Джеймс С. А. Кори
Левиатан се пробужда (48)

47.
Холдън

Дори влажно целулозният вкус на изкуствените пържени яйца не беше достатъчен, за да развали настроението на Холдън. Той пъхаше фалшивите яйца в уста и се опитваше да скрие усмивката си. Седящият вляво от него Еймъс се хранеше с оглушително мляскане. Вдясно Алекс побутваше неохотно парчетата от яйца в чинията си. От другата страна на масата Наоми сръбваше кафе и го наблюдаваше изпод перчема си. Той сдържа желанието си да й намигне.

Бяха разговаряли как да съобщят за връзката си на екипажа, но не можаха да стигнат до консенсус. Холдън не обичаше да крие каквото и да било. Когато държиш нещо в тайна, то става мръсно и срамно. Родителите му го бяха учили, че сексът се прави насаме не защото е срамен, а тъй като е интимно преживяване. С петима бащи и три майки разпределението на двойките бе винаги сложна игра в къщата, но никога не криеха от него кой с кого си ляга. Това го бе научило да не таи и собствените си постъпки.

Наоми, от друга страна, смяташе, че не бива да нарушават с поведението си крехкото равновесие на кораба, и Холдън се доверяваше на инстинктите й. Тя притежаваше интуиция към груповата динамика, каквато на него му липсваше. Ето защо засега се придържаше към мнението й.

Освен това щеше да излезе като фукня, а това би било грубо.

Като се постара да говори с неутрален професионален тон, той помоли:

— Наоми, ще ми подадеш ли пипера?

Еймъс вдигна рязко глава и вилицата му изтрополи върху масата.

— Мамка му, хора, вие го правите!

— Хм — смотолеви Холдън. — Кое?

— Нещо ми намирисваше още откакто се върнахме на „Роси“, но все не можех да определя какво. Ето какво било! Най-сетне сте се захванали да топлите заедно чаршафите.

Холдън премигна, втренчил поглед в едрия механик. Не знаеше какво да каже. Погледна Наоми за помощ, но тя бе свела глава и косата закриваше напълно лицето й. Раменете й се тресяха от беззвучен смях.

— Божичко, капитане — продължи широко ухилен Еймъс. — Ама доста време ти трябваше. Ако тя се хвърляше така в моите обятия, отдавна да съм затънал до уши.

— Аа — възкликна Алекс и стана ясно, че не е бил наясно с прозренията на Еймъс. — Брей.

Наоми спря да се смее и изтри сълзите от очите си.

— Спипаха ни — рече тя.

— Вижте, хора, за мен е важно да знам, че това няма да повлияе на нашето… — Холдън млъкна, видял, че Еймъс вдига ръка.

— Ей, Алекс — рече механикът.

— Аха?

— Ще ти повлияе ли на пилотирането, ако знаеш, че старши офицерът и капитанът клатушкат койката?

— Съмнявам се — отвърна Алекс с малко пресилена усмивка.

— Аз пък не ща да съм тъпият механик.

Холдън опита отново.

— Мисля, че е важно да…

— Капитане — продължи Еймъс, без да го изслуша. — Както се разбра, на никого не му пука, така че продължавай да си правиш кефа. И без това до няколко седмици може и да ни няма.

Наоми отново започна да се кикоти.

— Добре де — вметна тя. — Но предполагам се сещате, че го правя само за да си осигуря повишение. Всъщност не, нали съм втора в йерархията. Ей, мога ли да стана капитан?

— Не — отвърна Холдън и най-сетне се разсмя. — Това е гадна служба. Никога не бих ти предложил да ме смениш.

Наоми се ухили и сви рамене.

„Видя ли? Невинаги съм права.“

Холдън погледна Алекс, който го гледаше с открита привързаност и очевидно беше щастлив, че между него и Наоми се е получило. Всичко, изглежда, беше наред.

* * *

Ерос се въртеше като гигантски картоф, скрил под обвивката от плътни скали неведоми ужаси. Алекс приближи кораба достатъчно, за да могат да сканират подробно станцията. Астероидът се уголеми върху екрана на Холдън и накрая бе толкова близо, че сякаш можеше да се пипне. На съседната работна станция Наоми обливаше повърхността с ладар, търсейки нещо, което би могло да представлява опасност за екипажите от Тихо — те все още бяха на няколко дена зад тях. На тактическия дисплей пред Холдън корабът на ООН извиваше в спирачен режим към Ерос, следван от своя ескорт.

— Все още не говорят, а? — попита Холдън.

Наоми поклати глава, чукна по екрана и прехвърли комуникационната информация към него.

— Нищо — рече. — Но ни виждат. От няколко часа радарите им отскачат от нас.

Холдън затропа с пръсти по облегалката на креслото, докато обмисляше възможностите. Не беше изключено надстройките, които бяха поставили на Тихо върху корпуса на „Роси“, да объркват разпознаващата програма на земната корвета. Може би просто игнорираха „Роси“, смятайки го за поясен газов влекач, който случайно се е озовал в региона. Но „Роси“ летеше без идентификатор за опознавателен код, което го правеше подозрителен независимо от конструкцията на корпуса. Това, че корветата не правеше опити да се свърже с кораб, който не излъчваше никакъв сигнал, го изнервяше. Поясните и вътрешните планети бяха във война. Поясен кораб без идентификационен код се навърташе около Ерос, докато към него летяха два земни кораба. Няма начин дори малоумен капитан просто да не им обърне внимание.

Мълчанието на корветата вероятно означаваше нещо друго.

— Наоми, имам чувството, че тази корвета се готви да ни унищожи — въздъхна той.

— Точно това щях да направя и аз — каза тя.

Холдън тропна за последен път с пръсти по облегалката, сетне си сложи слушалките.

— Е, добре, в такъв случай аз пръв ще подхвана увертюрата — заяви.

За да избегне възможността разговорът им да стане достояние на всички, Холдън прехвана земната корвета с лазерния предавател на „Росинант“ и изпрати запитване за директна връзка. След няколко секунди на пулта светна зелената светлинка и в слушалките се чу пукотът на радиосмущенията. Холдън чакаше, но корабът на ООН не подхвана разговор. Искаха той да заговори пръв.

— Алекс, дай тяга едно g. Ако не успея да измамя този тип, ще се стигне до надстрелване. Бъди готов да откриеш огън.

— Разбрано — изръмжа Алекс. — За всеки случай ще премина на сокче.

Холдън погледна към станцията на Наоми, но тя вече бе превключила на тактическия дисплей и бе наредила на „Роси“ да се подготви с изчисления за възможни огневи решения и тактика на заглушаване срещу двата приближаващи се кораба. Наоми бе участвала само в една битка, но вече се държеше като ветеран. Той се усмихна на гърба й, сетне се обърна, преди да е забелязала, че я зяпа.

— Еймъс?

— Всичко е в готовност, капитане. Да отидем да им сритаме задниците.

„Да се надяваме, че няма да се наложи“ — помисли си Холдън.

Той включи отново микрофона.

— Говори капитан Джеймс Холдън от „Росинант“, викам капитана на приближаващата се корвета на ООН, название неизвестно. Моля, отговорете.

Последва кратка, изпълнена със статичен шум пауза, а после:

— „Росинант“, незабавно освободете коридора пред нас. Ако не започнете да се отдалечавате от Ерос с максимална скорост, ще открием огън по вас.

Гласът бе съвсем младежки. Една застаряваща корвета с досадната задача да ескортира картографски изследователски кораб едва ли е примамка за хора с амбиции в кариерата. Капитанът вероятно бе някой лейтенант без покровители и перспективи. Липсваше му опит, но пък можеше да види в сблъсъка възможност да се докаже пред своите началници. А това правеше следващите няколко минути особено опасни за вземане на решения.

— Съжалявам — рече Холдън. — Все още не са ми известни нито вашите позивни, нито името ви. Но не мога да направя това, което искате. Нещо повече — не мога да ви позволя да кацнете на Ерос. Ще се наложи да спра приближаването ви към станцията.

— „Росинант“, не мисля, че вие…

Холдън пое контрол над целеуказващата система и се зае да осветява приближаващата се корвета с лазерния мерник.

— Нека ви обясня какво става сега — продължи да говори той. — В момента вие гледате екраните си и виждате тромав газов влекач, който предизвиква гърчове във вашата опознавателна програма. И изведнъж, имам предвид в този момент, той ви прехваща с последен модел целеуказващ мерник.

— Ние не смятаме…

— Не ме лъжете. Зная какво сте намислили. Но първо чуйте предложението. Независимо как изглеждаме, нашият кораб е по-нов, по-бърз, по-здрав и по-добре въоръжен от вашия. Единственият начин да ви го докажа е да открия огън, а се надявам да не стигаме дотам.

— Заплашвате ли ме, „Росинант“? — попита младежкият глас, в който се долавяха едновременно арогантност и объркване.

— Вас? Не — отрече Холдън. — Заплашвам само този голям, бавноподвижен и невъоръжен кораб, който би трябвало да охранявате. Ако продължавате да летите към Ерос, ще изстрелям всичко, което имам, срещу него. Гарантирам ви, че ще пръсна тази летяща научна лаборатория на безброй частици. Разбира се, не е изключено междувременно вие да успеете да ни ударите, но мисията ви ще бъде провалена — нали?

Настъпи тишина, ако се изключи радиошумът, който му даваше сигурност, че слушалките му работят.

Когато отговорът дойде, беше по интеркома.

— Те забавят, капитане — докладва Алекс. — Започнаха рязко да губят скорост. Според проследяващата програма ще са в относителна неподвижност след около два милиона километра. Искаш ли да се насочим към тях?

— Не, откарай ни на стационарна позиция до Ерос — нареди Холдън.

— Прието, капитане.

— Наоми! — Холдън се завъртя с креслото към нея. — Правят ли нещо друго?

— Според мен, не, поне не се вижда през огньовете на соплата им. Но не е изключено да пращат кодиран сигнал в неизвестна за нас посока.

Холдън изключи интеркома. Почеса се по главата, сетне разкопча ремъците.

— Е, спряхме ги засега. Отивам да си сипя едно. Ти искаш ли?

* * *

— Знаеш, че той беше прав — каза Наоми по-късно същата вечер.

Холдън се рееше в безтегловност над своя пулт. Беше изключил бордовото осветление и каютата бе бледо осветена като в лунна нощ. Алекс и Еймъс спяха на долната палуба. Със същия успех можеха да са на милиони километри от тях. Наоми се полюшваше над своята работна станция, увиснала като черен облак. Светлините от пулта озаряваха лицето й, челото, малкия нос, плътните устни. Очите й бяха затворени. Холдън имаше чувството, че са единствените хора във вселената.

— Кой е бил прав? — попита той, само за да каже нещо.

— Милър.

— Нямам представа за какво говориш.

Наоми се засмя, замаха с ръце и се завъртя към него. Сега вече беше отворила очи и те приличаха на черни кладенци върху лицето й.

— Мислех си за Милър — продължи тя. — Държах се лошо с него на Тихо. Пренебрегвах го, защото ти му беше ядосан. Дължах му нещо по-добро.

— Защо?

— Той ти спаси живота на Ерос.

Холдън изпръхтя, но въпреки това Наоми продължи:

— Когато беше във флота, какви мерки се изискваха, ако някой полудее на кораба? Ако започне да върши неща, които заплашват останалите?

Като си мислеше, че говорят за Милър, Холдън каза:

— Връзваш го и премахваш опасността за кораба. Но Фред не беше…

Наоми го прекъсна.

— Ами ако стане по време на война? По средата на битка?

— Ако не може да бъде усмирен лесно, началникът на вахтата е длъжен да използва всякакви средства, за да защити екипажа.

— Включително и да го застреля?

— Ако това е единственият начин — да — отвърна Холдън. — Разбира се. Но това важи само за крайни случаи.

Наоми махна с ръка и тялото й бавно се завъртя. Тя забави движението си с машинален жест. Холдън също се справяше доста добре в безтегловност, но не като нея.

— Поясът е огромна мрежа — отбеляза Наоми. — Той е като огромен, всеобхватен кораб. Има отделни клетки, които разполагат с въздух, вода, мощност и строителни материали. Те може да са отдалечени на милиони километри в космоса, но това не ги прави по-малко свързани.

— Виждам накъде биеш — въздъхна Холдън. — Дрезден беше този безумец на кораба и Милър го застреля, за да защити всички нас. Той вече ми го каза на Тихо. Но нищо не спечели.

— Защо?

— Защото — ядоса се Холдън — Дрезден не представляваше непосредствена заплаха. Той беше само един зъл човек със скъп костюм. Нямаше оръжие в ръка, нито държеше пръст на детонатора на бомба. И никога няма да повярвам на човек, който смята, че има правото да екзекутира други.

Холдън опря крак в пода и се оттласна рязко към Наоми. Приближи се достатъчно, за да прочете реакцията в очите й.

— Ако този изследователски кораб отново се насочи към Ерос, ще пратя всички торпеда след него и ще се успокоя с мисълта, че защитавам цялата Слънчева система от Ерос. Но няма да открия огън сега само защото си мисля, че може да отиде на Ерос. Това ще е убийство. Същото, каквото направи Милър.

Наоми му се усмихна, улови го за куртката, придърпа го и го целуна.

— Ти сигурно си най-добрият човек, когото познавам. Но си абсолютно безкомпромисен относно нещата, които смяташ за правилни, и затова мразиш Милър.

— Мразя ли го?

— Да. Той също е безкомпромисен, но има различна представа за света. Това те дразни. За Милър Дрезден беше активна заплаха за кораба. Всяка секунда, в която оставаше жив, щеше да увеличава риска за всички останали. За Милър убийството му беше самозащита.

— Но той греши. Онзи човек беше безпомощен.

— Същият човек е успял да уговори ООН да му предоставят последен модел бойни кораби — припомни му тя. — Използвал е властта си в компанията, за да убие милион и половина души. Всички аргументи на Милър по въпроса защо протомолекулата е на сигурно място при нас важат и за Дрезден. Колко време щеше да прекара в затвора на СВП, преди да намери човек, когото да купи?

— Той беше наш пленник — поклати глава Холдън, почувствал, че губи спора.

— Беше чудовище с власт, възможности и съюзници, които биха заплатили всякаква цена, за да продължат изследванията му — заяви спокойно Наоми. — Казвам ти го като поясен: Милър беше прав.

Холдън не отговори, но продължаваше да се полюшва в орбита около Наоми. Дали беше ядосан за убийството на Дрезден, или защото Милър бе взел решение, което не съвпадаше с неговите представи?

Защото Милър още тогава бе наясно. Когато Холдън му каза да си намери друг кораб за обратния полет към Тихо, видя примирението в очите му. Милър знаеше какво го очаква, но не направи никакъв опит да се бори или защитава. Това означаваше, че е взел решението си с ясното съзнание какво ще последва. Означаваше и още нещо, но Холдън не беше съвсем сигурен какво.

На стената замига червен сигнал, пултът на Наоми се пробуди и започна да изстрелва информация на монитора. Тя се придърпа към екрана и натисна няколко бързи команди.

— По дяволите — изруга.

— Какво има?

— Корветата или научноизследователският кораб са повикали помощ — докладва Наоми и посочи екрана. — От цялата система прииждат още бойни кораби.

— Колко са на брой? — попита Холдън, докато примижаваше към екрана.

Наоми издаде тих гърлен звук, нещо средно между смях и кашлица.

— На пръв поглед? Безброй много.