Джеймс С. А. Кори
Левиатан се пробужда (9)

8.
Милър

— Агресията срещу Пояса е основният фактор за оцеляването на Земята и Марс. Нашата слабост е тяхната сила — говореше маскираната жена от терминала на Милър. Зад нея бе разпънато знаме със знака на СВП. — Не се страхувайте от тях. Силата им се корени само във вашия страх.

— Както и в стотина бойни кораба — промърмори Хейвлок.

— От това, което чух — подметна Милър, — ако запляскаш с ръце и кажеш, че вярваш, не могат да те застрелят.

— Ще взема да опитам някой път.

— Всички трябва да се вдигнем! — продължаваше жената с почти писклив глас. — Да вземем съдбата си в ръце, преди те да са ни я отнели! Спомнете си „Кентърбъри“!

Милър изключи екрана и се облегна назад. В участъка течеше обичайната суматоха при смяната на дежурните — полицаите си подвикваха или подканваха пристигащите да побързат. Миризмата на прясно кафе се смесваше с цигарен дим.

— Сигурно има десетина като нея — рече Хейвлок и кимна към угасения екран. — Но тази ми е любимката. Понякога съм готов да се закълна, че бълва пяна от устата.

— Още колко файла? — попита Милър и партньорът му сви рамене.

— Двеста, може би триста — рече Хейвлок и дръпна от цигарата. Отново беше пропушил. — На всеки няколко часа цъфва по един нов. Не идват от едно място. Понякога ги излъчват по радиото. Друг път файловете се появяват сред обществените програми. Орлан пипнала някакви типове в един от баровете на космопорта да ги разпространяват като политически памфлети.

— Арестувала ли ги е?

— Не — отвърна Хейвлок като че ли това нямаше значение.

Беше изминала седмица, откакто самопровъзгласилият се за мъченик Джеймс Холдън бе обявил гордо, че той и екипажът му ще разговарят с някого от марсианския флот, вместо да продължават да създават проблеми. Сцената със смъртта на „Кентърбъри“ се въртеше отново и отново по всички канали, разбунвайки дебатите и общественото мнение. Файловете със записите бяха напълно легални, макар че вероятно някои от кадрите бяха цензурирани. Торпедата, ударили шлепа, бяха или с термоядрени заряди, или конвенционални пиратски оръжия, но попаднали право в двигателя.

Бунтовете продължиха още три дена, разгаряха се наново като пожар при полъх на свеж вятър. Учрежденията работеха под подсилена охрана. Обичайната активност на космопорта също се възстановяваше, макар и по-бавно. Полуголият копелдак, когото Милър бе наредил да прострелят, лежеше в лазарета на „Звезден лабиринт“ в очакване на нови коленни протези и пишеше оплаквания срещу детектива, докато чакаше да започне процесът за убийство. Шестстотин кубически метра азот бяха изчезнали от склад в петнайсети сектор. Някой бе пребил и затворил в хангар нелицензирана проститутка, която сега даваше показания срещу нападателите си. Заловиха хлапетата, чупили охранителните камери на шестнайсето ниво. На пръв поглед всичко изглеждаше както обикновено.

Само на пръв поглед.

Когато започна работа в отдела за убийства, едно от нещата, които потресоха Милър, бе свръхестественото спокойствие на семействата на жертвите. Хора, току-що изгубили съпруги и съпрузи, деца и любими. Хора, чийто живот бе променен от насилието. Те често предлагаха освежителни напитки на полицаите и отговаряха на въпросите, като се стараеха да осигурят комфорт на разследващите. Човек, дошъл отвън, не би могъл да допусне, че страдат. Едва при внимателно вглеждане можеше да се забележи мудността, с която фокусираха поглед или намираха точен отговор.

Същото можеше да се каже сега и за станция Церера. Трябваше й малко повече време, за да фокусира. Хората от средната класа — акционери, работници по поддръжката, компютърни техници — го избягваха в метрото като че бяха дребни престъпници. Разговорите затихваха там, където се появяваше Милър. На станцията усещането, че са под обсада, продължаваше да укрепва. Месец по-рано Милър и Хейвлок, Коб и Рихтер, както и всички останали, бяха стабилната ръка на закона. Сега в тях виждаха само наемници на организация, чийто щаб е на Земята.

Неуловима, но дълбока разлика. Това го караше да ходи по-изправен, в стремеж да подчертава поясния си произход. Да покаже, че е един от тях. Като че се опитваше отново да спечели хората на своя страна. Да се възпротиви на онези, неизвестните, които разпространяваха пропаганда във виртуалната реалност.

Не особено далновидна тактика, длъжен бе да признае.

— Какво имаме днес? — попита Милър.

— Два грабежа с общ почерк — докладва Хейвлок. — Трябва да се напише докладът за семейния скандал от миналата седмица. Имаше и доста добре организирано нападение срещу Нананешкия консорциум за внос, но Шадид го обсъждаше с Дисън и Пател, та предполагам, че те ще го поемат.

— А ти искаш…

Хейвлок вдигна глава, за да скрие факта, че гледа встрани. Нещо, което напоследък бе започнал да прави доста често.

— Наистина трябва да приключим с тези доклади — рече той. — Особено с този за скандала. Иначе се трупа материал.

— Аха — кимна замислено Милър.

След избухването на бунтовете бе забелязал, че в бара обслужват Хейвлок последен. Някои от колегите им идваха да уверят Милър, че той е един от тях, сякаш негласно му съчувстваха, че му се налага да работи с човек от Земята. И той знаеше, че Хейвлок също го забелязва.

Всички това пробуждаше у него желание да закриля партньора си, да го остави да стои по цял ден в участъка, където щеше да е в безопасност.

Още един недалновиден импулс.

— Какво става с онази история? — попита го Хейвлок.

— Коя?

Хейвлок вдигна папката. Случаят с Джули Мао. Или по-точно с евентуалното й отвличане. Страничното занимание. Милър потърка очи. Някой в другия край на залата се прозя шумно. Друг се разсмя.

— Ами, да ти призная, не съм имал време да работя по нея.

Хейвлок се ухили и му подаде папката. Милър я пое и я разлисти. Осемнайсетгодишното момиче му се усмихна от снимката с перфектните си зъби.

— Не бих искал да ти струпвам цялата настолна работа — рече Милър.

— Ей, не ти си човекът, който ме държи настрана от този случай. Идеята е на Шадид. Пък и няма да загина от някаква си документация. Бумащината никого не е убила. Зная, че си гузен, задето я поех само аз, но пък след работа можеш да ме почерпиш една бира.

Милър хвърли ядно папката върху бюрото и нагоре се вдигна облак прах.

— Добре де, ще взема да се поразровя из това. Ще се върна следобед и ще напиша някой доклад, за да успокоя началството.

— Аз ще съм тук — увери го Хейвлок. После, докато Милър се надигаше, добави: — Слушай… виж. Не исках да говоря за това, докато не съм напълно сигурен, но пък и не ми се ще да го чуеш от друго място.

— Решил си да напускаш?

— Аха. Разговарях с хората от „Протоген“, когато наминаха насам. Казват, че службата на Ганимед търси нов шеф на отдела за разследване. И си помислих… — Хейвлок сви рамене.

— Добра идея — кимна Милър.

— Просто се нуждая от място, където има небе, пък дори и да го виждам през купол — обясни Хейвлок и в гласа му се долови нега, която не можеше да скрие дори полицейската мъжественост.

— Много добра идея — повтори Милър.

* * *

Квартирата на Джулиет Андромеда Мао беше на девето ниво, четиринайсети тунел, близо до космопорта. Голямото обърнато V бе почти половин километър широко на върха и не повече от една стандартна ширина на тунел на дъното, помещаваше се в една от десетината кухини за инерционна маса от времето, преди астероидът да се снабди с изкуствена гравитация. Сега в стените бяха издълбани кухини за хиляди евтини квартири, стотици на всяко ниво, проникващи навътре в скалата като отвърстия от огнестрелни попадения. На терасираните улици играеха деца, крещяха и се смееха, без на пръв поглед да има причина. Някой на дъното бе вдигнал хвърчило, което се рееше на постоянния лек ветрец. Милър провери в терминала си дали това е търсеният номер. 5151-I. Малкият уютен дом на бедното малко богато момиче.

Той въведе полицейския код за достъп и изцапаната с мръсотия зелена врата изщрака и го пропусна.

Квартирата бе съвсем миниатюрна — три малки стаи, в началото всекидневна, после спалня, която едва побираше койката, и накрая баня с тоалетна и душ. Стандартно разположение. Беше виждал хиляди такива.

Постоя около минута, без да разглежда нещо конкретно, заслушан в успокояващото свистене на подавания от шахтата на рециклатора въздух. Стоеше така, в очакване в главата му постепенно да се оформи някакво, макар и първоначално, впечатление за това място и за момичето, което бе живяло тук.

Спартанска не беше най-точната дума. Вярно, обстановката бе семпла. Единствената украса бяха малки акварели на абстрактно женско лице над масата в предната стая и шарени плочки с размери на карти за игра над койката. Той се наведе към тях, за да прочете надписите. Грамота на името на Джули Мао — а не Джулиет — във връзка с връчването на пурпурен колан от церерския център по жиужицу. Една крачка по-близо до кафявия колан. Между тях имаше поне две години тренировки. Момичето бе преминало сериозна школа. Имаше и празно място на стената, което чакаше грамотата за черния. Грамотите не се отличаваха с нищо особено — по тях нямаше стилизирани метателни звезди, нито имитация на мечове. Само дребен надпис за постигнатото от Джули Мао. Не можеше да й се отрече заслугата.

В шкафовете намери два ката дрехи, едните по-плътни, от дънков плат, другите ленени, с копринен шал. Едни за работа и други за забавление. По-малко дори от неговия гардероб, а той съвсем не беше конте.

Сред чорапите и бельото се натъкна на широка лента за глава със знака на СВП. Нищо чудно едно момиче, обърнало гръб на богатствата и привилегиите, да живее в подобна дупка. В хладилника откри две кутии с готова, вече развалена храна и бутилка местна бира.

Милър се поколеба, сетне взе бирата. Седна на масата и включи вградения терминал. Преодоля без проблеми защитата с паролата, която му бе дала Шадид.

Фонът, естествено, бе от някакво състезание със скутери. Интерфейсът бе лесен за достъп с малки удобни икони. Връзки, забавления, работа, лични. Елегантно. Това бе най-точната дума. Не спартанско, а елегантно.

Милър прелисти набързо личните й файлове, оставяйки на подсъзнанието си да регистрира интересните неща. Винаги вярваше повече на първите впечатления. В компютъра имаше обучаващи програми за управление на няколко различни видове леки летателни съдове. Статии на политически теми, но нищо, което да предизвика тревога. Сканиран файл с поезия от един от първите заселници на Пояса.

Прехвърли се на личната й кореспонденция. И тук цареше същият ред. Всички входящи съобщения бяха подредени в поддиректории. „Работа“, „Лични“, „Новини“, „Пазаруване“. Той отвори „Новини“. Двеста или триста политически всекидневника, дискусионни групи, бюлетини и обяви. Някои от тях бяха маркирани, но нищо не привлече вниманието му. Джули може и да беше жена, готова да се жертва за каузата, но едва ли изпитваше удоволствие от четенето на пропагандна литература. Поне такова впечатление доби Милър.

В „Пазаруване“ имаше обяви за стоки и рецепти. Нещо привлече вниманието му — беше покана за сбирка на хора, търсещи спътник в живота. Милър прегледа отново кореспонденцията. Джули се беше записала за участие в „среща при ниска гравитация и напрежение“ през февруари миналата година, но бе прекратила членството си, без да използва тази възможност през юни.

В раздела „Лични“ имаше далеч повече поддиректории. Някои бяха посветени на хора — Сасча Лойд-Наваро, Ерън Майкълс. Други бяха свързани със занимания и интереси: спаринг-партньори, СВП.

Все задънени улици.

— Ха, това може да се окаже интересно — произнесе той на глас.

Петдесетина съобщения, датиращи отпреди пет години, всичките с щампата на поясните търговски станции „Мао-Квиковски“ на Пояса и Луната. За разлика от политическите брошури тези без една бяха отваряни.

Милър сръбна от бирата и прочете последните две съобщения. Най-новото и все още непрочетено беше от ЖПМ. Жул Пиер Мао, предположи той. Към предното имаше три прикачени отговора, но нито един от тях не беше изпратен. То пък бе от Ариадне. Майка й.

Разследването винаги включваше известна доза воайорство. Беше напълно законно да е тук и да наднича в личния живот на жената, която дори не познаваше. Все пак това бе неизменна част от разследването, което водеше — естествено бе да знае, че е самотна и че тоалетните принадлежности в банята са нейните. Че е гордо момиче. Никой не би могъл да се оплаче или да атакува служебното му положение, ако чете личната й кореспонденция. Може би от всичко това най-неетично си оставаше, че пие нейната бира.

И все пак той се поколеба няколко секунди, преди да отвори предпоследното съобщение.

Най-сетне то блесна на екрана. На по-добър монитор щеше да е неотличимо от мастило и хартия, но евтината система на Джули не можеше да се справи с тънките линии и пропускаше бледо сияние по краищата. Почеркът бе изящен и четлив, дело или на доста сериозна калиграфска програма, или на някой с опит в ръкописа.

Миличка,

Надявам се, че всичко е наред при теб. Ще ми се и ти понякога да ми пишеш. Чувствам се, сякаш трябва да подавам многократно официална молба само за да разбера какво прави собствената ми дъщеря. Зная, че приключението, което избра, има за цел да докажеш свободата си и способността да се оправяш сама в живота, но въпреки това винаги трябва да оставяш малко място и за предпазливостта.

Исках да се свържа с теб най-вече защото баща ти отново преминава през един от неговите консолидиращи етапи и обмисляме да продадем „Рейзърбек“. Зная, че на времето беше важен за теб, но предполагам, че вече си се отказала от надпреварите. Сега само събира прах в хангара и няма никакъв смисъл да бъде пазен от сантиментални подбуди.

Подписът отдолу бе А. М.

Милър се замисли над текста. Кой знае защо бе очаквал разговорите между богатите родители и деца да са по-изтънчени. „Ако не направиш каквото ти казваме, ще ти продадем играчката. Ако не ни пишеш. Ако не се върнеш у дома. Ако не ни обичаш.“

Милър отвори първия незавършен отговор.

Майко, ако така се наричаш.

Благодаря ти, че изцапа деня ми с поредната фъшкия. Не мога да повярвам как може да си толкова егоистична, дребнава и самовлюбена. Не мога да повярвам, че успяваш да спиш нощем, че някога си си мислела, че…

Милър пропусна останалата част. Смяташе, че е схванал същината. Втората чернова бе от два дена по-късно. Той се прехвърли на нея:

Майко,

Съжалявам, че се отчуждихме толкова през последните няколко години. Зная, че ви е било трудно на двамата с татко. Надявам се, разбираш, че решенията, които взех, не целяха да наранят точно вас.

Относно „Рейзърбек“, ще ми се да не избързвате. Това е любимият ми скутер и аз…

Писмото свършваше тук. Милър се облегна назад.

— По-кротко, хлапе — подхвърли той на въображаемата Джули, преди да отвори последната чернова.

Ариадне,

Направи каквото смяташ за необходимо.

Джули

Милър се разсмя и вдигна шишето за тост към екрана. Те знаеха как да я ударят, за да я заболи, и Джули бе приела удара. Ако някога изобщо я открие и я откара обратно, и за двамата ще е тежък период. За всички тях.

Той допи бирата, пусна бутилката в рециклатора и отвори последното писмо. Опасяваше се, че ще е смъртната присъда на обсъждания „Рейзърбек“, но все пак от него се искаше да знае колкото се може повече.

Джули,

Това не е шега. Не е поредният драматичен пристъп на майка ти. Разполагам с достоверна информация, че скоро Поясът няма да е толкова безопасно място. Каквито и различия да имаме, можем да ги решим по-късно.

ЗА ТВОЕ ДОБРО ВЪРНИ СЕ У ДОМА НЕЗАБАВНО.

Милър се намръщи. Въздушният рециклатор бучеше едва чуто. Навън местните деца крещяха и подсвиркваха. Той чукна по екрана, затваряйки последното писмо, но после го отвори отново.

Беше пратено от Луната, две седмици преди Джеймс Холдън и „Кентърбъри“ да изправят на ръба на войната Марс и Пояса.

Май страничната задача щеше да се окаже по-интересна.