Майкъл Конъли
Черната кутия (28)

27.

Когато подмина портала на имението на Козгроув, угаси фаровете. По Хамит Роуд нямаше нито една друга кола. Той измина още двеста метра и когато пътят леко зави надясно, спря отстрани.

Вече беше изключил вътрешното осветление и когато отвори вратата, купето остана тъмно. Излезе в хладната нощ, огледа се и се ослуша. Цареше пълна тишина. Бош бръкна в джоба на дънките си, извади сгънато на две квадратно листче и го пъхна под чистачката. На листчето пишеше:

Свърши горивото — ще се върна скоро.

Носеше гумените ботуши, които бе взел от един от кашоните в багажника. Имаше и фенерче, което се надяваше да не се наложи да използва. Спусна се по еднометровия Банкст и предпазливо навлезе във водата, над която се издигаше бадемовата гора. Около краката му плъзнаха искрящи вълнички.

Имаше намерение да се върне при портала и да продължи успоредно на пътя към къщата на Козгроув. Не знаеше точно какво ще прави или ще търси там. Следваше инстинкта си, който му подсказваше, че богаташът, със своите пари и влияние, е в дъното на нещата.

Усещаше, че трябва да се доближи до него, да види къде и как живее.

Водата беше дълбока само няколко сантиметра, но ботушите му затъваха в тинята и това затрудняваше напредването му. На няколко пъти едва не се изхлузиха от краката му.

Звездите се отразяваха във водната повърхност и му се струваше, че се вижда отвсякъде. На всеки двайсетина метра се прикриваше под някое дърво, за да си почине и да се ослуша. Мъртвешката тишина не се нарушаваше дори от жужене на насекоми. Само в далечината се разнасяше някакъв звук, ала Бош не знаеше какво го издава — беше равномерно свистене, което можеше да е от водна помпа.

След известно време започна да се чувства като в лабиринт. Дърветата бяха високи почти десет метра и изглеждаха абсолютно еднакви. Освен това бяха посадени в поразително прави редици. Накъдето и да погледнеше, виждаше едно и също. Започваше да се опасява, че ще се изгуби, и му се искаше да е взел нещо, с което да маркира пътя си.

След половин час най-после се добра до входа на имението. Вече беше изтощен, ботушите му сякаш бяха от бетон, ала реши да не се отказва и продължи нататък, като се придвижваше от дърво до дърво в първата успоредна на пътя редица.

След почти цял час видя светлините на имението между клоните на последните няколко редици бадеми. Колкото повече се приближаваше, толкова повече се усилваше свистящият звук.

Стигна до края на гората, приклекна край банкета и се огледа. Сградата представляваше вариант на френско шато. Беше висока само два етажа, но скатовете на покривите бяха стръмни и по ъглите се издигаха кули. Заприлича му на умалена версия на лосанджелиския хотел „Шато Мармон“.

Отвън я осветяваха прожектори, насочени нагоре. Отпред имаше голямо обръщало и отбивка, която завиваше зад главната сграда. Детективът предположи, че гаражът е отзад. Не се виждаха коли и той установи, че всички светлини, които е видял през гората, са външни. Вътре цареше мрак и като че ли нямаше никого.

Изправи се, изкатери се по банкета, тръгна към къщата и скоро се озова на издигнат бетонен квадрат. Буквата X в средата показваше, че това е хеликоптерна площадка. Продължи нататък, като се движеше право към сградата, но някаква промяна в периферното му зрение го накара да погледне наляво към едно ниско хълмче.

Отначало не забеляза нищо. Шатото беше толкова ярко осветено, че звездите едва се виждаха и всичко наоколо изглеждаше черно като в рог. После обаче отново зърна движение — високо над хълма. Изведнъж разбра, че това са тъмните перки на ветрогенератор, които цепеха въздуха и за миг засенчваха слабата звездна светлина.

Свистенето, което чуваше по време на придвижването си през гората, идваше от ветрогенератора. Козгроув до такава степен вярваше в силата на вятъра, че бе издигнал един от железните си гиганти в собствения си заден двор. Бош предположи, че прожекторите, осветяващи шатото отвън, работят с ток от ветровете, които неуморно кръстосваха Долината.

Отново насочи вниманието си към осветената сграда и почти моментално го обзе колебание, съмнение в правилността на действията му. Човекът, който живееше зад тези стени, беше достатъчно умен и богат, за да впрегне вятъра. Живееше зад стена от пари и фаланга — не, цяла армия — дървета. Нямаше нужда да огражда огромното си имение, защото знаеше, че гората ще уплаши всеки натрапник, който посмее да я пресече.

Живееше в замък със защитен ров и кой бе Бош, та да си мисли, че може да го надвие? Дори не знаеше точния характер на престъплението. Анеке Йесперсен беше мъртва и Хари следваше инстинкта си. Нямаше никакви улики. Само едно съвпадение с двайсетгодишна давност и нищо повече.

Изведнъж го връхлетя вълна от механичен шум и вятър и иззад гората се появи хеликоптер и увисна вън въздуха. Бош се затича обратно към дърветата, изпързаля се надолу по банкета и отново се озова в тинята. Погледна назад и видя, че вертолетът, черен силует на фона на тъмното небе, се спуска към площадката. Под корпуса се включи прожектор, който освети огромната буква X. Детективът се приведе още по-ниско и продължи да наблюдава машината, която сякаш се бореше с вятъра в опит да не се отклони от отвесното си приземяване. Кацна бавно и леко, прожекторът угасна и воят на двигателя утихна.

Роторите се завъртяха още няколко пъти и спряха. Лявата врата се отвори и от вертолета слезе някой. Бош се намираше на поне трийсет метра и виждаше само човешка фигура, която определи като мъжка. Пилотът отиде при задната врата и я отвори. Хари очакваше да слезе друг човек, но оттам изскочи куче. Мъжът извади отвътре раница, затвори вратата и закрачи към шатото.

Кучето се затича подире му, ала след няколко метра внезапно спря и се обърна точно към мястото, където се криеше Бош. Детективът виждаше, че е едро, но в тъмнината не можеше да определи породата. Първо го чу да изръмжава, после животното се стрелна към него.

Хари се вцепени. Нямаше къде да избяга. Зад него имаше тиня. Притисна се още по-плътно към банкета, като си мислеше, че гневното животно може да го прескочи и да затъне в калта.

И измъкна пистолета от пояса си. Ако кучето не спреше, той щеше да го спре.

— Козмо! — извика мъжът от алеята към имението.

Кучето се закова на място и задните му крака се хлъзнаха.

— Ела тук!

Кучето погледна Бош и на него му се стори, че за миг зърва очите му да проблясват в червено. После се втурна към господаря си. Въпреки това получи наказание.

— Лошо куче! Няма да ми бягаш! И никакъв лай!

Мъжът плесна кучето по задника и то приклекна в покорна поза. Допреди миг беше готово да прегризе гърлото на Бош. Сега Хари дори го съжаляваше.

Детективът изчака мъжът и кучето да влязат в шатото и тръгна обратно през гората с надеждата, че няма да се изгуби по пътя към колата си.

Прибра се в мотел „Блу Лайт“ към единайсет. Влезе направо в банята, съблече мокрите си и кални дрехи и ги хвърли във ваната. Тъкмо се канеше да пусне душа, когато чу вибрирането на джиесема си — след инцидента в „Стиърс“ беше намалил звука.

Върна се в стаята с твърдия като картон пешкир, увит около кръста му. Изписването на номера беше блокирано. Хари седна на леглото и прие повикването.

— Бош.

— Аз съм, Хари. Всичко наред ли е?

Дейвид Чу.

— Да, защо?

— Щото не ми се обаждаш и не отговаряш на имейлите ми.

— Цял ден бях на път и не съм си проверявал пощата. Току-що се прибрах в мотела и още не съм сигурен дали има безжичен интернет.

— Нали имаш имейл в джиесема, Хари!

— Да, знам, ама е голям зор с паролата и всичко останало. Прекалено е малък и не обичам да го ползвам за това. Пиша само есемеси.

— Както и да е. Искаш ли да ти разкажа какво съм ти пратил?

Бош беше зверски уморен. Изтощението от целодневното шофиране и джапането из бадемовата гора се просмукваше до мозъка на костите му. Мускулите на бедрата го боляха от дългото ходене в лепкавата тиня. Искаше да се изкъпе и да си легне, но въпреки това прие предложението на партньора си.

— Има две неща — започна Чу. — Първо, установих доста здрава връзка между две от имената в списъка, който ми даде.

Хари се огледа за бележника си и се сети, че го е оставил в колата. Точно сега нямаше как да излезе и да го вземе.

— Казвай!

— Нали знаеш, че Дръмънд се кандидатира за Конгреса?

Да, днес видях един билборд, но нищо повече.

— Защото изборите са догодина. Положението няма скоро да стане напечено. Пък и той още няма съперник. Сегашният конгресмен се пенсионира и Дръмънд сигурно е обявил кандидатурата си отрано, за да сплаши конкуренцията.

— И какво от това? Каква е връзката?

— Козгроув. Лично той и „Козгроув Агрикълчър“ са два от най-големите спонсори на предизборната му кампания. Намерих подадения от него доклад, когато е обявявал кандидатурата си.

Бош кимна. Партньорът му имаше право за връзката между двама от съучастниците. Сега само трябваше да разкрие в какво са участвали.

— Чуваш ли ме, Хари? Само да не вземеш да ми заспиш!

— Не съм много далече от това. Браво, Дейв. Щом го подкрепя сега, сигурно е подкрепил и двете му предизборни кампании за шериф.

— И аз така си мислех, обаче тези данни още не са достъпни онлайн. Може би ще успееш да ги получиш от окръжния архив.

Бош поклати глава.

— Не, градчето е малко. Ако го направя, ще стигне и до двамата, а още не искам да ги подплашвам.

— Ясно. Как върви при тебе?

— Върви. Днес бях само на разузнаване. Утре ще се задействам по-сериозно. Какво е второто нещо? Каза, че имало две неща.

Чу не отговори веднага и Хари разбра, че втората новина няма да е добра.

— О’Тул ме повика днес в кабинета си.

Естествено О’Тул.

— Какво искаше?

— Интересуваше се върху какво работя, обаче съм сигурен, че се тревожеше за твоята „отпуска“. Пита ме дали знам къде си заминал, такива неща. Казах му, че доколкото ми е известно, боядисваш у вас.

— Боядисвам значи. Добре, ще го запомня. Предупреждаваш ли ме за това в имейла?

— Да, пратих го веднага след обедната почивка.

— Не ми пращай такива съобщения. Просто ми се обаждай. Кой знае докъде ще стигне О’Тул, ако иска да разкара някой от отдела.

— Добре, Хари, няма. Съжалявам.

Джиесемът сигнализира за ново повикване. Бош погледна дисплея и видя, че е дъщеря му.

— Не се тревожи за това, Дейв, но сега трябва да затварям. Дъщеря ми ме търси. Ще поговорим утре.

— Добре, Хари, гледай да поспиш.

Бош превключи на второто повикване. Мади говореше тихо, почти шепнешком.

— Как мина денят ти, тате?

Той за миг се замисли какво да й каже.

— Всъщност малко скучно. А твоят?

— И моят. Кога се прибираш?

— Ами… Чакай да видим, утре имам още малко работа. Няколко разговора. Тъй че сигурно няма да е преди сряда. В твоята стая ли си в момента?

— Аха.

Което означаваше, че е сама и Хана не я чува. Бош се отпусна на възглавниците. Въпреки че бяха тънки и твърди, му се сториха като в „Риц-Карлгън“.

— Е, как върви с Хана? — попита той.

— Май нормално.

— Сигурна ли си?

— Искаше да ме накара да си легна рано. Към десет.

Бош се усмихна. Последиците му бяха известни. Резултатът от ранното събуждане на една тийнейджърка не се различаваше от опита да я пратиш рано в леглото.

— Преди да замина й казах да те остави сама да решаваш тези неща. Мога пак да поговоря с нея, да й напомня, че познаваш собствения си биологичен часовник.

Тя му беше изтъкнала този аргумент, когато Хари направи същата грешка като Хана.

— Не, няма нужда. Ще се оправя.

— А какво вечеря? Само не ми казвай, че пак си поръчала пица!

— Не, тя сготви и беше много вкусно.

— Какво?

— Пиле със сметана. И макарони със сирене.

— Трябва да си направим макарони със сирене.

— Тя ги готви по друг начин.

Което означаваше, че нейните й харесват повече. Бош усети, че заспива, и се опита да се стигне.

— Ами, то си зависи от готвача. Всеки готви както си знае.

— Така е. Казах й, че утре ще сготвя аз, ако нямам много домашни.

— Хубаво. А аз може да сготвя в сряда.

И се усмихна. Предполагаше, че дъщеря му също се усмихва.

— Да, нудълси. Божичко, нямам търпение.

— И аз. Трябва да лягам, миличка. Утре ще се чуем, нали?

— Да, тате. Обичам те.

— И аз те обичам.

Тя затвори и Бош чу трите изпиуквания при прекъсването. Остана легнал, неспособен да се изправи. Осветлението беше включено, ала той затвори очи и заспа за секунди.

Сънува безкраен поход през калта. Само че вместо бадеми имаше изгорели стволове с остри черни клони, които се протягаха към него като ръце. В далечината се чуваше яростен кучешки лай. И колкото и бързо да бягаше, кучето все повече го настигаше.