Майкъл Конъли
Черната кутия (34)

33.

И по-рано беше чакал в мрак. И в онези случаи изпитваше страх, че смъртта е съвсем наблизо. Знаеше също, че ако почака, някак си ще започне да вижда, че на всички тъмни места има скрита светлина и че ако я открие, тя ще го спаси.

Знаеше, че трябва да се опита да проумее какво и защо се е случило преди малко. Не би трябвало да е жив. Всичките сценарии свършваха с неговата смърт. С това, че шерифът го застрелва в главата по същия хладнокръвен начин, по който беше екзекутирал Реджи Банкс. Дръмънд замиташе всички следи, оправяше всички каши, а Бош бе част от тях. Нямаше логика да го пощадят, дори само временно. Трябваше да разбере причината, ако искаше да оцелее.

Само че първо трябваше да се освободи. Остави всички други въпроси и се съсредоточи върху бягството. Стъпи на краката си, оттласна се нагоре и бавно се изправи. В тази поза можеше по-добре да прецени обстановката и възможностите.

Започна със стълба — греда, дебела почти педя. Блъсна го с гръб, но той дори не потрепери, само го заболя. Стълбът нямаше да помръдне, трябваше да го приеме за даденост.

Погледна нагоре и в тъмнината едва различи силуетите на трегерите. Беше ги видял и на светло и знаеше, че няма как да се изкатери до тях, за да се освободи.

Сведе очи надолу, но краката му потъваха в мрака. Помнеше, че подът е от пръст и че по пръстта е разхвърляна слама. Подритна подножието на стълба с пета и усети, че е закрепен здраво, ала нямаше представа по какъв начин.

Имаше избор: да чака Дръмънд да се върне или да се опита да избяга. Спомни си образа на дъщеря си, който бе повикал пред очите си, и реши, че няма да се даде лесно. Щеше да се бори докрай. Разбута сламата с крак, зарита пръстта с пета и започна да дълбае дупка.

Разбираше, че това е последният му отчаян шанс, и риташе яростно, сякаш риташе всички, които някога са го възпирали. Петите го заболяха ужасно. Китките му бяха толкова силно изпънати назад, че пръстите му изтръпваха. Ала той не обръщаше внимание на това. Искаше да изрита всяко нещо, което някога му е пречило.

Усилията му се оказаха напразни. Скоро стигна до нещо, което най-вероятно беше бетонната основа на стълба. Нямаше да успее да го измъкне, нямаше да се измъкне и самият той. Накрая се отказа и се отпусна напред със сведена глава. Обзе го изнемога и усещане, граничещо с поражение.

Започваше да разбира, че единственият му шанс с да направи своя ход, когато Дръмънд се върне. Ако успееше да измисли причина шерифът да му свали белезниците, щеше да е в състояние да се съпротивлява. Можеше да се опита да му отнеме пистолета или да побегне. Така или иначе, нямаше друга надежда.

Но как можеше да принуди Дръмънд да се откаже от единственото си стратегическо предимство? Замисли се. Трябваше да е нащрек. Трябваше да е готов за всякакви възможности. Започна да си припомня разказа на Банкс в мотела в търсене на някой елемент от историята, който да използва. Трябваше да заплаши шерифа с нещо, нещо скрито, до което можеше да го отведе единствено той, Хари.

Все още бе категорично убеден, че не бива да споменава за пратения на Чу имейл. Не можеше да изложи партньора си на потенциална опасност, нито да позволи на Дръмънд да унищожи доказателството. Признанията на Банкс бяха прекалено важни, за да ги използва като разменна монета.

Не се съмняваше, че шерифът вече е проверил джиесема му, но в менюто се влизаше с парола. И телефонът се самозаключваше след три неуспешни опита за нейното въвеждане. Ако Дръмънд продължеше да се опитва, накрая щеше да предизвика изтриване на паметта. Това изпълваше Хари с увереност, че записът ще стигне до Чу, без шерифът да узнае.

Имаше нужда от нещо друго. Трик, сценарий, нещо, което да използва.

Но какво?

Зъбните колела на ума му се въртяха отчаяно. Трябваше да има нещо. Тръгна от факта, че Дръмънд е застрелял Банкс, защото е знаел, че продавачът е направил признания пред Бош. Можеше да излъже, че Банкс му е показал нещо, някакво доказателство, което е криел като коз в ръкава си. Нещо, с което е можел да обърне нещата срещу Козгроув и Дръмънд, ако е имал такава възможност.

Но какво?

Изведнъж му хрумна нещо. Пак оръжието. „Проследи пистолета“. Цялото разследване се основаваше на този принцип. Нямаше причини да го променя сега. Банкс беше казал, че е бил интендант на транспортната рота. Тъкмо той скрил сувенирните оръжия на дъното на кашоните с багажа, за да ги пренесат в Щатите. Той бил лисицата, вардеща курника. Хари щеше да излъже Дръмънд, че лисицата е имала списък. Че Банкс е запазил списъка със серийните номера на пистолетите и имената на хората, които са ги получили. И че в този списък е името на гвардееца, получил пистолета, с който е убита Анеке Йесперсен. Че списъкът е бил скрит, но след смъртта на Банкс скоро ще се появи на бял свят. И че единствено Бош може да отведе Дръмънд при него.

Обзе го надежда. Трикът можеше да мине. Не точно в тази форма, но Хари можеше да доразвие сценария. Трябваше да подсили краските. Имаше нужда от причина, която да породи у Дръмънд сериозна загриженост, основателен страх, че след смъртта на Банкс списъкът ще излезе наяве и ще го изобличи.

Бош започваше да вярва, че има шанс. Само трябваше да опакова историята в повече подробности и правдоподобност. Само трябваше…

Изведнъж осъзна, че има светлина. Слабо зеленикавобяло сияние до краката му, мъгляв кръг от точки, не по-голям от монета. И нещо в кръга се движеше. Светло петънце, напомнящо далечна звезда, което обикаляше от точка до точка по кръга.

Часовникът на Реджи Банкс.

И в този момент му просветна как може да избяга.

В главата му светкавично се оформи план. Той се смъкна надолу по стълба и приклекна. Въпреки болките в бедрата и сухожилията отпусна тежестта си върху десния си крак и опря гръб в стълба, после протегна левия си крак и се опита да придърпа с пета китката на убития. След няколко неуспешни опита най-после премести ръката на Банкс, изправи се и се завъртя на сто и осемдесет градуса около гредата. Този път се плъзна чак до пода, протегна пръсти към китката на мъртвеца и с огромни усилия успя да я достигне.

Като я държеше с две ръце, се напрегна, за да изтегли трупа максимално близо. Разкопча каишката ма часовника и я хвана с лявата си ръка, тъй че езичето да щръкне. После завъртя китката си и пъхна стоманеното езиче в ключалката на дясната гривна.

Докато работеше, си представяше процеса. Ключалката на белезниците се отключваше изключително лесно, стига човек да не го правеше на тъмно и е ръце зад гърба. Ключът представляваше лостче само е един нарез и беше универсален, защото белезниците често преминаваха заедно с арестантите от един полицай на друг. Ако всеки чифт имаше собствен ключ, и без това тежката система щеше да се обремени още повече. И докато въртеше езичето в ключалката на гривната, Хари разчиташе тъкмо на това. Лесно можеше да го направи с комплекта шперцове, който носеше скрит зад служебната си карта в конфискувания от Дръмънд портфейл. Отключването на белезниците с езиче на катарама на часовникова каишка обаче си беше истинско предизвикателство.

И все пак му отне по-малко от минута. След като се освободи от стълба, Бош отключи втората гривна още по-бързо и тръгна към вратата, ала се препъна в трупа на Банкс и се просна по очи в сламата. Изправи се, ориентира се и пак тръгна напред, като се движеше с протегнати ръце. Когато стигна до вратата, се пресегна наляво и заопипва стената за електрическия ключ.

Лампата светна и Хари огледа вратата. Беше чул Дръмънд да плъзга външното резе, но въпреки това се опита да я отвори. Усилията му не дадоха резултат. Направи още два опита със същия резултат.

Огледа се. Нямаше представа дали Дръмънд и Козгроув ще се върнат след минута, или след час, ала знаеше, че трябва да бърза. Заобиколи трупа и навлезе в по-тъмните части на плевника. На задната стена имаше друга двукрила врата, също заключена. Обиколи помещението, но нямаше други врати. Нямаше и прозорци. Изруга на глас.

Опита се да се успокои. Спомни си, че когато пристигаха и фаровете на колата осветиха плевника, бе видял врата за товарене и разтоварване на сеното горе на сеновала.

Бързо отиде до дървената стълба до един от носещите стълбове и се покатери по нея. В сеновала все още имаше бали сено, зарязани след изоставянето на плевника. Бош ги заобиколи и отиде при двукрилата врата. Тя също беше заключена е тежък катинар.

Можеше да го отключи с шперцовете, ала те бяха в портфейла му, а той се намираше в джоба на Дръмънд. Тук токата на часовниковата каишка нямаше да му помогне. Пътят му за бягство продължаваше да е затворен.

Наведе се да разгледа резето на слабата светлина. Помисли си дали да не се опита да разбие вратата с ритници, но дървото изглеждаше здраво. Ритниците само щяха да вдигнат шум.

Преди да слезе долу се огледа за нещо, което можеше да му помогне да избяга или да се отбранява. Инструмент, е който да откърти резето, та дори да е тояга. Вместо това намери нещо още по-полезно. Зад една редица разкъсани бали имаше ръждива вила.

Пусна вилата долу, като внимаваше да не падне върху тялото на Банкс, после слезе, взе я и отново затърси път за бягство. След като не откри, претършува дрехите на убития с надеждата, че може да носи джобно ножче или нещо подобно.

Не намери оръжие, но намери ключовете от форда — Дръмънд беше забравил да ги вземе.

Отиде при вратата и за пореден път я натисна, макар да знаеше, че няма да се отвори. Стоеше на няма и пет метра от колата си, ала не можеше да стигне до нея. Под кашоните с екипировка в багажника имаше друга кутия, която бе пренесъл от служебния си автомобил. Кутията с втория му пистолет. „Изюбър Ълтра Кери“ четирийсет и пети калибър, със седем патрона в пълнителя, плюс един в патронника за късмет.

— Мамка му — прошепна той.

Нямаше друг избор освен да чака. Трябваше да надвие двамата въоръжени мъже, когато дойдеха. Бош протегна ръка, натисна електрическия ключ и плевникът отново потъна в мрак. Сега разполагаше с вилата, тъмнината и елемента на изненада. И в крайна сметка реши, че шансовете му са прилични.