Майкъл Конъли
Черната кутия (32)

31.

Хари въведе паролата в джиесема си и го включи на запис. След това започна разпита. Представи се, посочи делото, с което е свързан разпитът, и съобщи името, възрастта и адреса на Реджиналд Банкс. Прочете му правата от картичката, която винаги носеше в портфейла си, и продавачът отговори, че ги разбира и е готов да окаже съдействие, като изрично заяви, че не желае първо да се посъветва с адвокат.

Банкс разказа започналата преди двайсет години история за час и половина, като подхвана от „Сауди Принсес“. Нито веднъж не използва думата „изнасилване“, ала призна, че четиримата с Даулър, Хендерсън и Козгроув правили секс с Анеке Йесперсен в една каюта, докато тя била в безпомощно състояние след изпития алкохол и опиата, който Козгроув скришом поставил в чашата й — „Ромпун“, седатив, който се давал на добитъка, за да го успокоят преди транспортиране. Бош знаеше за този транквилант от други свои разследвания.

По-нататък бившият гвардеец обясни, че Йесперсен специално била нарочена от Козгроув, който им казал, че тя сигурно е естествена блондинка и че никога не е бил с такава жена.

Когато Бош го попита дали Дж. Дж. Дръмънд с бил в каютата по време на изнасилването, Банкс категорично отрече. Дръмънд знаел какво става, обаче не участвал. Петимата не били единствените от 237-а рота на кораба в този момент, но не бил замесен никой друг.

Докато разказваше, Банкс се разплака; непрекъснато повтаряше колко съжалявал, че се е включил в случилото се в каютата.

— Заради войната, разбираш ли? На човек просто му става нещо.

Бош и преди беше чувал това извинение — идеята, че смъртоносното напрежение и страхът по време на война дават на някого право да извършва отвратителни престъпления, за каквито иначе не би и помислил. Така можеше да се оправдава всичко, от избиването на всички жители на едно село до груповото изнасилване на безпомощна жена. Той не го приемаше и си помисли, че Анеке Йесперсен е била права. Това бяха военни престъпления и нищо не ги оправдаваше. Според него войната изкарваше наяве истинския характер на човек, добър или лош. Не изпитваше съчувствие към Банкс и неговите съучастници.

— Затова ли Козгроув е носел лекарството чак от Щатите? В случай че му стане нещо заради войната? Още на колко жени го е давал, докато бяхте там? А преди това? В гимназията? Всички сте учили в една гимназия, бас държа. Нещо ми подсказва, че на оня кораб не сте проверявали действието му за пръв път.

— Не бе, човек, не бях аз. Никога не съм го използвал онова нещо. Даже и тогава не знаех, че го е използвал. Мислех си, че е просто, нали разбираш, пияна. Дръмънд ми каза после.

— Какви ги говориш? Нали Дръмънд го нямало там?

— Нямаше го. Говоря за по-късно. След като се върнахме тука. Той знаеше какво се е случило в каютата. Знаеше всичко.

Бош се нуждаеше от повече информация, за да прецени ролята на Дръмънд в престъпленията срещу Анеке Йесперсен. И за да попречи на Банкс да замаже нещата, изненадващо скочи на безредиците в Лос Анджелис през 1992-ра.

— Сега ми разкажи за Креншоу Булевард.

Продавачът поклати глава.

— Какво?… Не мога.

— Как така не можеш? Нали си бил там?

— Бях, ама не бях там, нали ти е ясно какво имам предвид?

— Не, не ми е ясно. Обясни ми.

— Ами, естествено, че бях там. Нали ни бяха мобилизирали. Но когато са застреляли онова момиче, аз бях далече от уличката. Бяха ни пратили с Хендерсън да проверяваме личните документи в другия край на нашите позиции.

— Значи твърдиш, и ти напомням, разпитът се записва, че изобщо не си виждал „онова момиче“, Анеке Йесперсен, жива или мъртва, докато си бил в Лос Анджелис, така ли?

Официално зададеният въпрос накара Банкс да се замисли. Разбираше, че детективът стяга примката. По-рано ясно му беше заявил, че ако каже истината, има надежда за него. Ако обаче излъжеше дори само веднъж, Бош нямаше да се опита да облекчи положението му.

Като свидетел, оказващ съдействие на следствието, Банкс вече не бе с белезници. Вдигна ръце и прокара пръсти през косата си. Допреди два часа си седеше на бара в клуба на ВВЧ, а сега буквално се бореше за живота си, живот, който по един или друг начин след тази вечер щеше да се промени.

— Добре, чакай, не твърдя такова нещо. Видях я. Да, видях я, обаче не знаех, че са застреляли точно нея в оная уличка. Бях далече оттам. Научих, че е била тя, чак след като се прибрахме тука, някъде две седмици по-късно, честно.

— Добре тогава, разкажи ми как я видя.

По думите на Банкс, скоро след като 237-а рота пристигнала в Лос Анджелис, за да участва в овладяването на безредиците, Хендерсън съобщил на другите, че видял „русото момиче“ от кораба сред журналистите пред стадиона „Колисиъм“, където частите на Калифорнийската национална гвардия се строявали след слизането им от камионите.

Отначало никой не му повярвал, но Козгроув пратил Дръмънд да огледа репортерите, защото той не бил в каютата на „Сауди Принсес“ и тя нямало да го познае.

— Добре де, но как е щял да я познае той? — попита Бош.

— Беше я виждал на кораба и знаеше как изглежда. Просто не беше в каютата с нас. Твърдеше, че дори четирима са прекалено много.

Хари реши, че обяснението звучи правдоподобно, и му каза да продължи нататък.

Банкс каза, че Дръмънд се върнал и потвърдил думите на Хендерсън.

— И значи всички се питахме какво иска тя и как ни е открила. Обаче Козгроув не се притесняваше, защото тя не можела да докаже нищо. Цялата тая история беше преди неща като ДНК и „От местопрестъплението“, нали ти е ясно какво имам предвид?

— Да, разбирам. И кога я видя самият ти?

Банкс отговори, че видял Йесперсен, когато тяхната част получила заповед и се отправила към Креншоу. Репортерката последвала транспортната рота и фотографирала мъжете от частта, докато се разгръщали по булеварда.

— Преследваше ни като призрак, правеше ни снимки. Направо се побърквах от шубе. Хендерсън също. Мислехме, че ще пусне във вестника материал за нас или нещо подобно.

— Тя разговаря ли с теб?

— Не, с мене не. Изобщо.

— Ас Хендерсън?

— Поне аз не съм видял, а той беше с мене през повечето време.

— Кой я е убил, Реджи? Кой я е завел в оная уличка и я е застрелял?

— Ще ми се да знаех бе, човек, защото щях да ти кажа. Ама не бях там.

— Петимата после не сте ли разговаряли за това?

— Ами, да, разговаряхме, ама изобщо не стана дума кой го е извършил. Дръмъра взе нещата в свои ръце и каза, че трябвало да се договорим никога повече да не споменаваме за тая история. Карл бил богат и щял да се погрижи за всички ни, стига да си държим езика зад зъбите. В противен случай щял да се погрижи всички да си го получим.

— Как?

— Каза, че имал доказателства. Случилото се на кораба било мотивът и щели да ни съдят всичките. Престъпно сдружение за извършване на убийство.

Бош кимна. Всичко съвпадаше със собствената му хипотеза за престъпното сдружение.

— Кой може да я е застрелял? Карл ли? С такова впечатление ли остана?

Банкс сви рамене.

— Ами, да, винаги съм си мислил така. Той я е замъкнал в оная уличка или я е примамил там, а другите са го вардили. Те бяха заедно, Карл, Франк и Дръмъра. Ама ние с Хендерсън не бяхме там бе, човек, казвам ти.

— И после същата вечер Франк Даулър отива на уличката да се облекчи и случайно „открива“ група.

Банкс само кимна.

— Защо? Защо изобщо си е направил труда? Защо просто не са оставили тялото там? Сигурно са щели да го намерят чак след няколко дни.

— Не знам. Предполагам, са си мислили, че ако го открият по време на безредиците, следствието ще се обърка тотално. Нали разбираш, че ще го проведат през куп за грош. Дръмъра бачкаше в шерифството и ги разбираше полицейските работи. Момчетата разправяха, че всичко било напълно замряло. Беше си пълен хаос.

Хари го гледа дълго, без да каже нищо.

— Да, и са били напълно прави — въздъхна накрая.

Замисли се какви още въпроси да зададе на Банкс.

Понякога, когато свидетелите правеха пълни признания, делото и самото престъпление придобиваха толкова много аспекти, че човек им губеше края. Спомни си, че до този момент всъщност го е довело оръжието на убийството. „Проследи пистолета“ — помисли си.

— Чий е пистолетът, е който са я убили?

— Не знам. Не е мой. Моят е вкъщи, пазя го в сейф.

— Всички ли си донесохте барети от Ирак?

Банкс кимна и му разказа, че тяхната бойна част карала камиони с пленени иракски оръжия до една яма, изкопана в саудитската пустиня, където ги взривявали и заравяли. Почти всички от ротата, които участвали в тази операция, си свили пистолети от камионите, включително петимата, които по-късно се оказали на „Сауди Принсес“ едновременно с Анеке Йесперсен.

След това пренесли оръжията в Съединените щати. Банкс бил ротен интендант и ги скрил на дъното на кашоните с багажа.

— Все едно лисицата да варди курника — отбеляза той. — Ние бяхме транспортна рота и аз отговарях за подреждането на целия багаж. Нямаше проблем да пренесем оръжията в Щатите.

— И после сте си ги взели, когато сте се върнали тук.

— Точно така. Обаче знам само, че моят си е в сейфа вкъщи, и това доказва, че не съм я убил аз.

— Всички ли ги носехте в Лос Анджелис?

— Не знам. Аз не го носех. Иначе трябваше да го крия през цялото време.

— Все пак си отивал в град, в който цари тотален хаос — видял си го по телевизията. Не искаше ли да си по-добре въоръжен, за всеки случай?

— Не знам. Не.

— Кой си носеше пистолета?

— Не знам бе, човек! Вече не бяхме толкова гъсти, разбираш ли? Върнахме се след „Пустинна буря“ и всеки си тръгна по пътя. И после, когато ни мобилизираха за безредиците, пак се оказахме заедно. Обаче никой не е питал другите кой си носи иракския пистолет.

— Добре. Само още един въпрос за онези оръжия. Кой им изтри серийните номера?

На лицето на Банкс се изписа объркване.

— Какво искаш да кажеш? Никой, доколкото знам.

— Сигурен ли си? Пистолетът, с който е убита жената в уличката, е бил с изтрит сериен номер. Никой от вас ли не го е направил? Не им ли изпилихте номерата?

— Не, защо да го правим? Тъй де, аз не съм. Пистолетите бяха нещо като сувенири от войната. За спомен.

Бош се замисли. Според показанията на Чарлз Уошбърн пистолетът, който гангстерът намерил в задния си двор, вече бил с изтрит сериен номер. Това се потвърждаваше от факта, че убиецът е хвърлил оръжието през оградата, което предполагаше убеденост, че пистолетът не може да се проследи до него по никакъв начин. Но ако се вярваше на Банкс, не всички от петорката на „Сауди Принсес“ бяха изтрили серийните номера след завръщането си от Войната в Залива. Само че поне един от тях трябваше да го е направил. В това имаше нещо зловещо. Поне един от петимата трябваше да е знаел, че оръжието ще е нещо повече от сувенир. Че някой ден ще го използва.

Съсредоточи се върху следващите си въпроси. Знаеше, че е изключително важно да документира всички моменти от историята, включително настоящите и променящи се отношения между петимата мъже от кораба.

— Разкажи ми за Хендерсън. Според теб какво се е случило с него?

— Някой го уби, това се случи.

— Кой?

Не знам. Той ми каза, че нищо не ни заплашва заради онова на кораба, защото е минало много време, и че понеже нямаме нищо общо със случилото се в Лос Анджелис, и за това не ни заплашва абсолютно нищо.

След този разговор повече не се били чували. Един месец по-късно обаче бяха убили Хендерсън при обира в ресторанта, на който бил управител.

— Ресторантът е собственост на Козгроув, нали? — попита Бош.

— Да.

— В един вестник от онова време пише, че възнамерявал да отвори собствен ресторант. Знаеш ли нещо за това?

— И аз го четох, обаче не знам нищо.

Мислиш ли, че обирът е обикновена случайност?

— Мисля, че е предупреждение. Според мене Крис е смятал, че не го заплашва нищо и че разполага с нещо, с което може да изнудва Карл. Отишъл е при него и му е казал, вкарай ме в бизнеса, иначе, нали знаеш, и после го очистват уж при обир. Нали разбираш, така и не заловиха убиеца. Няма и да го заловят.

— Тогава кой го е извършил?

— Откъде да знам бе, мама му стара? Карл има купища пари. Ако иска да се свърши нещо, ще намери кой, нали ти е ясно какво имам предвид?

Бош кимна. Ясно му беше. Вдигна папката и я запрелиства в търсене на нещо, което да му подскаже следващия въпрос. Натъкна се на няколко снимки на фотоапарати като онези, които се знаеше, че е носела Анеке Йесперсен. От Спецчастта за разследване на престъпления, извършени по време на безредиците, ги бяха разпратили в участъците, но без резултат.

— Ами фотоапаратите й? Нямало ги е. Виждал ли си някой с фотоапаратите?

Банкс поклати глава.

— А лентата? — продължи Хари. — Козгроув споменавал ли е дали е извадил лентата от фотоапарата й?

— Не и пред мене. Нямам абсолютно никаква представа какво се е случило на оная уличка бе, човек. Колко пъти да ти го повтарям? Не бях там!

Бош внезапно си спомни един изключително важен момент, за който още не беше разпитал Банкс, и мислено се укори, че едва не го е забравил. Със сигурност нямаше да има повече шанс да разговаря с Банкс. Щом нещата се задвижеха, той щеше да повика адвокат. Дори да продължеше да оказва съдействие под напътствията на защитника си, Хари едва ли щеше да има друга възможност да остане насаме с него. Трябваше да измъкне всичко възможно от Банкс още сега.

— А хотелската стая на момичето? Някой е отишъл там след нейното убийство и е имал ключ. Взел го е от джоба й, след като я е убил.

Още не бе свършил с въпроса, когато Банкс започна да клати глава. С което всъщност се издаде.

— Не знам нищо за това — заяви бившият гвардеец.

— Сигурен ли си? Ако скриеш нещо, все едно си ме излъгал. Само да разбера, и край на сделката. Ще използвам всичко, което ми каза, срещу тебе. Нали ти е ясно?

— Виж, не знам много — веднага премина в отстъпление Банкс. — Но когато бяхме там, чух, че Дръмъра пострадал и трябвало да отиде в болница. Имал мозъчно сътресение и останал в болницата през нощта. Обаче по-късно той ми каза, че всъщност не било истина. Двамата с Карл го измислили, за да може да напусне ротата, да отиде в нейния хотел и да провери дали там има нещо, нали разбираш, което ни уличава за оная работа на кораба.

Бош вече знаеше официалната версия. Военният герой Дръмънд беше единственият от 237-а рота, пострадал по време на лосанджелиските мобилизации. А всичко се оказваше измама, част от плана за прикриване на групово изнасилване и убийство. И сега, с финансовата помощ на един от мъжете, които беше прикривал, той караше втори мандат като шериф и се целеше в Конгреса.

— Какво друго ти каза? — попита Хари. — Какво е взел от хотелската стая?

— Мисля, че само записките й. Била си водила нещо като дневник, докато ни издирвала и се опитвала да научи кои сме. Сигурно е пишела книга за това.

— Записките още ли са у него?

— Нямам представа. Изобщо не съм ги виждал.

Бош реши, че Дръмънд най-вероятно още пази дневника. С него, както и с останалата информация за случилото се, той можеше да контролира другите четирима съучастници. Особено богатия и влиятелен Карл Козгроув, който можеше да му помогне да осъществи амбициите си.

Погледна дисплея на джиесема си. Устройството продължаваше да записва. Бяха изтекли деветдесет и една минути. Оставаше да изяснят още един момент.

— Разкажи ми за Алекс Уайт.

Продавачът поклати глава.

— Кой е Алекс Уайт?

— Твой клиент. Преди десет години си му продал косачка.

— Какво общо има това…

— В деня, в който е получил доставката, ти си се обадил в ЛАПУ и от негово име си се интересувал от хода на делото Йесперсен.

Позна по очите му, че помни много добре.

— Да… обадих се.

— Защо? Защо се обади?

— Защото се чудех какво става с делото. В един вестник прочетох за десетата годишнина от безредиците. И значи се обадих да поразпитам. Няколко пъти ме прехвърляха от един на друг и накрая разговарях с един човек. Той обаче каза, че трябвало да се представя, иначе не можел да ми даде никакви сведения. Та не знам, видях името в някакъв документ и казах, че съм Алекс Уайт. Тъй де, той ми нямаше номера и адреса и знаех, че няма да ме разкрият.

Бош кимна. Беше наясно, че ако Банкс не се беше обадил, той нямаше как да свърже нещата с Модесто и следствието нямаше да стигне доникъде.

— Всъщност номерът ти е бил записан — каза Бош. — Тъкмо затова съм тук.

Банкс го гледаше безизразно.

— Само че нещо не разбирам — продължи Хари. Защо си се обадил? Нали не ви е заплашвало нищо? Защо си рискувал да събудиш подозрение?

— Не знам. — Банкс сви рамене. — Направих го спонтанно. Видях вестника и се замислих за момичето… Чудех се дали… нали разбираш… дали още издирват извършителя.

Бош си погледна часовника. Минаваше десет. Беше късно, ала не искаше да чака до сутринта, за да закара Банкс в Лос Анджелис.

Спря записа и го сейвна. И въпреки че по принцип не се доверяваше на съвременната техника, напрани нещо неочаквано и за самия него — използва имейла на джиесема си и за всеки случай прати аудиофайла на Дейвид Чу. Телефонът му можеше да се развали, файлът можеше да се повреди, можеше да изпусне апарата в тоалетната. Просто искаше разпитът на Банкс да е на сигурно място.

След като чу сигнала, който показваше, че имейлът е пратен, се изправи и каза:

— Добре. Засега свършихме.

— Ще ме закараш ли при колата ми?

— Не, Банкс. Ти идваш с мене.

— Къде?

— В Лос Анджелис.

— Сега ли?

— Сега. Ставай.

Банкс обаче не помръдна.

— Не искам да ходя в Лос Анджелис. Искам да се прибера вкъщи. Имам деца.

— Да бе! И кога за последен път си виждал децата си?

Това накара Банкс да млъкне. Сигурно и той не знаеше кога е било.

— Така си и мислех. Ставай.

— Искам да се прибера вкъщи.

— Виж, Банкс, идваш с мене в Лос Анджелис. Утре заран ще те заведа при прокурор, който официално ще приеме показанията ти и после сигурно ще те изправи пред разширен състав съдебни заседатели. И чак след това ще прецени кога да се прибереш вкъщи.

Банкс не помръдна. Вцепеняваше го собственото му минало. Защото знаеше, че независимо дали ще се отърве от повдигане на обвинение, животът му вече няма да е същият. Всички от Модесто до Мантека щяха да научат в какво е участвал — и навремето, и сега.

Бош събра снимките и документите и ги подреди в папката.

— Положението е следното — каза той. — Заминаваме за Лос Анджелис. Можеш да пътуваш на предната седалка до мене. А мога и да те арестувам и да те закопчая отзад. Ако останеш в тая прегърбена поза през целия път, после сигурно никога няма да можеш да вървиш изправен. Как предпочиташ?

— Добре де, добре, ще дойда. Ама първо трябва да се изпикая.

Хари се намръщи. Искането на Банкс беше основателно. Всъщност и самият той вече се чудеше как да отиде до тоалетната, без да даде на арестанта шанс да промени решението си за всичко и да избяга.

— Добре — съгласи се Бош. — Ела.

Влезе в банята пръв и провери прозореца над тоалетната чиния. Измъкна дръжката на бравата и я показа на Банкс, за да го убеди, че бягството е невъзможно.

— Давай, пикай.

Върна се в стаята, но остави вратата отворена, за да чуе, ако бившият гвардеец направи опит да отвори прозореца или да го разбие. Докато Банкс пикаеше, се огледа за място, където да го окове, за да се изпикае и той преди петчасовото шофиране. Накрая се спря на таблата на леглото.

После бързо си събра багажа и след като Банкс пусна водата и излезе от банята, го накара да седне на леглото и го окова за таблата.

— Какво правиш, по дяволите?! — възмутено възкликна Банкс.

— Просто се подсигурявам в случай че промениш намеренията си, докато и аз пусна една вода.

Докато пикаеше, чу вратата да се отваря с трясък. Бързо вдигна ципа си и се втурна в стаята, готов да се хвърли след Банкс… и видя, че той все още е окован за таблата.

А после видя мъжа, който стоеше на прага, насочил оръжие срещу него. Дори без униформа и хитлеровите мустачки, каквито му бяха изрисували на предизборния плакат, го позна. Беше Дж. Дж. Дръмънд, шерифът на окръг Станислаус. Едър, висок и красив, с волева брадичка. Мечтата на всеки организатор на предизборна кампания.

— Детектив Бош — каза Дръмънд. — Не сте ли малко извън своята юрисдикция, а?