Майкъл Конъли
Черната кутия (24)

23.

Преди да поговорят за Менденхол и да разкажат как е минал денят им, двамата изпиха по чаша червено. Хана заяви, че имала нужда от няколко минути релаксация, преди да преминат към сериозни въпроси.

— Хубаво е — похвали тя поръчаното от Бош вино, пресегна се и завъртя бутилката, за да прочете етикета. После се усмихна.

— „Modus operandi“ — естествено, че ще поръчаш нещо такова.

— Разкри ме.

Хана отпи още една глътка, вдигна салфетката от скута си и ненужно я нагласи отново. Бош беше забелязал, че го прави често, когато са на ресторант и стане дума за сина й.

— Детектив Менденхол ми каза, че в понеделник щяла да разговаря с Шон.

Той кимна. Не се изненадваше, че следователката ще ходи в Сан Куентин. Донякъде го учудваше само това, че е съобщила на Хана, защото при провеждане на разследване не бива да разкриваш на един разпитван намеренията си спрямо друг, дори да са майка и син.

— Няма значение, че ще ходи там — отвърна той. Шон не е длъжен да разговаря с нея, ако не желае. Но ако все пак реши да се срещне с Менденхол, трябва да й каже само…

Хари млъкна, внезапно проумял какво навярно се опитва да постигне следователката.

— Какво има? — попита Хана.

— Прикриването винаги е по-лошо от първоначалното престъпление.

— Какво имаш предвид?

— Това, че ти е споменала за предстоящото си посещение в Сан Куентин. Може да го е направила, защото знае, че ще ми съобщиш. Така ще види дали ще се опитам да предупредя Шон и да го инструктирам какво да говори или да му кажа да не се съгласява на среща с нея.

Тя се намръщи.

— Не ми се стори подъл човек. Всъщност се държеше доста директно. Останах с впечатлението, че не е особено радостна от замесването й в нещо, което е политически инспирирано.

— Тя ли се изрази така?

Хана се замисли.

— Възможно е аз първа да съм го намекнала, обаче за нея не беше нищо ново. Каза ми, че анализирала мотивите зад самата докладна. Това си го спомням със сигурност. Дойде от нея, не от мен.

Бош кимна. Предполагаше, че Менденхол е имала предвид О’Тул като автор на докладната. Може би трябваше да й има доверие, че ще види нещата такива, каквито са.

Пино им сервира поръчаните салати „Цезар“ и те прекратиха дискусията за вътрешното разследване. След малко Хари насочи разговора в друга посока:

— Другата седмица заминавам на почивка.

— Наистина ли? Защо не ми каза? Можех да си взема отпуска. Освен ако… целта ти не е била тъкмо такава — искал си да останеш сам.

Бош знаеше, че тя ще стигне до това заключение или поне ще го допусне.

— Отивам по работа. Заминавам за централната част на щата. Модесто, Стоктън и едно градче на име Мантека.

— Със Снежанка ли е свързано?

— Да. О’Тул категорично нямаше да одобри такава командировка. Той не иска да разкрия убийството. Затова ще използвам отпуската си. За своя сметка.

— И без партньор, така ли? Хари, това не е…

Бош поклати глава.

— Няма да правя нищо опасно. Просто ще поговоря с някои хора, ще наблюдавам други. Отдалече.

Тя пак се намръщи. Явно не й харесваше. Той продължи, преди тя да успее да повдигне ново възражение.

— Какво ще кажеш да отседнеш вкъщи при Мади, докато се върна?

Ясно видя изненадата на лицето й.

— Преди Мади спеше при една своя приятелка, чиято майка предлагаше да се грижи за нея, обаче в момента с момичето нещо не са в добри отношения. Неловко е така. Мади винаги настоява, че може да остане и сама, обаче тая идея не ми се струва добра.

— На мен също. Само че не знам, Хари. Питал ли си Мади?

— Още не. Ще й кажа тази вечер.

— Не можеш да й „кажеш“. Трябва да е и нейно решение. Попитай я.

— Виж, знам, че тя те харесва и че си приказвате.

— Не си приказваме, приятелки сме във фейсбук.

— Добре де, за нея това е едно и също. Днешните хлапетии си приказват във фейсбук и с есемеси. Ти си й купила бирата за рождения ми ден. Обърнала се е към тебе.

— Това е съвсем различно от отсядането у вас.

— Знам, но си мисля, че тя няма да има нищо против. Ако ще се почувстваш по-добре, довечера ще я попитам. Ако се съгласи, ще го направиш ли?

Пино дойде и отнесе чиниите от салата. Бош повтори въпроса.

— Да, ще го направя — отвърна Хана. — С удоволствие. С удоволствие бих останала и когато и ти си си вкъщи.

Тя и по-рано беше споменавала да живеят заедно. Хари изпитваше удоволствие от връзката им, ала се колебаеше дали иска да направи следващата стъпка. Не знаеше защо. Вече не бе млад. Какво чакаше?

— Е, това ще е крачка в тази насока, нали? — каза той в опит да заобиколи проблема.

— По-скоро прилича на някакво странно изпитание. Ако издържа теста с дъщеря ти, значи съм подходяща.

— Нищо подобно, Хана. Но виж, точно сега не ми е до тази тема. Разследвам убийство, в неделя или понеделник трябва да пътувам и една следователка от Бюрото за професионални стандарти ми виси на главата. Искам да говорим за това. Важно е. Обаче може ли да почака, докато се оправя поне с част от другите неща?

— Естествено.

Начинът, по който му отговори, показваше, че не е доволна от отлагането на този въпрос.

— Хайде, не се разстройвай.

— Не се разстройвам.

— Виждам.

— Просто искам да сме наясно, че не съм в живота ти, за да играя ролята на детегледачка.

Бош поклати глава. Разговорът излизаше извън контрол. Той инстинктивно се усмихна. Винаги реагираше така, когато се почувстваше притиснат в ъгъла.

— Виж, просто те помолих за услуга. Ако не искаш или ако за тебе ще е свързано с такива неприятни емоции, тогава…

— Казах ти, че не се разстройвам. Може ли просто да оставим темата засега?

Хари вдигна чашата си, изпи я до дъно, взе бутилката, наля си още и каза:

— Разбира се.