Майкъл Конъли
Черната кутия (30)

29.

Бош прекара утрото в стаята си — излезе само да си купи кутия мляко и донъти за закуска от магазина оттатък паркинга. Закачи на вратата табелката „Не ме безпокойте“, обади се на дъщеря си преди да е тръгнала за училище, после се чу и с Хана. И двата разговора бяха кратки и общо взето се свеждаха до пожелания за приятен ден. След това се захвана за работа и през следващите два часа подробно актуализира резюмето на разследването. Щом свърши, прибра лаптопа и всички документи в раницата си.

Преди да излезе, подготви стаята си. Избута леглото до едната стена, за да освободи пространство под лампата на тавана, и пренесе там масата от кухненския бокс. Накрая свали абажурите на двете нощни лампи и ги обърна така, че да осветяват лицето на онзи, кой то седи от лявата страна на масата.

На прага бръкна в задния джоб на панталона си, за да се увери, че не е забравил ключа от стаята, и напипа пластмасовия ключодържател и още нещо.

Когато го извади, видя, че е визитката на детектив Менденхол.

Помисли си дали да й позвъни и да провери дали с ходила в Сан Куентин, както беше казала на Хана. После се отказа и реши да се съсредоточи върху инерцията, набрана след разговора с Шарлот Джексън. Прибра картичката, отвори вратата, намести табелката „Не ме безпокойте“ и излезе.

Това беше стандартен следователски подход. Най-добрият и най-бърз начин да разкриеш едно престъпно сдружение е да намериш най-слабото звено във веригата и да го използваш. Когато се скъса една брънка, цялата верига се разпада.

Най-слабото звено обикновено се оказваше човек. Бош смяташе, че си има работа с престъпно сдружение отпреди двайсет години, в което участват най-малко четирима души, може би петима. Единият бе мъртъв, двама се намираха под закрилата на властта, парите и закона. Оставаха Франсис Джон Даулър и Реджиналд Банкс.

Даулър отсъстваше от града и Хари не искаше да чака връщането му. Трябваше да запази инерцията си. Оставаше Банкс, не само по подразбиране, но и защото детективът смяташе, че тъкмо той се е обаждал преди десет години да се интересува за хода на следствието. Което предполагаше тревога. Страх. А това бяха признаци за слабост, която Бош можеше да използва.

След ранен обяд в „Ин & Аут Бъргър“ на Йосемити Авеню и отбиване до един недалечен „Старбъкс“ Хари се върна на Кроус Ландинг Роуд на същото място до тротоара, от което можеше да наблюдава Реджиналд Банкс на работното му място.

Не го видя на бюрото, на което бе седял предишния ден. Другият продавач си беше там, но не и Банкс. Бош обаче търпеливо изчака и след двайсет минути бившият гвардеец се появи от една задна стая, носеше чаша кафе. Седна, натисна шпацията на клавиатурата си и проведе поредица телефонни разговори, като всеки път прокарваше показалец по компютърния екран. Детективът предположи, че се обажда наслуки на бивши клиенти, за да провери дали са готови да сменят стария си трактор с нов.

Хари го наблюдава в продължение на половин час, като междувременно обмисляше плана си. Когато вторият продавач отиде да обслужи клиент, Бош реши, че моментът е настъпил. Слезе от колата, пресече улицата, влезе в шоурума и се насочи към градинския трактор до бюрото, на което седеше и разговаряше по телефона Банкс.

Започна да обикаля машината, четириколесен двуместен градински трактор с малко ремарке. На пластмасова стойка отстрани имаше табела с цената. Както и се очакваше, Банкс скоро затвори телефона и попита високо:

— „Гейтър“ ли търсиш?

Хари се обърна и го погледна, като че ли го е забелязал едва сега.

— Може би — отвърна той. — Имате ли? Ама втора ръка?

Банкс се изправи. Носеше спортно сако и вратовръзка с разхлабен възел. Дойде при детектива и погледна трактора, сякаш му беше приятел.

— Това е най-добрият модел от серията. Двойно предаване, инжекцион, четиритактов двигател, тъй че е тих… и… я да видим… настройващи се амортисьори, дискови спирачки и най-страхотната гаранция, каквато ще намериш за такива красавци. Всичко, каквото ти трябва. Върви като танк, но наред с това имаш комфорта и надеждността на „Джон Диър“. Между другото, аз съм Реджи Банкс.

Протегна ръка и Бош я стисна.

— Хари.

— Много ми е приятно да се запознаем, Хари. Искаш ли да ти покажа проспекта?

Бош се усмихна като нервен купувач.

— Знам, че има всичко, каквото ми трябва. Само не знам дали искам да е чисто нов. Нямах представа, че тия неща са толкова скъпи. Почти колкото нова кола.

— Обаче си струва всеки цент. Освен това имаме програма за отстъпки, което намалява цената.

— И колко е тая отстъпка?

— Петстотин в брой и двеста и петдесет в талони за сервиз. Мога да поговоря с управителя да смъкнем още някой и друг долар. Само че няма да е много. Продаваме доста от тия градински трактори.

— Добре де, но защо са ми талони за сервиз, щом твърдиш, че вървял като танк?

— За поддръжка и ремонти, мой човек. Тия талони ще ти покрият поне две години, нали си чат к’во искам да кажа?

Бош кимна и се вторачи в малкия трактор, като че ли обмисляше предложението. После попита:

— Значи нямате втора ръка, а?

— Може да поогледаме отзад.

— Няма да е зле. Поне ще мога да кажа на жената, че съм проверил всичко налично.

— Така трябва. Само да взема ключовете.

Банкс влезе в кабинета на управителя до задната стена на шоурума и след малко се върна с голяма връзка ключове. Поведе Бош по коридора към дъното на сградата и излязоха на ограден паркинг, на който имаше употребявани трактори. Градинските бяха подредени до задната стена.

— Ей ги там — каза Банкс. — За отдих или за работа?

Бош не разбра точно какво го пита, затова не отговори. Държеше се така, сякаш не е чул въпроса, хипнотизиран от лъскавите машини.

— Ферма ли имаш, или просто си падаш по офроуда? — изясни нещата продавачът.

— Наскоро си купих лозе край Лодай. Трябва ми нещо, което да минава между редовете и да стигам бързо дотам. Прекалено съм стар да вървя пеша толкова далече.

Банкс кимна, за да покаже, че тази история му е позната.

Джентълмен фермер, а?

— Нещо такова, да.

— Всички купуват лозя, защото е гот да си във винарския бизнес. Моят шеф тука, собственикът де, и той има много лозя в Лодай. Знаеш ли го масива на Козгроув?

Хари кимна.

— Няма как да го пропуснеш. Обаче самия него не го познавам. Аз съм дребна риба.

— Добре де, все отнякъде трябва да почнеш, нали така? Сигурно ще измислим нещо тук. Кой от тия красавци ти харесва?

И посочи шестте градински трактора. На Бош му изглеждаха абсолютно еднакви. Всичките бяха зелени и доколкото можеше да прецени, единствените разлики помежду им бяха дали ремаркето им е с каната, или с цял кафез и до каква степен е очукано. Тук нямаше лъскави пластмасови стойки с цени.

— Произвеждат ги само в зелено, тъй ли? — попита той.

— В момента втора ръка имаме само зелени отвърна Банкс. — Това е „Джон Диър“. Гордеем се със зеления цвят. Но ако се навиеш на нещо ново, може да ти го поръчаме в камуфлаж.

Детективът кимна замислено и каза:

— Искам с цял кафез.

— Добре, безопасността на първо място отбеляза продавачът. — Правилен избор.

— Да — потвърди Бош. — Винаги безопасността на първо място. Хайде пак да погледнем оня трактор вътре.

— Няма проблем.

Един час по-късно Хари се върна в колата си, след като уж реши да купи градинския трактор в шоурума, но накрая се разколеба и каза, че трябвало да си помисли. Банкс се ядоса, че е пропуснал продажбата, но все пак му даде визитката си и му каза да се обади; обеща да помоли направо големия шеф за по-сериозна отстъпка през главата на управителя. С шефа били много гъсти, приятелството им датирало от двайсет и пет години.

Бош не целеше с тази среща нищо друго, освен да влезе в пряк контакт с бившия гвардеец, да го прецени и евентуално мъничко да наруши душевния му комфорт. Щеше да направи същинския си ход по-късно, когато започнеше изпълнението на втората част от плана си.

Запали колата и потегли, в случай че Банкс го наблюдава. След две преки направи обратен завой, върна се към представителството и спря до тротоара на половин пряка от него, пак така, че да вижда бюрото на продавача.

До края на деня така и не се появи друг купувач. От време на време Банкс говореше по телефона и работеше на компютъра, ала едва ли с особен успех, поне според Бош. Въртеше се нервно на мястото си, барабанеше с пръсти по плота и час по час ходеше да пълни чашата си с кафе. Хари го видя на два пъти скришом да си сипва в кафето от една половинлитрова бутилка, извадена от чекмеджето на бюрото.

Точно в шест Банкс и останалите служители затвориха офиса и си тръгнаха. Бош знаеше, че Банкс живее на север от Модесто, в Мантека, така че подкара форда, подмина представителството и обърна малко по-нататък, за да е в нужната посока да го проследи до вкъщи.

Банкс се качи в сребриста тойота и потегли ма север, както се очакваше. После обаче изненада Хари, като зави наляво по Хач Роуд и се отдалечи от шосе 99. Отначало детективът си помисли, че минава по пряк път, но скоро му стана ясно, че се е излъгал. По шосето вече щяха да са стигнали в Мантека.

Озоваха се в район, който представляваше комбинация от промишлена зона и жилищен квартал. От едната страна плътно една до друга бяха наблъскани бедняшки и средноимотни къщи, а от другата се точеше безкрайна върволица автоморги и фирми за рециклиране на коли за скрап.

Бош поизостана, защото се опасяваше Банкс да не го забележи, и го изгуби от поглед, когато Хач Роуд се изви покрай река Туалъми.

Увеличи скоростта и излезе от завоя, ала тойотата я нямаше. Продължи нататък, настъпи газта и със закъснение го осени, че преди малко е подминал клуб на ВВЧ — Ветерани от войните в чужбина. Интуитивно намали и обърна, после спря на паркинга на заведението. Веднага видя сребристата тойота до сградата. Предположи, че Банкс пътьом се е отбил да обърне едно и не иска никой да разбере.

Влезе в слабо осветения бар и се огледа. Нямаше нужда.

— Ей, здрасти!

Беше Банкс. Седеше сам на бара. Спортното сако и вратовръзката му бяха изчезнали. Младата барманка тъкмо слагаше пред него пълна чаша.

Хари се престори на изненадан.

— О, ти ли си?… Реших да ударя едно бързо, преди да продължа на север.

Банкс му даде знак да се настани на столчето до него.

— Добре дошъл в клуба.

Бош се приближи, като вадеше портфейла си.

— Отдавна съм в клуба.

Извади ветеранската си карта и я подхвърли на бара. Преди барманката да успее да я провери, Банкс я грабна, погледна я и изсумтя:

— Нали каза, че името ти е Хари?

— Да, така ми викат.

— Йе… ро… Какво е това шантаво име?

— Йеронимус. Така се е казвал един някогашен художник.

— Нищо чудно, че предпочиташ да ти викат Хари.

Банкс подаде картата на барманката.

— Гарантирам за него, Лори. Свестен пич е.

Лори хвърли бегъл поглед на картата и я върна на Бош.

— Хари, да ти представя Трите Л — каза продавачът. — Лори Лин Лукас, най-добрата барманка в бранша.

Бош й кимна и седна на стола до него. Май беше успял. Съвпадението не събуждаше подозрения у Банкс. А ако продължеше да се налива, изобщо нямаше да заподозре нищо.

— Пиши поръчката му на моята сметка, Лори — заяви Банкс.

Хари му благодари и си поръча бира. След миг пред него се появи леденостудена бутилка и Банкс вдигна чашата си за наздравица.

— За нас — бойците!

Чукнаха се и Банкс изгълта една трета от скоча си на една глътка. Бош забеляза, че носи голям военен часовник с различни датчици, и се зачуди как се съвместява това с продажбата на трактори.

Банкс го погледна с присвити очи.

— Чакай да се сетя. Виетнам.

Хари кимна и попита:

— А ти?

— „Пустинна буря“, готин. Първата Война и Залива.

Чукнаха се отново.

— „Пустинна буря“ — одобрително повтори Бош. Виж, такова нямам.

Банкс пак присви очи.

— Какво нямаш?

Хари сви рамене.

— Падам си малко колекционер. По нещо от всяка война, такива работи. Главно вражески оръжия. Жена ми ме мисли за луд.

Банкс не отговори, затова Бош продължи в същия дух:

— Най-ценната ми вещ е самурайско танто, взето от убит японец в една пещера на Иво Джима. Използвано.

— Какво е това, пистолет ли?

— Не, нож.

Хари имитира прокарване на нож отляво надясно през корема си. Лори Лин изсумтя отвратено и се отдалечи в другия край на бара.

— Броих два бона за него — поясни Бош. — Щеше да е по-евтино, нали разбираш, ако не беше използвано. Ти донесе ли си нещо интересно от Ирак?

— Всъщност изобщо не съм бил там. Базата ни беше в Саудитска Арабия и няколко пъти съм бил в Кувейт. Служих в транспортна рота.

Банкс допи скоча си и Хари попита:

— Значи не си участвал в бойни действия, а?

Банкс почука с празната си чаша по бара.

— Лори, ще работиш ли днеска, или ще си почиваш?

После се обърна към Бош.

— Дяволите да го вземат, мой човек, видял съм доста боеве. Един „Скъд“ за малко да унищожи цялата ни част. Пък и ние избихме бая народ. И както ти казах, служих в транспортна рота, тъй че имахме достъп до всичко и знаехме как да го пренесем тук.

Хари го погледна, сякаш внезапно заинтригуван, но изчака Дори Лин да напълни чашата на Банкс и отново да се отдалечи. После заговори с тих, заговорнически глас.

— Търся нещо от Републиканската гвардия. Знаеш ли някой да има такова? Тъкмо затова винаги се отбивам в клубовете на ВВЧ, когато съм в друг град. Така си попълвам колекцията. Взех тантото от един старец, с който се запознах в Темпи. Преди двайсет години.

Банкс кимна. Опитваше се да следи какво му говори детективът през сгъстяващата се алкохолна мъгла.

— Ами… познавам някои хора. Пренесли са всякакви неща. Оръжия, униформи, каквото поискаш. Обаче трябва да си платиш и можеш да започнеш, като купиш оня шибан „Гейтър“, дето го зяпа цял ден.

Бош кимна.

— Разбирам. Ще се договорим. Утре пак ще дойда в представителството. Какво ще кажеш?

— Виж, това е приказка, приятел.