли саксофонът плаче.

Бош също кимна.

— Да, и ти го чуваш.

Върна се към работата си. Преглеждаше многобройните публикации, линкове за които му беше пратил с имейл Бон. Сред тях бяха последните четиринайсет репортажа и фотоесета на Анеке Йесперсен за „Берлингске Тидене“, както и материалът за десетата годишнина от смъртта й, пуснат от вестника през 2002-ра. Вървеше бавно, защото статиите бяха на датски и трябваше да използва един уебсайт за превод, като пействаше по един-два абзаца.

Анеке Йесперсен беше фотографирала и писала за кратката първа война в Залива от всички ъгли. Нейните образи и слово идваха от бойни полета, самолетни писти, командни постове, дори от един круизен кораб, който Съюзниците бяха използвали за отдих и възстановяване на военнослужещите. Материалите й в „Берлингске Тидене“ представяха журналист, документиращ нов тип война, битки с високотехнологични оръжия, изстрелвани светкавично от небето. Ала Йесперсен не бе стояла на безопасно разстояние. С пренасянето на сраженията на земята в операция „Пустинна сабя“ тя бе напредвала заедно със съюзническата армия, отразявайки превземането на столицата Кувейт и Ал Хафджи.

Нейните репортажи разказваха фактите, снимките й показваха цената. Имаше фотографии на американската казарма в Дахран, където при удар с ракета „Скъд“ бяха загинали двайсет и осем войници. Нямаше снимки на трупове, но димящите скелети на унищожени бронетранспортьори някак си предполагаха човешки жертви. Бяха заснети военнопленническите лагери в саудитската пустиня, където очите на иракските затворници излъчваха изтощение и страх. Обективът й запечатваше черния дим на кувейтските петролни полета, горящи зад отстъпващата иракска войска. А най-въздействащите й фотографии бяха от Пътя на смъртта — дълъг конвой вражески войски, наред с иракски и палестински цивилни, безпощадно бомбардирани от съюзническите сили.

Бош беше ходил на война. Война, която можеше да се опише с три думи: кал, кръв и смут. Ала там с другарите си бяха виждали отблизо хората, които убиват. Някои неща си спомняше кристално ясно — също като тези снимки на екрана. Спомените го връхлитаха най-често нощем, когато не можеше да заспи, или неочаквано, когато някаква банална гледка го навеждаше на асоциации с джунглите или тунелите. Познаваше войната от личен опит и образите и думите на Анеке Йесперсен бяха най-точното й представяне през погледа на журналист.

Оказваше се, че след примирието кореспондентката не се е върнала у дома. Че е останала в района месеци наред, отразявайки бежански лагери и разрушени села, хвърлените от Съюзниците усилия за възстановяване в така наречената операция „Осигури подкрепа“.

Ако изобщо имаше как да опознае невидимата личност зад обектива, онази, която държеше писалката, това бяха точно тези следвоенни репортажи и снимки.

Йесперсен търсеше майките и децата, най-тежко пострадалите, прокудените. Макар и само образи и слово, заедно те разкриваха човешката страна и цената на високотехнологичната война, нейните последици.

Може би се дължеше на акомпанимента на саксофона на Арт Пепър, но докато усърдно превеждаше и четеше материалите и гледаше снимките, Бош усещаше, че някак си се приближава до Анеке Йесперсен. Тя го докосваше през бездната на тези двайсет години и това още повече засилваше решимостта му. Преди две десетилетия той й се беше извинил. Сега й обещаваше. Щеше да открие кой й е отнел всичко.

Последната спирка в неговото дигитално пътешествие из живота и творчеството на Анеке Йесперсен беше мемориалният уебсайт, направен от брат й. За да влезе в него, трябваше да се регистрира с имейл адреса си, дигитален еквивалент на разписването в книга за съболезнования. Сайтът се състоеше от два раздела: фотографии, направени от Йесперсен, и нейни снимки.

Много от кадрите в първия раздел бяха от статиите, линкове на които му бе пратил Бон. Имаше много други фотоси за същите материали, някои дори по-добри от избраните за публикация, поне според Бош.

Вторият раздел по-скоро напомняше фотоалбум със снимки на Анеке — започваше от времето, когато е била слабичко момиченце с бялоруса коса. Хари ги прегледа и бързо стигна до серия фотографии, които журналистката си е правила сама. Всички бяха заснети пред различни огледала в продължение на няколко години. Йесперсен позираше с фотоапарат, провесен на ремък на шията й, държеше го на равнището на гърдите си и снимаше, без да гледа през визьора. Когато се разглеждаха заедно, по лицето й можеше да се проследи ходът на времето. Оставаше си все така красива, но очите й излъчваха все по-голяма мъдрост.

На последните снимки тя сякаш гледаше право и единствено в Бош. Детективът не можеше да откъсне очите си от нейните.

Имаше и раздел за коментари и детективът установи, че той съдържа най-различни текстове; започваше от 1996-а — тогава бе създаден сайтът. Те постепенно оредяваха и от предишната година имаше само един пост, от брат й. За да го прочете на английски, Хари го копира и пейстна в интернет преводача.

Анеке, времето не може да излекува твоето отсъствие. Винаги ще ни липсваш — като сестра, творец и приятел.

Бош излезе от сайта и затвори лаптопа. Приключваше работата за тази вечер и макар че се доближаваше към Анеке Йесперсен, в крайна сметка нямаше представа какво я е пратило в Съединените щати една година след „Пустинна буря“. Нито защо е дошла в Лос Анджелис. Нямаше репортажи за военни престъпления, нищо, което да предполага допълнително журналистическо разследване, камо ли пътуване до Лос Анджелис. Хари продължаваше да е в неведение по следите на какво е вървяла Анеке.

Погледна си часовника. Времето летеше. Вече минаваше единайсет, а на сутринта трябваше да става рано. Не беше забелязал и че дискът е свършил и музиката е стихнала. Дъщеря му спеше на дивана с книгата си и Бош се поколеба дали да я събуди, за да я прати да си легне, или просто да я завие и да не я смущава.

Изправи се и сухожилията му запротестираха, докато се протягаше. Вдигна кутията от пица от масичката и като куцукаше, бавно я занесе в кухнята и я остави върху кошчето за боклук. Погледна я и мислено се укори, че за пореден път е поставил работата си пред правилното хранене на дъщеря си.

Когато се върна в дневната, Маделин седеше на дивана, все още сънена, и прикриваше прозявката си с длан.

— Ей, късно е — каза Бош. — Време е за лягане.

— А, не е.

— Хайде, ела.

Тя стана и се облегна на него. Хари я прегърна през раменете и двамата тръгнаха по коридора към спалнята й.

— Утре пак си сама, малката. Ще се оправиш, нали?

— Няма нужда да питаш, тате.

— Имам среща на закуска в седем и…

— Няма нужда да ми обясняваш.

На прага Бош я пусна и я целуна по темето. Усети аромата на нар от шампоана й.

— Има, разбира се. Заслужаваш татко, който да прекарва повече време с тебе. Който да е при теб.

— Уморена съм, тате. Не ми се приказва за това.

Хари посочи назад към дневната.

— Ех, да можех да изсвиря оная песен като него. Тогава щеше да разбереш.

Беше прекалил — натрапваше й угризенията си.

— Разбирам и без това! — сопна се Мади. — Хайде лека нощ.

Влезе в стаята си и затвори вратата.

— Лека нощ, миличка — каза Бош.

Хари отиде в кухнята, взе кутията от пица и излезе да я изхвърли в кофата, като провери дали капакът е затворен здраво — предпазна мярка срещу койоти и други нощни твари.

Преди да се върне вътре, отключи катинара на склада до задната стена на гаражния навес, дръпна шнурчето на лампата и плъзна поглед по претрупаните лавици. В прашните кашони имаше боклуци, които пазеше от памтивека. Пресегна се и свали един от тях на работния плот, после пак се повдигна на пръсти, за да вземе онова, което лежеше отзад — бялата каска, която беше носил в нощта на „срещата“ си с Анеке Йесперсен.

Впери очи в изподраната й мръсна повърхност и избърса с длан праха от залепения отпред стикер. Крилатата емблема. Вторачен в каската, си спомни нощите, в които градът гореше. Бяха изтекли двайсет години. У Замисли се за тях, за всичко, което му се бе случило, за всички, които бяха тук или си бяха отишли.

Накрая върна каската на лавицата и я скри зад кашона. Заключи склада и отиде да си легне.