Майкъл Конъли
Черната кутия (16)

15.

Чу го нямаше. Хари погледна стенния часовник и видя, че е едва 15.00. Ако партньорът му си беше тръгнал по-рано, за да компенсира удълженото работно време предишния ден, без да провери серийните номера в база данните на правосъдното министерство, Бош щеше да побеснее. Отиде до бюрото на Чу и натисна шпацията на клавиатурата на компютъра му. Екранът се освети, но се появи поле за въвеждане на парола. Бош огледа бюрото в търсене на разпечатка с регистрации на оръжия, но не откри нищо. От отсрещната страна на високата метър и двайсет стеничка между кабинките работеше Рик Джексън и Бош го попита:

— Къде е Чу?

Джексън се поизправи на стола си и се заоглежда.

— Ами… тука беше. Може да е отишъл до кенефа.

Хари погледна към ъгловия кабинет просто да се увери, че партньорът му не разговаря насаме с О’Тул. Нямаше го и там. Лейтенантът се беше навел и пишеше нещо.

Бош отиде при своето бюро. И там нямаше разпечатки, но видя визитка, оставена от Нанси Менденхол, детектив III ранг от Бюрото за професионални стандарти.

— А, Хари… — тихо каза Джексън. — Чух, че О’Тул бил подал докладна срещу тебе.

— Да.

Бошлаф ли е?

— Да.

Колегата му поклати глава.

— Така си и мислех. Пълен задник.

Джексън работеше в Управлението от по-отдавна от всички в отдела освен Бош и знаеше, че накрая О’Тул ще пострада от собствената си игра повече, отколкото Хари. Никой в „Неприключени следствия“ вече нямаше да му има доверие. Никой нямаше да му казва повече от минимално необходимото. Някои ръководители вдъхновяваха хората си, други ги отвращаваха.

Бош седна. Вторачи се във визитката на Менденхол и се замисли дали да й се обади, да се изправи срещу измислицата, в която го обвиняват, и да реши проблема. Отвори средното чекмедже на бюрото си и извади стария си телефонен бележник е кожена подвързия — имаше го от трийсет години. Откри номера, който по-рано не можеше да си спомни, и позвъни в Службата за правна помощ в Полицейския съюз за защита. Съобщи името, чина и поста си в Управлението и каза, че трябва да разговаря с юридически съветник. Отговориха му, че в момента няма свободен, но че ще се свържат с него незабавно. Хари за малко да отбележи, че вече се бавят, ала просто благодари и затвори.

В същия момент върху бюрото му падна сянка и той вдигна глава. Беше О’Тул. Беше си облякъл сакото и това подсказа на Бош, че сигурно отива на десетия етаж.

— Къде беше, детектив?

— В лабораторията по криминалистика, за балистична експертиза.

Лейтенантът се замисли, сякаш запечатваше отговора в паметта си, за да може по-късно да провери верността му.

— При Пит Сарджънт — добави Хари. — Обадете му се. После обядвахме. Надявам се, че това не е нарушение на правилника.

О’Тул не обърна внимание на язвителната забележка, наведе се и посочи с показалец визитката на Менденхол.

— Обади й се. Тя ще ти определи час за разговор.

— Разбира се. Веднага щом ми остане време.

В този момент се появи Чу и щом зърна лейтенанта на работното им място, спря, престори се, че е забравил нещо, обърна се и изхвърча през вратата.

О’Тул не го забеляза.

— Нямах намерение да се стига до такава ситуация — заяви лейтенантът. — Надявах се да установя стабилни и основаващи се на взаимно доверие отношения с детективите от моя отдел.

— Да де, ама това не продължи много, нали? — отвърна Хари, без да го поглежда. — И отделът не е ваш, господин лейтенант. Отделът си е отдел. Бил е тук преди да се появите вие и ще остане, след като си идете. Може би нещата са тръгнали на зле тъкмо защото не сте го разбрали.

Каза го достатъчно високо, за да го чуят другите в помещението.

— Ако това мнение не идваше от човек, чието досие е пълно с докладни и вътрешни разследвания, сигурно щях да се обидя.

Бош се отпусна назад и най-после вдигна поглед към О’Тул.

— Да. И въпреки всички тия докладни аз още съм тук. И пак ще съм тук, след като приключат с вашата.

— Ще видим.

Лейтенантът понечи да си тръгне, но не успя да се овладее. Опря длан върху бюрото на Бош, наведе се и заговори тихо и злобно:

— Ти си от най-лошите полицаи, Бош. Арогантен грубиян, който си мисли, че законите и правилниците просто не се отнасят за него. Аз не съм първият, който се опитва да отърве Управлението от теб. Обаче ще съм последният.

С тези думи О’Тул отлепи длан от бюрото, изправи се в цял ръст и изпъна сакото си.

— Пропуснахте нещо, господин лейтенант — каза Хари.

— Какво?

— Забравихте, че приключвам следствия. Не заради статистиките, които пращате за презентациите на десетия етаж. Заради жертвите. И техните семейства. А вие никога няма да го проумеете, защото не сте навън като нас.

И махна с ръка към отдела. Джексън очевидно следеше разговора и пронизваше О’Тул с немигащ осъдителен поглед.

— Ние вършим работата и приключваме следствията, а вие се качвате с асансьора, за да получите потупване по гърба.

Хари се изправи лице в лице с шефа си.

— Точно затова нямам време за вас и вашите глупости.

И тръгна към вратата, през която беше излязъл Чу.

— Какво става, Чу?

— Няма съвпадения, Хари. Съжалявам.

— Няма съвпадения ли?! Провери ли и десетте възможности?

— Проверих ги, обаче нито един от тях не е купен в Калифорния. Някой го е донесъл тук и не го е регистрирал.

Бош се загледа през стъклото към Градския съвет. Този път късметът му изневеряваше напълно.

— Имаш ли някой познат в Бюрото за контрол?

— Не — отвърна Чу. — А ти?

— И аз не. Поне не някой, който може да ускори процедурата. Чаках четири месеца само да проверят гилзата в компютрите си.

Не спомена, че освен това в миналото е имал противоречиви контакти с федералните органи на закона. Не можеше да разчита някой от Бюрото за контрол да му направи услуга, пък и откъдето и да било другаде. Знаеше, че ако тръгне по каналния ред и подаде заявка, може да получи резултати най-рано след месец и половина.

Оставаше му само една възможност. Той се отдръпна от стъклената стена и тръгна по коридора.

— Къде отиваш? — попита Чу.

— Имам работа.

Партньорът му го последва.

— Искам да поговорим за един от моите случаи. Трябва да отидем на гастрол в Минесота.

Бош спря. „Гастрол“ наричаха отиването в друг щат за арест на заподозрян по стар случай. Обикновено свързваха заподозрения със старо убийство с помощта на ДНК или пръстови отпечатъци. На стената в отдела висеше карта, на която с червени пинчета бяха отбелязани всички гастроли през десетте години на неговото съществуване. Картата беше осеяна с десетки пинчета.

— По кое дело? — попита се Хари.

— Стилуел. Най-после го открих в Минеаполис. Кога ще имаш възможност да отидем?

— Там на север ще ни замръзнат мартинките.

— Знам. Какво мислиш? Трябва да подам молба за, командировка.

— Ще видим къде ще ме отведе Йесперсен през следващите няколко дни. А после пък и тая работа с Бюрото за професионални стандарти — може временно да ме отстранят от длъжност.

Чу кимна, но Бош усещаше, че партньорът му се е надявал да прояви повече ентусиазъм към ареста на Стилуел. И на по-конкретен отговор за пътуването до Минесота. Никой в отдела не обичаше да чака, след като е идентифицирал заподозрения и е открил местонахождението му.

— Виж, известно време О’Тул сигурно няма да ми позволи да мръдна никъде. По-добре провери дали някой друг не може да дойде с тебе. Питай Триш Готината. Така ще имаш самостоятелна стая.

Правилата за командировки в Управлението задължаваха детективите да се настаняват само в двойни стаи, за да пестят пари. Само че никой не искаше да дели банята си с друг, а и неизбежно един от двамата партньори хъркаше. Веднъж Тим Марша трябваше да запише земетръсното хъркане на партньора си, за да убеди ръководството да му позволи самостоятелна стая. Ала имаше един лесен изход — когато партньорите бяха от различен пол. Затова и Триш Олмънд беше изключително търсена партньорка в „Неприключени следствия“. Не само защото бе привлекателна — откъдето бе прякорът й — и опитна следователка: командировката е нея означаваше партньорът й да е в самостоятелна стая.

— Но това следствие е наше, Хари! — възрази Чу.

— Значи ще се наложи да почакаш. Нищо не мога да направя.

Бош отиде на бюрото си и взе джиесема и бележника си. Замисли се за разговора, който щеше да проведе, и реши да не се обажда нито от своя, нито от служебния телефон.

Огледа се из огромния сектор „Грабежи и убийства“. Отдел „Неприключени следствия“ се намираше в южния край на помещение, голямо колкото футболно игрище. Заради замразяването на повишенията и новите назначения в ЛАПУ във всички отдели имаше по няколко незаети кабинки. Хари отиде до едно свободно бюро в „Убийства“ и седна, за да използва телефона. Погледна нужния му номер на екрана на джиесема си и го набра. Отговориха му веднага.

— „Тактическо разузнаване“.

Стори му се, че е познал гласа, но не можеше да е сигурен след толкова много време.

— Рейчъл?

Последва мълчание.

— Здравей, Хари. Как си?

— Добре. Ти как си?

— Не се оплаквам. Нов номер ли имаш?

— Не, просто се обаждам от чуждо бюро. Как е Джак?

Бош се опита бързо да отмине факта, че не използва собствения си телефон. Беше се опасявал, че тя няма да отговори, ако на дисплея й се изпише неговото име. С Рейчъл Уолинг бяха преживели заедно много, не всичко от което приятно.

— Джак си е Джак. Добре е. Но се съмнявам, че се обаждаш от чужд телефон само за да ме питаш за него.

Той кимна, въпреки че Рейчъл не го виждаше.

— Да. Ами… както сигурно се досещаш, имам нужда от услуга.

— Каква услуга?

— Водя едно следствие. Жертвата е датчанка, казва се Анеке. Била е удивително смела, военна кореспондентка, ходила е на едни от…

— Хари, няма нужда да ми рекламираш жертвата си, като че ли така ще ме обземе непреодолимо желание да ти направя услуга, каквато и да е тя. Просто ми кажи какво искаш.

Бош отново кимна. Контактите с нея винаги го изнервяха. Някога бяха любовници, ала емоционалната им връзка не свърши добре. Макар че се беше случило отдавна, когато разговаряха, той все още изпитваше съжаление за провалените възможности.

— Добре де, добре, ето какво искам. Имам непълен сериен номер на берета, модел деветдесет и две, с която по време на безредиците преди двайсет години е убита тази жена. Съвсем наскоро намерихме оръжието и получихме номера. Липсва само една цифра, което свежда възможностите до десет. Проверихме ги в база данните на Калифорнийското министерство на правосъдието и не получихме резултат. Трябва ми някой в…

— Бюрото за контрол на алкохола, тютюна, огнестрелните оръжия и взривните вещества. Това е в тяхната юрисдикция.

— Известно ми е. Обаче нямам връзки там и ако просто тръгна по каналния ред, ще получа отговор след два-три месеца, а не мога да чакам толкова, Рейчъл.

— Не си се променил. Вечно припираш. Значи те интересува дали имам връзки в Бюрото за контрол, за да ускориш нещата.

— Да, точно така.

Последва дълго мълчание. Бош не знаеше дали нещо е разсеяло Рейчъл, или тя се колебае да му помогне. Запълни паузата с още един опит за лобиране.

— Ще им отдам дължимото, когато стигнем до арест. Сигурно няма да им е излишно да спомена за тяхното съдействие. Първоначалната улика по случая също идва от тях — съвпадение на гилза от местопрестъплението с други две убийства. Това може да им пооправи имиджа.

Напоследък Бюрото за контрол се появяваше в новините главно заради пълния провал на една секретна операция, в резултат на която стотици оръжия бяха попаднали в ръцете на наркотерористи. Всеобщото възмущение придоби толкова големи размери, че фиаското даде хляб на кандидатпрезидентската кампания.

— Разбирам какво искаш да кажеш — отвърна Уолинг. — Е, имам една приятелка там. Мога да говоря с нея. Мисля, че е най-добре да получи серийния номер от мен. Ако просто ти дам номера на джиесема й, нищо няма да излезе.

— Няма проблем — побърза да се съгласи Бош. — Както смяташ за добре. Тя сигурно може да го въведе и да разпечата данните за регистрациите за десет минути.

— Не е чак толкова лесно. Достъпът до такива проверки се контролира и всяка проверка си има отделен номер. Ще трябва да поиска разрешение от началника си.

— Дяволите да го вземат! Жалко, че не са били толкова строги с ония оръжия, дето са оставили да ги изнесат през границата миналата година.

— Много смешно, Хари. Ще я осведомя за мнението ти.

— Ъъъ, май е по-добре да не го правиш.

Уолинг попита за серийния номер на беретата и Бош й го продиктува, като отбеляза, че липсва осмата цифра. Рейчъл му каза, че или ще му се обади тя, или приятелката й, агент Сюзан Уинго, ще се свърже с него лично. И накрая на разговора му зададе личен въпрос.

— Е, Хари, докога ще продължаваш?

— Кое да продължавам? — попита той, макар че много добре разбираше какво има предвид.

— Полицейската работа. Мислех, че вече си се пенсионирал, доброволно или не.

Бош се усмихна.

— Докогато ме оставят, Рейчъл. Тоест, според договора ми, още четири години.

— Дано пътищата ни пак се пресекат дотогава.

— Да, надявам се.

— Бъди здрав.

— Благодаря ти, че се съгласи да ми помогнеш.

— Е, първо нека стане. После ще ми благодариш.

Хари остави слушалката върху вилката. В момента, в който се изправи, за да се върне на бюрото си, джиесемът му започна да звъни. Изписването на номера беше блокирано, но той отговори, в случай че Рейчъл се опитва да се свърже с него.

Само че се оказа детектив Менденхол от БПС.

Трябва да си насрочим среща, детектив Бош. Какви са възможностите ви?

Хари тръгна обратно към отдел „Неприключени следствия“. Менденхол говореше спокойно и делово. Може би вече знаеше, че докладната на О’Тул е празна работа. Бош реши, че е най-добре веднага да приключи с вътрешното разследване.

— Тая докладна е бошлаф, Менденхол. Искам бързо да решим проблема. Какво ще кажете за утре рано сутринта?

Дори да се изненада, че Бош настоява да се срещна, колкото може по-скоро, гласът й не го издаде.

Мога в осем часа. Съгласен ли сте?

Разбира се. При вас или при мен?

Предпочитам вие да дойдете тук, ако не ви затруднява.

Говореше за Бредбъри Билдинг, където се намираха повечето канцеларии на БПС.

— Няма проблем, Менденхол. Ще дойда със защитник.

— Отлично. Да се опитаме да се оправим с тази история. Имам една последна молба, детектив.

— Да?

— Наричайте ме „детектив“ или „детектив Менденхол“. Не е учтиво да се обръщайте към мен само на фамилия. Бих искала отношенията ни още отначало да се основават на професионализъм и взаимно уважение.

Бош тъкмо бе стигнал до работното си място и видя, че Чу седи зад бюрото си. Хрумна му, че никога не е наричал партньора си с малкото му име или чина му. Дали така постоянно не проявяваше неучтивост?

— Ясно, детектив — отвърна той. — До утре в осем.

Затвори и преди да седне, се надвеси над стената в кабинката на Рик Джексън.

— Утре в осем имам среща в Бредбъри. Не би трябвало да отнеме много. Още не са ми се обадили от Съюза. Искаш ли да дойдеш като мой защитник?

Въпреки че Съюзът осигуряваше защитници за разпитите в БПС, всеки полицай можеше да изпълнява тази функция, стига да не е страна в разследването.

Бош се спря на Джексън, защото той работеше отдавна в Управлението и самото му изражение някак си говореше „На мен не ми минават тия“. Излъчваше заплашителност при разпит на заподозрян и от време на време Бош го използваше тъкмо с такава цел — неговият безмълвно вторачен поглед често пречупваше заподозрения. Хари си мислеше, че Джексън може да му е от полза, когато седне срещу детектив Менденхол.

— Съгласен — отвърна старият му колега. — Какво искаш да направя?

— Хайде да се срещнем в седем в „Дайнинг Кар“. Ще закусим и ще ти обясня всичко.

— Дадено.

Бош се настани на бюрото си и осъзна, че може да е обидил Чу, като не го е поканил за защитник. Завъртя стола си към него и каза:

— Ей… ъъъ, Чу… ъъъ, Дейвид.

Партньорът му се обърна.

— Не мога да те използвам за защитник, защото Менденхол сигурно ще трябва да разговаря с теб за случая. Ще бъдеш свидетел.

Чу кимна.

— Разбираш ли?

— Естествено, Хари. Разбирам.

И това, че постоянно те наричам с фамилията ти, не е неуважение. Просто така се обръщам към всички.

Половинчатото извинение на Бош, изглежда, смути Чу и той повтори:

— Естествено, Хари. Разбирам.

— Значи всичко е наред, нали?

— Да, наред е.

Хубаво.