Майкъл Конъли
Черната кутия (11)

10.

Когато Бош се върна в отдела, Чу пишеше нещо на компютъра си.

— Какво е това?

— Писмо за предсрочно освобождаване по делото Кланси.

Хари кимна. Радваше се, че партньорът му се е заел с писмото. Управлението получаваше известие винаги когато предстоеше изслушване за предсрочно освобождаване на убиец, осъден по тяхно дело. Не беше задължително, но канеха следователите, които са работили по случая, да пратят писмо с възражение или препоръка на комисията. Работното натоварване често им пречеше да го правят, ала Бош много държеше на това. Обичаше да пише писма, подробно описващи жестокостта на убийството, с надеждата ужасът от престъпленията да накара комисията да откаже предсрочно освобождаване. Опитваше се да предаде тази практика и на партньора си и му бе възложил да напише писмото за делото Кланси — едно особено отвратително убийство с нож, извършено със сексуални мотиви.

— Би трябвало до утре да свърша и да ти го дам да го прочетеш.

— Добре — отвърна Хари. — Провери ли ми имената, които ти дадох?

— Да. Няма много информация. Хименес се оказа съвсем чист, а Банкс има само една присъда за шофиране в нетрезво състояние.

— Сигурен ли си?

— Само това успях да намеря, Хари. Съжалявам. Разочарован, Бош седна зад бюрото си. Не че очакваше мистерията с Алекс Уайт да се разкрие моментално, ала се надяваше на нещо повече от присъда за шофиране в нетрезво състояние. Нещо, за което да може да се залови.

— Няма нужда от благодарности — подметна Чу. Хари се обърна да го погледне и разочарованието му изби в яд.

— Ако искаш постоянно да ти благодарят, че си вършиш работата, явно си си сбъркал професията.

Партньорът му не отговори. Бош включи компютъра си и видя, че има имейл от Микел Бон, репортера от „Берлингске Тидене“. Беше получен преди час.

Уважаеми детектив Бош, направих някои проверки. Редакторът Яник Фрей е работил с Анеке Йесперсен, защото завеждал външните проекти във вестника. През 1992 г. той не разговарял лично със следователите и репортерите от Лос Анджелис, защото преценили, че не владее достатъчно добре английски.

Разговаряли с Арне Хааган, защото владеел много добре езика и бил главен редактор.

Свързах се с господин Фрей и английският му наистина не е добър. С удоволствие ще Ви помогна и Ви предлагам своите услуги като посредник, ако имате въпроси към него. Моля, съобщете ми решението си.

Бош се замисли. Знаеше, че зад привидно невинното предложение на Бон се крие неизречена сделка.

Всички репортери винаги търсеха интересен материал. Освен това, ако го използваше като посредник, датчанинът щеше да има достъп до информация, която можеше да се окаже от жизненоважно значение за следствието. И все пак Хари разбираше, че не бива да губи набраната инерция. Започна да пише отговор.

Уважаеми господин Бон, ще приема Вашето предложение, ако ми обещаете, че предоставената от господин Фрей информация ще остане поверителна, докато не Ви разреша да я използвате за публикации в пресата. Ако сте съгласен, бих искал да задам на господин Фрей следните въпроси:

Известно ли Ви е дали Анеке Йесперсен е дошла в Съединените щати, за да прави репортаж?

Ако да, за какво се е отнасял репортажът? Какво е правила в САЩ?

Какво можете да ми кажете за пътуванията й в Съединените щати? Преди да дойде в Лос Анджелис, тя е била в Атланта и Сан Франциско. Защо? Знаете ли дали е била в други градове в САЩ?

Преди пътуването до САЩ тя е била в Щутгарт, Германия, и е отседнала в хотел в близост до американска военна база. Знаете ли защо?

Мисля, че това е добро начало, и ще Ви бъда признателен за всяка информация за пътуването на Анеке до Америка, която успеете да намерите. Благодаря Ви за помощта и още веднъж Ви моля да запазите тези сведения в тайна.

Преди да прати имейла, го препрочете и натисна бутона, после веднага съжали, че привлича на помощ Бон, журналист, когото изобщо не познава и с когото е разговарял само веднъж.

Извърна се от екрана и погледна стенния часовник.

Наближаваше четири, което правеше почти седем в Тампа. Отвори папката със следствените материали. От вътрешната страна на корицата беше записал телефона на Гари Харъд, пенсионирания детектив от Спецчастта за разследване на престъпления, извършени по време на безредиците, водил делото Йесперсен през 1992-ра. Бяха се чули с него, когато започваше да се занимава със случая. Тогава нямаше какво толкова да го пита. За разлика от сега.

Нямаше представа дали номерът е домашен, мобилен, или служебен. Харъд се бе пенсионирал рано, след двайсетгодишна служба, преселил се бе във Флорида, откъдето била жена му, и сега имаше преуспяваща фирма за недвижими имоти.

— Гари Харъд.

— Ъъъ, здрасти, Гари, обажда се Хари Бош от Лос Анджелис. Спомняш ли си, миналия месец разговаряхме за делото Йесперсен.

— Естествено, Бош, да, разбира се.

— Имаш ли няколко минути, или вечеряш?

— До вечеря има още половин час. Дотогава съм изцяло на твое разположение. Не ми казвай, че вече си разкрил убиеца на Снежанка.

В предишния разговор Бош му беше споменал, че в, нощта на убийството партньорът му бе кръстил жертвата Снежанка.

— Не съвсем. Още разчепквам разни работи. Но се натъкнах на две неща, за които искам да те питам.

— Добре, питай.

— Става дума за вестника, за който е работела Йесперсен. Ти ли се свърза с хората в Дания?

Последва дълга пауза, докато Харъд ровеше в паметта си. Двамата никога не бяха работили заедно, но Хари го познаваше от Управлението. Имаше репутация на добър следовател и затова Бош реши да се свърже тъкмо с него от всички детективи, които навремето бяха участвали в разследването. Знаеше, че ако може, Харъд ще помогне и няма да скрие информация.

Бош винаги търсеше контакт с първите следователи на неприключените дела, с които се занимаваше. И се изненадваше колко много от тях все още страдат от професионална гордост и не искат да помогнат на друг да разкрие престъпление, което самите те не са успели да разкрият.

Нищо подобно с Харъд. Още в първия им разговор той призна угризенията си, че не е разкрил убийството на Йесперсен и много други, извършени по време на безредиците. Спецчастта била претрупана с прекалено много случаи, в които имало прекалено малко улики. Също като с делото Йесперсен, повечето следствия на СРПИВБ се основавали на непълни или почти отсъстващи огледи на местопрестъпленията. Липсата на криминалистични данни парализирала дейността им.

— В повечето случаи не знаехме с какво да започнем — беше му казал Харъд. — Лутахме се в пълен мрак. Затова поставихме билбордове и предложихме възнаграждения. Обаче не получихме много резултати и в крайна сметка не разкрихме нищо ново. Не си спомням да сме приключили и едно дело. Адски обезсърчаващо. Това беше и една от причините да се пенсионирам след двайсет години служба. Трябваше да се махна от Лос Анджелис.

Бош не можеше да не си мисли, че градът и Управлението са изгубили един достоен човек. Надяваше се, че ако успее да приключи делото Йесперсен, Харъд ще намери известна утеха.

— Спомням си, че разговарях с някой там — каза пенсионираният му колега. — Не с прекия й началник, защото той не знаеше английски. Беше по-голям шеф и ми даде само общи сведения. Помня, че в Девъншър имаше един полицай, който знаеше датски, та го използвахме да проведе някой и друг телефонен разговор.

Това изненада Бош. В докладите не се споменаваше за други телефонни разговори освен с главния редактор Арне Хааган.

— С кой сте разговаряли, спомняш ли си?

— Май само с още няколко души от вестника, може би и с роднини.

— С брат й ли?

— Възможно е, но не помня, Хари. Това беше преди двайсет години, в един друг живот.

— Разбирам. Спомняш ли си кой от Девъншърския участък сте използвали като преводач?

— Няма ли го в дневника?

— Не, няма нищо за разговори на датски. От патрулните ли е бил?

— Да, беше роден там и израснал тук, затова знаеше езика. Не помня как се казваше. Намериха ни го от личен състав. Но виж, ако в дневника няма такива записи, нещо не се връзва, Хари. Сигурен съм, че трябва да съм го отбелязал.

Бош кимна. Знаеше, че Харъд е прав. Но винаги го обземаше неприятно чувство, когато чуваше за следствено действие, неотбелязано в официалния документ, дневника на убийството.

— Добре, Гари, благодаря. Само това исках да те питам.

— Сигурен ли си? Нищо друго ли няма? Откакто ми се обади, постоянно мисля за делото. За това и за още едно, което и досега не мога да забравя, нали разбираш?

— За кое? Може да го погледна, ако никой друг не се е заел с него.

Харъд пак замълча, после каза:

— Не си спомням името. Беше в Пекоима. Убитият бил от Юта, отседнал в долнопробен мотел. Строител, заедно с бригадата си обикалял из Запада, строели молове. Бил плочкаджия.

— Как се е случило?

— Така и не узнахме. Открили го с простреляна глава по средата на улицата на една пряка от мотела. Помня, че телевизорът му в стаята бил включен. Сигурно е гледал телевизия. Нали разбираш, градът изведнъж избухва в пламъци. И кой знае защо той излиза навън да зяпа. Тъкмо това винаги ме е смущавало в случая.

— Че е излязъл навън ли?

— Да, че е излязъл. Защо? Градът гореше. Нямаше закони, жива анархия, а той напуска безопасната си стая и отива да зяпа. Някой спокойно може да го с очистил от минаваща по улицата кола. Ни свидетели, ни мотив, ни улики. Загубена работа — знаех го още от деня, в който поех делото. Спомням си, че разговарях с родителите му по телефона. Те бяха в Солт Лейк Сити. Не бяха в състояние да проумеят как е възможно с момчето им да се случи такова нещо. Лос Анджелис им се струваше като на друга планета. Беше им абсолютно непонятно.

— Ясно — измънка Бош.

Нямаше какво друго да каже.

— Както и да е — отърси се от спомена Харъд. — Ще вървя да си мия ръцете, Хари. Тая вечер жена ми готви паста.

— Звучи добре, Гари. Благодаря ти за помощта.

— Каква помощ?

— Помогна ми. Съобщи ми, ако се сетиш още нещо.

— Дадено.

Бош затвори и се замисли дали познава някой, който преди двайсет години е работил в Девъншър. По онова време това беше най-спокойният полицейски участък, макар и с най-голяма площ, която обхващаше целия северозападен ъгъл на града в Сан Фернандо Вали. Наричаха го Курорта, защото нямаше много работа.

Спомни си, че Лари Гандъл, бившият шеф на „Неприключени следствия“, е работил в Девъншър през 90-те години и може да се сети кой патрулен полицай е знаел датски. Позвъни в кабинета на Гандъл, който сега, вече капитан, ръководеше целия сектор „Грабежи и убийства“.

Свързаха го веднага. Бош обясни кого търси и Гандъл го разочарова.

— Да, говориш за Магнус Вестергаард, само че е мъртъв от поне десет години. Катастрофа с мотор.

— По дяволите!

— За какво ти трябваше?

— Превеждал е от датски за случай, по който работя. Исках да проверя дали си спомня нещо, което липсва в дневника.

— Съжалявам, Хари.

— Аз също.

Веднага щом Бош затвори, телефонът започна да звъни пак. Обаждаше се лейтенант О’Тул.

— Би ли дошъл в кабинета ми за малко, детектив?

— Разбира се.

Хари изключи компютъра и се изправи. Повикването в кабинета на О’Тул не вещаеше нищо хубаво. Докато вървеше натам, той усети отправените към него погледи. В стаята грееше ярка светлина. Щорите на прозорците, които гледаха към отдела, бяха вдигнати, както и тези на външните прозорци с изглед към сградата на „Лос Анджелис Таймс“. Предишната лейтенантка винаги ги държеше спуснати от страх, че репортерите я наблюдават.

— Какво има, господин лейтенант? — попита Бош.

— Искам да ти възложа нещо.

— Какво по-точно?

— Едно дело. Обади ми се някой си Пран от Аналитичния. Свързал случай от две и шеста с друг от деветдесет и девета. Искам да го поемеш. Ето вътрешния му номер.

О’Тул му подаде жълта самозалепваща се бележка с телефонен номер. „Аналитичния“ казваха на новия отдел „Анализ на данни и теоретични разработки“, част от нова форма на разследване на неприключени следствия, наречена „информационен синтез“.

През последните три години Аналитичният отдел дигитализираше стари дневници на убийства и създаваше огромна база данни с леснодостъпна и подлежаща на сравнение информация за неразкрити убийства. Заподозрени, свидетели, оръжия, места, словосъчетания — абсолютно всички безбройни детайли от местопрестъпления и следствия постоянно се превъртаха през компютъра на отдела, Ай Би Ем, голям колкото телефонна будка. Това даваше съвсем нова насока в разследването на старите случаи.

Бош не посегна към бележката, ала любопитството му надделя.

— Каква е връзката между случаите?

— Свидетел. Един и същи свидетел видял убиеца да бяга. Две поръчкови убийства, едното в Сан Фернандо Вали, другото в центъра, без очевидна връзка помежду им, но и двата пъти с един и същи свидетел. Струва ми се, че на този свидетел трябва да се погледне от съвсем нов ъгъл. Вземи номера.

Хари не го взе.

— Какво става, господин лейтенант? Тъкмо съм набрал инерция по делото Йесперсен. Защо го възлагате на мене?

— Вчера ми каза, че Йесперсен буксува.

— Не съм казвал, че буксува. Казах, че не е ПДС.

Бош изведнъж разбра какво става. Свърза нещо, което беше чул от Джорди Грант, с това, което се опитваше да направи О’Тул. А и знаеше, че предишния следобед лейтенантът е участвал в ежеседмичното заседание на командния състав на десетия етаж. Обърна се и тръгна към вратата.

— Хари, къде отиваш?

— Дайте го на Джексън — отвърна детективът, без да се обръща. — Той е свободен в момента.

— Давам го на тебе. Ей!

Бош мина по централната пътека и излезе във фоайето с асансьорите. О’Тул не го последва и това беше добър признак. Бош най-много мразеше две неща: политиката и бюрокрацията. А О’Тул се занимаваше и с двете — макар и не непременно по собствено желание.

Качи се с асансьора на десетия етаж и влезе през отворената врата на канцеларията на началника на полицията. В преддверието имаше четири бюра. Зад три от тях седяха униформени полицаи, а зад четвъртото — Алта Роуз, може би най-влиятелната цивилна служителка в Управлението. Тя вардеше входа на кабинета на началника вече близо трийсет години, комбинация от питбул и нежен символ на ЛАПУ. Онези, които я взимаха за обикновена секретарка, бъркаха. Роуз подготвяше програмата на началника и обикновено тъкмо тя му казваше къде и кога да ходи.

През годините бяха викали Хари в канцеларията достатъчно често и тя го познаваше добре. Усмихна му се любезно.

— Как сте, детектив Бош?

— Благодаря, добре, госпожо Роуз. Как вървят нещата тук?

— Едва ли биха могли да са по-добре. Но, съжалявам, днес ви нямам в графика на началника. Да не съм допуснала някаква грешка?

— Не, няма грешка, госпожо Роуз. Просто се надявах Марти… тъй де, началникът… да има пет минути за мене.

Тя за миг сведе поглед към телефона на бюрото си. Лампичката на една от линиите светеше в червено.

— Уф, в момента тъкмо води разговор.

Ала Бош знаеше, че тази лампичка свети винаги, просто за да позволява на Алта Роуз да отпраща хората, ако се наложи. Бившата му партньорка Киз Райдър беше работила известно време в канцеларията на началника и му бе разкрила тайната.

— Освен това има среща навън и трябва да излезе веднага щом…

— Три минути, госпожо Роуз. Просто го попитайте. Мисля, че сигурно даже ме очаква.

Алта Роуз се намръщи, но стана от бюрото си и изчезна зад голямата врата на полицейската светая светих. Бош зачака.

Началник Мартин Мейкок се беше издигнал от редови полицай. Преди двайсет и пет години двамата бяха колеги в отдел „Убийства“. Макар и не като партньори, бяха работили заедно в различни спецчасти, главно по разследването на Майстора на кукли, завършило с това, че Хари застреля злополучно известния сериен убиец. Името на красивия и изключително кадърен Мейкок се помнеше лесно. Той използва вниманието на медиите в онези големи дела, за да се изстреля нагоре в командната йерархия на Управлението, и в крайна сметка полицейската комисия го назначи за началник.

Отначало полицаите бяха въодушевени от издигането на местен детектив чак на десетия етаж. Три години след назначаването му обаче меденият месец отдавна беше свършил. Мейкок ръководеше управление, парализирано от замразяване на щатовете, опустошително орязване на бюджета и всевъзможни скандали, разразяващи се през няколко месеца. Престъпността рязко намаляваше, ала това не му носеше признание и политическо влияние. Нещо повече, полицаите започнаха да го смятат за политик, който повече се стреми да го показват по централните новини, отколкото да се появява на разводите или на местата, където са били застреляни ченгета.

Бош запази доверието си в него по-дълго, а предната година неволно му бе помогнал да спечели опасна политическа битка с един общински съветник — най-злостния критик на Управлението. Оказа се инсценировка, в която Киз Райдър бе използвала Хари. Повишиха я в капитан и сега ръководеше участъка в Уест Вали. Но оттогава Бош не бе разговарял нито с нея, нито с началника.

Алта Роуз се върна и каза:

— Имате пет минути, детектив Бош.

— Благодаря, госпожо Роуз.

Той влезе и завари Мейкок да седи зад голямо бюро, отрупано с джунджурии и сувенири. Огромният кабинет имаше голям балкон, заседателна зала с три и половина метрова маса и разкошен изглед към центъра на града.

— Хари Бош — предчувствах, че днес ще те видя.

Ръкуваха се. Бош остана прав пред огромното бюро.

Не можеше да отрече, че харесва някогашния си колега. Просто не му харесваше какво върши и в какво се е превърнал.

— Тогава защо използва О’Тул? Защо просто не ме повика? Миналата година се обърна към мене за оная история с Ървинг.

— Да, но тогава нещата се оплескаха. Обърнах се към О’Тул и сега нещата пак се оплескаха.

— Какво искаш, Марти?

— Трябва ли да го кажа?

— Тя е била екзекутирана, Марти. Изправили са я до стената и са я застреляли в окото. И понеже е бяла, не искаш да приключа следствието, така ли?

— Не е така. Естествено, че искам да го приключиш. Обаче ситуацията е деликатна. Ако се разчуе, че до двайсетата годишнина сме разкрили само едно убийство, извършено по време на безредиците, на бяло момиче, застреляно от някакъв гангстер, ще ни се стъжни. Минаха двайсет години, обаче не сме постигнали особено много, Хари. Не се знае какво може пак да драсне кибрита.

Бош се извърна от бюрото, погледна през прозореца към Градския съвет и каза:

— Ти ми говориш за обществени реакции. Аз ти говоря за убийство. Къде останаха приказките, че е важен всеки, независимо какъв е? Изобщо спомняш ли си за това от „Убийства“?

— Естествено, че си го спомням, и продължава да е в сила, Хари. Не те карам да зарежеш случая. Само позадръж нещата. Изчакай да мине един месец, после приключи следствието, обаче тихичко. Ще съобщим на близките, и толкова. Ако имаме късмет, заподозреният ще е мъртъв и няма да се наложи да мислим за съдебен процес. О’Тул ми каза, че имал горещо дело от Аналитичния, което можеш да поемеш дотогава. Може би тъкмо то ще ни донесе публичното внимание, към каквото се стремим.

Бош поклати глава.

— В момента си имам дело.

Мейкок започваше да губи търпение. И без това руменото му лице ставаше тъмночервено.

— Прекъсни го и започни другото.

— О’Тул каза ли ти, че ако разкрия този случай, може да разкрия още пет-шест?

Началникът кимна, ала само махна с ръка.

— Да, всички са свързани с гангстери и не са извършени по време на безредиците.

— Идеята да се върнем към онези дела беше твоя.

— Откъде да знам, че единствено ти ще се натъкнеш на нещо и че това случайно ще се окаже убийството на Снежанка? Господи, дори самото име, Хари! Всъщност каквото и да се случи, престани да я наричаш така.

Бош направи няколко крачки из кабинета и намери ъгъл, от който небостъргачът на Градския съвет се виждаше и в отражението на стъкленото северно крило на Дирекцията на полицията. Нови убийства или стари случаи, убийците трябваше да се преследват безмилостно. Друг начин нямаше. Не можеше да търпи да му пречат политически и обществени съображения.

— Дяволите да го вземат, Марти — изруга той.

— Знам как се чувстваш — отвърна началникът.

Хари най-после го погледна.

— Не, не знаеш. Вече не.

— Имаш право на лично мнение.

— Но не и да работя по случая.

— Пак ти казвам, нямам това предвид. Ти продължаваш да преиначаваш…

— Късно е, Марти. Така или иначе ще се разчуе.

— Защо да се разчуе?

— Трябваха ми сведения за жертвата. Обърнах се към вестника, за който е работила, и сключих сделка. С един репортер. Ако сега се отметна, той ще разбере защо и ще избухне по-голям скандал, отколкото ако приключа следствието.

— Мамка ти! Кой вестник? В Швеция ли?

— В Дания. Жертвата е датчанка. Обаче се съмнявам, че ще остане само в Дания. Медиите са глобални. Новината може да тръгне оттам, но ще стигне и дотук — все някога. И ти ще трябва да обясняваш защо си спрял разследването ми.

Мейкок грабна една бейзболна топка от бюрото и започна да я мачка в ръцете си.

— Можеш да си вървиш — изсумтя той.

— Добре. И?

— Просто се махай, по дяволите! Свършихме.

Бош се позамисли, после тръгна към вратата. Все пак подхвърли:

— Ще имам предвид обществената реакция при разследването.

Правеше отстъпка, макар и скромна.

— Да, гледай да я имаш предвид, детектив — изскърца със зъби началникът.

Преди да излезе от канцеларията, Хари благодари на Алта Роуз, че го е пуснала да влезе.