Майкъл Конъли
Черната кутия (10)

9.

Бош осъзна, че умира от глад. Слезе с асансьора във фоайето, излезе през главния вход и пресече площада. Възнамеряваше да си вземе сандвич с печено говеждо от „Филипс“, но джиесемът му започна да звъни още преди да пресече Първа улица. Обаждаше се Джорди Гант.

— Пипнахме твоя човек, Хари.

— Дребосъка ли?

— Да. Току-що ми се обади един от моите хора. Задържали го на излизане от „Макдоналдс“ на Норманди. Един от патрулните, на които казах сутринта на развода, имал снимката му на сенника в колата. И естествено, оказал се Дребосъка.

— Къде са го отвели?

— В участъка на Седемдесет и седма. В момента го регистрират на основание на заповедта за арест. Предполагам, че ако побързаш, ще стигнеш там преди да е повикал адвокат.

— Тръгвам.

— Нещо против да дойда и аз?

— Не, разбира се. Ще се видим там.

В разредения обеден трафик пътят до участъка на Седемдесет и седма улица му отне само двайсет минути, през които обмисляше как да подходи с Уошбърн. Не разполагаше срещу него с нищо друго, освен интуиция, която се основаваше на близостта му с местопрестъплението. Абсолютно никакви улики, нищо сигурно. Струваше му се, че единственият шанс е да разиграе театър. Да убеди Дребосъка, че знае нещо, и да използва лъжата, за да измъкне от него признание. Възможно най-слабият подход, особено със заподозрян, който няколко пъти си е имал вземане-даване с полицията. Друго обаче не му оставаше.

Гант вече го чакаше в участъка.

— Наредих да го преместят в детективското бюро. Готов ли си?

Бош забеляза кутия донъти „Криспи Крийм“ на плота зад бюрото на лейтенанта, който ръководеше патрулната служба. Беше отворена и вътре имаше само три донъта. Сигурно бяха останали още от сутрешния развод.

— Нещо против да си взема един? — И посочи кутията.

— Заповядай — отвърна Гант.

Хари си взе донът с глазура и го изяде на четири хапки, докато следваше Гант по задния коридор към детективското бюро.

Влязоха в огромно помещение с бюра, кантонерки и камари документи. Повечето работни места пустееха — детективите или бяха по задачи, или в обедна почивка. На едно от бюрата Бош видя кутия салфетки и си взе три, за да избърше захарта от пръстите си.

Пред вратата на едната от двете стаи за разпити седеше патрулен полицай. При приближаването на Гант и Бош се изправи и Гант го представи като Крие Мърсър, полицая, забелязал Дребосъка.

— Браво — похвали го Хари, докато се ръкуваше с него. — Прочете ли му стихотворението?

С други думи, конституционните права на арестанта.

— Да.

— Хубаво.

— Благодаря, Крие — каза Гант. — Нататък ще го поемем ние.

Полицаят иронично отдаде чест и се отдалечи. Гант погледна Бош.

— Някакъв конкретен подход, който искаш да приложим?

— Имаме ли срещу него нещо освен заповедта за арест?

— Почти нищо. Носел е четиринайсет грама трева.

Бош се намръщи. Не беше много.

— Освен това е имал шестстотин долара в брой.

Хари кимна. Това малко оправяше нещата. Може би щеше да успее да използва този факт, стига Уошбърн да не беше съвсем наясно с актуалното законодателство за наркотиците.

— Ще му разиграя театър, ще се опитам да го накарам сам да се инкриминира. Струва ми се, че това е единственият ни шанс. Да го приклещим, за да се разприказва.

— Добре. Ще се включа, ако се наложи.

На стената между вратите на двете стаи за разпити имаше кутия с бланки. Бош извади стандартна бланка за отказ от права, сгъна я и я пъхна във вътрешния джоб на сакото си.

— Отвори и ме пусни да вляза пръв.

Гант го направи и Хари с мрачно изражение влезе в стаята. Уошбърн седеше на малка маса. Китките му бяха заключени в окови, монтирани зад облегалката на стола. Както посочваше прякорът му, той беше дребен на ръст и носеше торбести дрехи, които донякъде скриваха този факт. На масата имаше найлонов плик с нещата, открити в дрехите му при ареста. Бош се настани срещу него. Гант придърпа третия стол до вратата и седна там, сякаш на пост — на около метър зад лявото рамо на колегата си.

Хари вдигна плика и разгледа съдържанието му. Портфейл, джиесем, връзка ключове, пачка пари и пликче с марихуана.

— Чарлз Уошбърн — започна той. — Викат ти Дребосъка, нали?

Премести поглед от плика към арестанта и след като не получи отговор, отново сведе очи и поклати глава.

— Имаш проблем, Дребосък. Знаеш ли какъв?

— Не ми пука.

— Знаеш ли какво не виждам в тоя плик?

— Не ме интересува.

— Не виждам лула, нито поне книжки. И после идва тая тлъста пачка, дето върви с дрогата. Знаеш какво значи тая комбинация, нали?

— Значи т’ва, че ще ми дадете да се обадя на адвоката си. И не се хаби да ми приказваш, щото нищо нема да ти кажа. Само ми дай телефона да звънна на моя човек.

Бош натисна през найлона централния клавиш на джиесема на Уошбърн и екранът се освети. Както и очакваше, телефонът беше защитен с парола.

— Опа, трябва парола.

Хари го повдигна към арестанта.

— Кажи ми я и аз ще набера номера на адвоката ти.

— Не, нема нужда. Върнете ме в маймунарника и ще се обадя от платения телефон.

— Защо не от този? Сигурно имаш клавиш за бързо набиране на твоя човек, нали?

— Щото т’ва не е моят телефон и не я знам паролата.

Бош разбираше, че в джиесема сигурно има дневник на повикванията и списък на контактите, които могат да донесат още по-големи неприятности на Уошбърн. Дребосъка нямаше друг избор, освен да отрече, че е негов, въпреки че това звучеше смехотворно.

— Айде бе! Малко е странно, понеже са го извадили от джоба ти. Заедно с тревата и парите.

— Вие сте ми го подхвърлили тоя боклук. Искам да се обадя на адвоката си.

Хари кимна и се обърна към Гант. Движеше се по изключително тънък конституционен лед.

— Знаеш ли какво означава това, Джорди?

— Обясни ми.

— Означава, че този тип е носил дрога в единия си джоб и дебела пачка в другия. Разбираш ли, това, че е нямал лула, е грешка. Защото ако не носиш средство за лична консумация, законът го приема като притежание с цел продажба. Което е тежко престъпление. Неговият адвокат сигурно ще му го обясни подробно.

— К’ви ги дрънкаш бе, човек? — възрази Уошбърн. — Немаше и трийсе грама! Не съм искал да шиткам тревата и ти го знаеш!

Бош го погледна и попита:

— На мене ли говориш? Защото преди малко ми каза, че искаш адвокат, а след като си го заявил, аз трябва да млъкна. Сега да разговаряме ли искаш?

— Само викам, че не съм искал нищо да шиткам.

— Искаш ли да си поговорим?

— Давай да си поговориме, щом с т’ва ше решиме проблема.

— В такъв случай трябва да го направим по законния ред.

Извади бланката за отказ от права от джоба на сакото си и накара Уошбърн да я подпише. Този театър едва ли щеше да издържи пред Върховния съд, но той се съмняваше, че ще се стигне дотам.

— Добре, Дребосък, хайде да си поговорим. Засега знам само какво има в плика. И това означава, че ти си наркодилър и че тъкмо за това трябва да ти повдигнем обвинение.

Слабите рамене на Уошбърн се напрегнаха и той сведе глава. Хари си погледна часовника.

— Ама не го мисли толкова, Дребосък. Защото тревата ми е най-малкият проблем. Просто ще я използвам, за да те държа с нея в ръцете си, защото предполагам, че човек, който не плаща издръжката на детето си, няма достатъчно кинти, за да събере двайсет и пет бона гаранция.

Бош отново вдигна плика е тревата.

— Това ще те държи вътре, докато аз действам по онова другото нещо, дето съм го започнал.

Уошбърн го погледна.

— Да бе, как ли пък не! Ше изляза. Имам хора.

— Да, ама хората се покриват, когато дойде време да се събират пари. — Обърна се към Гант. — Забелязал ли си го, Джорди?

— Да. Всички гледат да се чупят, особено когато някой техен е загазил. Викат си: защо да си правя труда да събирам пари за гаранция, след като той тъй или иначе отива в пандиза.

Бош кимна и отново погледна Уошбърн.

— К’ви са тия глупости? — попита Дребосъка. — Шо си ми се наострил бе, човек? К’во съм направил?

Хари забарабани с пръсти по масата.

— Е, ще ти кажа, Дребосък. Аз работя в центъра и нямаше да бия целия път до тука само за да чета конско на някой заради някакво си пакетче трева. Разбираш ли, аз разследвам убийства. Работя по стари случаи. Знаеш ли какво означава това? Отпреди много години. Понякога отпреди двайсет.

Наблюдаваше Уошбърн в очакване на реакция, ала не забеляза никаква промяна.

— Като онова, за което ще си поговорим сега.

— Не знам за ник’во убийство. Сбъркал си човека.

— Айде бе! Нима? Аз пък чух друго. Сигурно тогава някои хора са дрънкали измислици за тебе.

— Точно така. Мани я тая работа.

Бош се отпусна назад, сякаш се канеше да изпълни нареждането на Дребосъка, но после поклати глава.

— Не, не мога. Имам свидетелка, Чарлз. Свидетелка, която е чула от тебе признание. Знаеш ли какво означава това?

Уошбърн извърна очи.

— Знам само, че дрънкаш измислици.

— Имам свидетелка, която те е чула да си признаваш престъплението, мой човек. Всичко си й разказал. Правил си се на голяма работа и си й разказал как си изправил бялата кучка до стената и си я гръмнал. Бил си адски горд с това, защото е щяло да те вкара в Сикстис.

Дребосъка се опита да се изправи, но оковите го задържаха на стола му.

— К’ва бяла кучка?! А бе, човек, к’ви ги дрънкаш? За Латиша ли говориш? Метнала те е. Просто е искала да ми направи беля, щото не съм й плащал четири месеца. Тая лъжлива курва може да ти каже ’сичко.

Бош опря лакти на масата и приближи лице към арестанта.

— Аз не издавам информаторите си, Чарлз. Но те уверявам, че здравата си загазил, защото проверих тези сведения и се оказа, че през деветдесет и втора на уличката точно зад твоята къща е била убита бяла жена. Тъй че това не са измислици.

Очите на Уошбърн проблеснаха.

— Оная репортерка по време на безредиците ли имаш предвид? Нема как да ми го припишеш т’ва бе, човек. Тука съм чист и ’земи да кажеш на оная твоя свидетелка, че лъже и че лошо й се пише.

— Не съм сигурен, че трябва да заплашваш свидетелка пред двама служители на закона, Чарлз. Само да се случи нещо с Латиша, независимо дали наистина тя е свидетелката, ти ще си първият, който ще си изпати, разбираш ли?

Уошбърн не отговори и Бош продължи да го притиска.

— Всъщност имам още един свидетел, Чарлз. Човек от квартала, който твърди, че по онова време си имал пистолет. Берета по-точно, а точно с такова оръжие е убита жената на уличката.

— Оня пистолет ли? Оня пистолет го намерих в задния двор бе, човек!

Ето! Уошбърн беше направил признание. Ала в същото време даваше и правдоподобно обяснение. Изглеждаше прекалено искрено и спонтанно, за да е измислено. Хари трябваше да го приеме.

— Във вашия заден двор ли? Искаш да повярвам, че просто си го намерил в задния ви двор?!

— Виж бе, човек, тогава бех на шеснайсе. Майка ми даже не ме пускаше да излизам по време на безредиците. Беше ми турила катинар на вратата на спалнята и решетки на прозореца и тогава ме заключи вътре бе, човек. Иди я питай.

— Тогава кога си намерил пистолета?

— След като ’сичко свърши бе, човек. Косях моравата и той си лежеше в тревата. Не знаех откъде се е ’зел. Даже не знаех за онова убийство, преди майка ми да ми каже, че от полицията идвали да разпитват за него.

— Ти каза ли на майка си за пистолета?

— Да бе, ще й казвам! Пък и той вече не беше у мене.

Бош хвърли поглед към Гант. Започваше да излиза от свои води. Разказът на Уошбърн притежаваше отчаянието и изчерпателността на истина. Убиецът на Йесперсен можеше да е хвърлил оръжието през оградата, за да се отърве от него.

Гант забеляза погледа му, изправи се и придърпа стола си до неговия. Включваше се в играта на равни начала.

— Това е нещо сериозно, Чарлз — заяви Гант с глас, който напълно разкриваше тази сериозност. — Трябва да си наясно, че за тая работа знаем повече, отколкото ти изобщо можеш да научиш. Ако не ни баламосваш, имаш шанс да се измъкнеш. Ако ни лъжеш, ще разберем.

— Добре — покорно отвърна Дребосъка. — К’во иска те да ви кажа?

— Искаме да ни кажеш какво си направил с оня пистолет преди двайсет години.

— Дадох го. Първо го скрих, после го дадох.

— На кого?

— На един познат, ама него вече го нема.

— Втори път няма да те питам. На кого?

— Казваше се Трумънд. Викаха му Тру Стори, ама не знам дали му е т’ва истинското име.

— А фамилията?

Гант прилагаше обичайната методика за водене на разпит и задаваше въпроси, чиито отговори вече знае. По този начин се преценяваше достоверността на обекта и понякога се получаваше стратегическо предимство, защото обектът си мислеше, че разпитващият знае по-малко.

— Не’ам представа бе, човек. Той умре. Очистиха го преди неколко години.

— Кой го очисти?

— Не знам. Бил на улицата и некой го гръмнал, чаткаш ли? Случва се.

Гант се отпусна назад, с което даваше знак на Бош да поеме нататък, ако иска.

Хари искаше.

— Разкажи ми за пистолета.

— Берета, ти сам го рече. Черна.

— Къде точно на двора я намери?

— Къде ами… до люлката. Просто си лежеше на тревата. Не го видех и минах отгоре му с косачката — върху метала остана адски голема драскотина.

— Къде точно?

— Отстрани на цевта.

Бош знаеше, че драскотината може да им помогне да идентифицират пистолета, ако изобщо го открият. Нещо повече, тя щеше да потвърди разказа на Уошбърн.

— Оръжието работеше ли?

— А, работеше си. Идеално си работеше. Гръмнах с него веднага, пуснах един в оградата. Шашнах се бе, едва бех натиснал спусъка.

— Майка ти чу ли изстрела?

— Да. И изскочи навънка, ама аз го бях пъхнал в панталона си, под ризата. Избудалках я, че е от отработените газове на косачката.

Бош се замисли за куршума в оградата. Ако още беше там, той щеше да потвърди версията на Уошбърн още повече.

— Добре, казваш, че майка ти те заключила в твоята стая по време на безредиците, нали така?

— Да.

— Хубаво. А кога намери пистолета? Безредиците общо взето свършиха за три дни. Последната нощ беше първи май. Спомняш ли си кога намери пистолета?

Дребосъка поклати глава.

— Т’ва е адски отдавна бе, човек. Не си спомням кой ден беше. Помня само, че го намерих.

— Защо го даде на Тру Стори?

— Щото беше уличен бос, зат’ва.

— Искаш да кажеш, че е бил бос в Ролинг Сикстис, така ли?

— Точно така!

Бош се озърна към колегата си и Гант пое щафетата.

— Ти каза „Трумънд“. Имаш предвид Трумънт, нали? Трумънт Стори?

— Сигур. Не го познавах чак толкоз добре.

— Тогава защо му даде пистолета?

— Щото исках да се запозная с него. Исках да се издигна, чаткаш ли?

— И успя ли?

— Тц. Опандизиха ме и ме пратиха в изправителния дом в Силмар. За две години. После вече си бех изпуснал шанса.

Един от най-големите центрове за задържане на непълнолетни се намираше в Силмар, в северния край на Сан Фернандо Вали. Специализираните съдилища често пращаха непълнолетните престъпници в центрове далеч от техните квартали, за да прекъснат връзките им с бандите.

— После виждал ли си пак същия пистолет? — попита Гант.

— Не, никога — отвърна Уошбърн.

— Ами Тру Стори? — обади се Бош. — Виждал ли си го пак?

— Меркал съм го на улицата, ама даже не съм приказвал с него.

Хари изчака да види дали Уошбърн ще каже още нещо. Арестантът мълчеше.

— Добре, чакай тука, Дребосък — рече Бош.

Изправи се, потупа Гант по рамото и двамата излязоха от стаята за разпити и затвориха вратата. Гант сви рамене и каза:

— Връзва се.

Бош неохотно кимна. Версията на Уошбърн наистина звучеше правдоподобно. Правдоподобността обаче нямаше значение. Гангстерът признаваше, че е намерил пистолета в задния си двор. Това най-вероятно беше оръжието, което търсеше Хари, но нямаше никакви доказателства, също както нямаше доказателства и че връзката на Дребосъка с убийството на Анеке Йесперсен наистина е такава, каквато твърдеше той.

— Какво да го правим? — попита Гант.

— Аз приключих с него. Задръж го на основание на заповедта за арест и тревата, обаче му дай да разбере, че Латиша не го е издала, нито пък някой друг.

— Дадено. Съжалявам, че не се получи, Хари.

— Да. Мислех си…

— Какво?

— За Трумънт Стори. Ами ако не са го очистили със собствения му пистолет?

Гант поглади брадичката си.

— Това е било почти преди три години.

— Да, знам. Малко е вероятно. Само че има петгодишен промеждутък, докато Стори е бил в затвора в Пеликан Бей. Никой не е използвал пистолета. Защото е бил скрит.

Гант кимна.

— Живял е на Седемдесет и трета. Преди около година ми се случи да отида в тоя квартал по една програма за връзки с обществеността, която провеждахме. Почуках на вратата и майката на детето му още живееше там.

Беше ред на Бош да кимне.

— Знаеш ли дали следователите, които са поели неговото убийство, изобщо са проверявали къщата?

Гант поклати глава.

— Нямам представа, Хари, но предполагам, не особено сериозно. Не и без заповед за обиск, искам да кажа. Мога да питам.

Бош отново кимна и тръгна към изхода.

— Обади се да ми кажеш. Ако не са я претърсвали, може да го направя аз.

— Възможно е да си струва — съгласи се Гант. — Обаче имай предвид, мадамата на Стори беше кораво бандитско момиче. Дяволите да го вземат, сигурно щеше да е на върха на пирамидата, ако имаше съответния орган. Биваше си я.

Хари се замисли над думите му.

— Това може да се окаже в наша полза. Но не знам дали има въз основа на какво да получим заповед.

Говореше за необходимото достатъчно основание за издаване на заповед за обиск на някогашния дом на Трумънт Стори почти три години след смъртта му. Най-добре щеше да е изобщо да не се налага да се обръщат към съдия. Най-добре щеше да е да бъдат поканени в къщата. А при майсторски изигран театър и най-малко вероятният човек можеше да им отправи такава малко вероятна покана.

— Ще поработя по сценария, Хари — обеща Гант.

— Добре. Дръж ме в течение.