Джеймс С. А. Кори
Левиатан се пробужда (13)

12.
Милър

Милър работеше в полицията вече четирийсет години. Насилието и смъртта му бяха постоянни спътници. Мъже и жени. Животни. Деца. Веднъж бе държал ръката на жена, която умираше от кръвозагуба. Беше убил двама души и можеше да си припомни всеки миг с подробности, стига да затвори очи. Ако някой го беше попитал, щеше да отговори, че малко неща на този свят биха го разтърсили.

Но никога досега не бе виждал как започва война.

Беше в „Изящният зюмбюл“ в часа между смените. Мъже и жени в полицейски униформи — повечето от „Звезден лабиринт“, но имаше и от по-малки компании — се наливаха с алкохол или прескачаха до бюфета, за да си вземат нещо за хапване. Милър дъвчеше наденичка, загледан в екрана на стената. Началникът на „Звезден лабиринт“ изглеждаше невероятно спокоен и самоуверен, докато обясняваше как всичко отива по дяволите.

— Предварителните проучвания показват, че експлозията е станала в резултат на провален опит да се свърже термоядрено устройство с един от пристаните на станцията. Официални представители на марсианското правителство определят инцидента като „непростим терористичен акт“ и отказват коментари във връзка с по-нататъшни разследвания.

— Още един — подхвърли Хейвлок зад него. — Знаеш ли, накрая някой от тези негодници ще успее.

Милър се завъртя на стола и кимна към свободното място до себе си. Хейвлок седна.

— Очаква ни интересен ден — каза Милър. — Тъкмо щях да ти звъня.

— Да, извинявай — отвърна партньорът му. — Май се успах.

— Нещо ново във връзка с прехвърлянето?

— Не — поклати глава Хейвлок. — Предполагам, че документите ми стоят на някое бюро. А при теб? Как вървят нещата с онова момиче?

— И там нищо. Виж… исках да се срещнем, преди да идем на работа, за да ти кажа, че ще ми трябват един-два дена. Опитвам се да намеря следа, която да ме отведе при Джули. Но с цялата тази бъркотия Шадид не иска и да чуе да се посвещавам изцяло на случая. Упорства, че мога да се справям и като събирам информация по телефона.

— Е, не й се връзвай чак толкова.

— Има нещо в този случай, което не ми дава покой.

— С какво мога да ти помогна?

— Трябва да ме прикриеш.

— Как по-точно? — попита Хейвлок. — Не мога да кажа, че си болен. Имат достъп до здравното ти досие.

— Ами тогава кажи, че съм прекалил с пиенето — рече Милър. — Че Кандис се е появила. Бившата ми жена.

Хейвлок сдъвка своята наденичка, свъсил вежди. Поклати бавно глава — не отказваше, това бе само прелюдия към нов въпрос. Милър чакаше.

— Искаш да кажеш, че предпочиташ шефът да мисли, че отсъстваш от работа, защото си махмурлия и сантиментален ревльо, а не защото си се захванал тъкмо с работата, която ти е възложена? Не те разбирам.

Милър облиза устни и се наведе напред, опрял лакти на гладката бяла маса. Някой бе надраскал рисунки върху пластмасовото й покритие. Разцепен кръг. И при това в полицейски бар.

— Не зная какво да мисля за това, което открих досега — призна той. — Има цял куп неща, които не мога да свържа по никакъв начин. Докато не науча повече, бих искал да поработя сам. Върнала се е жена ми, гушнал съм бутилката и прочее. Това едва ли ще направи впечатление някому.

Хейвлок отново поклати глава, този път очевидно объркан. Ако беше поясен, вероятно щеше да вдигне ръце. На екрана се появи жена с руса коса. Шефката на отдела за външни връзки говореше за отговора на марсианския флот и се питаше дали СВП стои зад случаите на насилие и вандалщина по улиците. Ето как наричаха опита да се взриви термоядрен реактор в един от доковете — вандалщина.

— Не виждам никаква логика във всичко това — рече Хейвлок и в първия миг Милър не разбра дали говори за партизанските действия в Пояса, за отговора на марсианците или за услугата, която му бе поискал. — Сериозно. Къде е Земята? Виж какви неща стават, а няма никаква реакция от Земята.

— Защо трябва да има? — учуди се Милър. — Това е проблем между Марс и Пояса.

— Кога за последен път Земята е позволила да се случи нещо важно, без да се намесва? — попита Хейвлок и въздъхна. — Добре де. Бил си твърде пиян, за да дойдеш на работа. Личният ти живот отново е объркан. Ще се опитам да те покрия.

— Само за ден-два.

— Постарай се да се прибереш, преди някой да реши, че моментът е подходящ да гръмне едно земно ченге.

— Обещавам. — Милър се надигна. — А ти си пази гърба.

— Излишно е да ми го напомняш.

* * *

Церерският център по жиужицу беше на едно от долните нива, близо до космопорта, където гравитацията бе сравнително най-силна. Преди преустройството помещението вероятно е било голям склад. Покрай стените имаше рафтове с различни принадлежности — пръчки, бамбукови мечове и тъпи пластмасови ножове за тренировка. Шлифованите каменни стени ечаха от пъшкането на трениращите и от приглушените удари в дъното, където няколко жени налагаха провесени чували. Трима обучаващи се стояха на централния тепих и разговаряха с тихи гласове.

Над вратата бяха окачени множество снимки. Войници в униформи. Полицаи от няколко поясни организации. Виждаха се и физиономии от вътрешните планети, но не бяха много. Табелки от състезания. Истинска малка колекция, олицетворяваща историята на клуба. Един от трениращите извика, тупна на пода и повлече другия след себе си. Третият заръкопляска, после се наведе и им подаде ръка. Милър разглеждаше снимките на стената с надежда да открие там Джули.

— Мога ли да ви помогна?

Мъжът бе с една глава по-нисък от него и поне два пъти по-широк. Би трябвало да е землянин, но всичко у него говореше за Пояса. Беше облякъл светлобежов анцуг, от който кожата му изглеждаше по-тъмна. Усмивката му бе като на любопитен и доброжелателен хищник. Милър кимна.

— Детектив Милър — представи се той. — От полицейското управление. Дойдох да разпитам за една ваша ученичка.

— Това официално разследване ли е? — попита мъжът.

— Да — отвърна Милър. — Боя се, че е такова.

— В такъв случай сигурно имате заповед?

Милър се усмихна. Мъжът също.

— Не даваме информация за нашите ученици, без да видим заповед — обясни той. — Политика на клуба.

— Уважавам решението ви — рече Милър. — Да, говоря сериозно. Въпросът е, че тази част от разследването не е толкова официална. Момичето не е сторило нищо. Просто нейното семейство на Луната иска да я открие.

— Аха, отвличане значи — досети се мъжът и скръсти ръце. Лицето му изглеждаше хладно и неотстъпчиво.

— Както вече казах, официално разследване — упорстваше Милър. — Бих могъл да получа заповед и да прекараме цялата тази процедура по официалния ред. Но тогава ще трябва да докладвам на моя началник. А колкото повече знае тя, толкова по-малко възможности за маневриране ще ни останат.

Мъжът не реагира. Спокойствието му беше изнервящо. Милър се опита да запази самообладание. Жената, която млатеше чувала в дъното, започна бърза серия от удари, крещейки при всеки от тях.

— Кой ви интересува? — попита мъжът.

— Джули Мао — отвърна Милър. Сигурно щеше да получи същата реакция, ако бе казал, че търси майката на Буда. — Мисля, че е загазила.

— И какво ви е грижа, ако е така?

— Не зная как да ви отговоря — призна Милър. — Но щом не желаете да ми помогнете, ваша работа.

— И тогава ще отидете да поискате заповед. Да прекарате всичко по официалния ред.

Милър си свали шапката и се почеса по главата.

— Вероятно не — смотолеви той.

— Покажете ми някакъв документ — рече мъжът. Милър извади терминала си и остави на мъжа да се увери кой е. Треньорът му върна машинката и кимна към една малка врата в дъното. Милър го последва.

Кабинетът беше претрупан. Миниатюрно бюро и столче зад него. Две други столчета, тесни и високи като в бар. Печатарска машина, на която вероятно се отпечатваха грамотите и табелките.

— Защо семейството й иска да я прибере? — попита мъжът и се отпусна на столчето.

— Защото смятат, че е в опасност. Поне така ми казаха и няма причини да не им вярвам.

— Каква опасност?

— Не зная — вдигна рамене Милър. — Зная само, че е била на станцията. И че е заминала за Тихо. После следите й се губят.

— А семейството й иска да я върне на тяхната станция?

Мъжът явно знаеше кои са родителите на Джули. Милър си го отбеляза мислено.

— Не мисля — рече той. — Последното съобщение, което е получила, е пренасочено през Луната.

— Надолу в гравитационния кладенец — промърмори мъжът, сякаш говореше за опасна болест.

— Търся човек, който би могъл да ми каже с кой кораб е заминала и накъде. И дали е в обхвата за връзка.

— Не зная отговорите на тези въпроси.

— А да знаете кого бих могъл да попитам?

Последва пауза.

— Може би. Ще се опитам да ви събера информация.

— Нещо друго, което да ми кажете за нея?

— Постъпи в клуба преди пет години. В началото имаше проблеми… с гнева. И с дисциплината.

— Но после е напреднала — кимна Милър. — Кафяв колан, нали?

Мъжът вдигна вежди.

— Аз съм ченге — обясни Милър. — Работата ми е да зная повече.

— Вярно е, че показа развитие — отвърна мъжът. — Била е нападната. Малко след като пристигнала на Пояса. Искаше да се погрижи да не й се случва отново.

— Нападната — повтори Милър, преценявайки тона на мъжа. — Изнасилена?

— Не съм питал. Тренираше упорито, дори когато не беше на станцията. Има хора, които след такива неща се огъват. Не и тя.

— Силно момиче — отсъди Милър. — Браво на нея. Имаше ли приятели? Хора, с които тренира постоянно?

— Няколко. Не зная да е била близка с някого от тях, ако това ще е следващият въпрос.

— Странно. Такова момиче.

— Какво момиче, детектив?

— Хубаво — отвърна Милър. — Компетентно. Умно. Силно. Кой не би искал да бъде с такава като нея?

— Може би не е срещнала подходящия човек.

Милър повдигна рамене.

— Какво работеше?

— На лекотоварен кораб. Не зная какво точно са прекарвали. Имам чувството, че летеше натам, накъдето я пратят, без да подбира.

— Значи не е била на редовен курс?

— Такова ми е впечатлението.

— На какви кораби работеше? На някой конкретен или както дойде? Имаше ли предпочитана компания?

— Ще се опитам да разбера — обеща мъжът.

— Куриер на СВП?

— Ще поразпитам. Доколкото мога.

* * *

Следобедните новини бяха за Феба. Научната станция там — същата, на която не бе позволено на поясните да стъпват — бе нападната. Според официалните сведения половината от личния състав на станцията загинал, другата половина изчезнала. Все още никой не бе поел отговорност за нападението, но се говореше, че сигурно е извършено от някоя поясна група — може би СВП или друга, — която най-сетне бе успяла да осъществи „акт на вандализъм“ с достатъчен брой жертви. Милър остана в квартирата, загледан в екрана, докато закусваше.

Всичко се сриваше. Пиратските нападения на СВП бяха призив за война. Предизвикателни партизански действия. Идваше време, когато Марс нямаше повече да търпи подобни неща. А ако Марс премине към действие, нямаше значение дали Земята ще се намеси. Това щеше да е първата истинска война в Пояса. Назряваше катастрофа и сякаш никой не разбираше колко са уязвими. Нямаше нищо — съвсем нищичко, — което да направят, за да ги спрат. Не можеха дори да ги забавят.

Джули Мао му се усмихваше от снимката на фона на състезателния скутер. Треньорът твърдеше, че била нападната. Не беше срещал подобни сведения в досието й. Може да е било само обир. А може и нещо по-лошо. Милър се бе срещал с доста жертви и по правило ги разделяше на три категории. Първата включваше тези, които се преструваха, че нищо не се е случило или случилото се няма значение. Такива бяха близо половината от хората, с които бе разговарял. След това идваха професионалистите, хора, които приемаха случилото се с тях като разрешение да действат както намерят за добре. Това бяха почти всички останали. Но имаше около пет процента, дори по-малко, които криеха всичко в себе си, извличаха си поука и продължаваха. Такива като Джули. Добрите.

Три часа след края на неговата смяна на вратата се позвъни. Той преброи бутилките на масата. Оказаха се повече, отколкото си бе мислил. Поколеба се за миг дали да ги прибере, преди да отвори вратата. Ново звънене. Отиде да отвори. Ако е някой от участъка, ще очаква да е пиян. Няма опасност да го разочарова.

Лицето беше познато. Покрито с пъпки, спокойно. Мъжът от бара с превръзката на СВП. Този, който се бе погрижил да премахнат Матео Джъд.

Ченгето.

— Добър вечер — поздрави Милър.

— Детектив Милър — поде пъпчивият. — Мисля, че допуснах грешка с вас и реших да опитам отново.

— Има нещо такова.

— Може ли да вляза?

— Предпочитам да не каня непознати вкъщи — рече Милър. — Дори не ви знам името.

— Андерсън Доус — представи се пъпчивият. — Аз съм церерската връзка със Съюза на външните планети. Струва ми се, че можем да си помагаме взаимно. Та ще разрешите ли да вляза?

Милър се отдръпна и пъпчивият — Доус — прекрачи прага. Огледа за миг хола, после се настани, сякаш не бе забелязал празните шишета на масата. Милър се прокле мислено, че не е напълно трезвен, и седна отсреща.

— Искам от вас една услуга — каза Доус. — Готов съм да платя за нея. Не с пари, разбира се. С информация.

— Какво ви трябва? — попита Милър.

— Да спрете да търсите Джули Мао.

— Няма да стане.

— Опитвам се да запазя мира, детектив. Би трябвало да се вслушате в съвета ми.

Милър се наклони напред и опря лакти на масата. Изглежда, господин откровеният инструктор по жиужицу работеше за СВП. Съвпадението с посещението на Доус го доказваше. Милър обмисли тази възможност, но не каза нищо.

— Мао работеше за нас — призна Доус. — Но вие сигурно вече сте се досетили.

— Горе-долу. Знаете ли къде е?

— Ние я търсим и рано или късно ще я намерим. Но вие не бива да се месите.

Милър поклати глава. Само ако не беше толкова замаян…

— Детектив, вие сте един от тях. Може да сте прекарали целия си живот тук, но вътрешните планети ви плащат заплатата. Не, почакайте. Аз не ви обвинявам. Разбирам ви. Те наемат хора, а вие се нуждаете от работа. Но… точно сега се изправяме пред един сапунен мехур. „Кентърбъри“. Има хора в Пояса, които призовават към открити военни действия.

— Станция Феба.

— Да, те се опитват да стоварят вината за случилото се там върху нас. И избягалата дъщеря на лунната корпорация…

— Мислите, че нещо й се е случило?

— Тя беше на „Скопули“ — отвърна Доус и като видя, че Милър не реагира, добави: — Това е корабът, който Марс използва като примамка, когато унищожиха „Кентърбъри“.

Детективът обмисли чутото и подсвирна тихо.

— Не знаем какво е станало — продължи Доус. — И докато не научим, не бива да мътим водата. И без това е достатъчно мътна.

— И каква информация ми предлагате? — попита Милър. — Нали ставаше дума за размяна?

— Ще ви кажа какво сме открили. Но след като я издирим — допълни Доус. Милър се изсмя, но мъжът от СВП продължи: — Това е щедро предложение, като се има предвид кой сте и какво работите. Наемник на Земята. Партньор на землянин. За някои това е напълно достатъчно, за да ви обявят за враг.

— Но не и за вас.

— Мисля, че ние с вас имаме една обща цел. Стабилност. Безопасност. Странен съюз в странно време.

— Два въпроса.

Доус разпери ръце, за да покаже, че са добре дошли.

— Кой открадна снаряжението в участъка? — зададе първия Милър.

— Снаряжението?

— Преди „Кентърбъри“ да бъде разрушен, някой е изнесъл от участъка екипировката за борба с безредици. Може би са искали да въоръжат войници, които да контролират тълпата. Или пък не са искали тълпата да бъде контролирана. Кой го е взел? И защо?

— Не сме ние — отвърна Доус.

— Това не е отговор. Да опитаме нещо друго. Какво е станало със „Златен клон“?

Доус го погледна неразбиращо.

— Лока Грейга? — продължи Милър. — Сохиро?

Доус отвори уста, сетне я затвори. Милър хвърли бирата си в отвора на рециклатора.

— Нищо лично, приятелю — заяви той. — Но възможностите ви за разследване никак не ми вдъхват доверие. Какво ви кара да мислите, че ще я откриете?

— Това не беше честно — тросна се Доус. — Дайте ми пет дена и ще ви намеря отговорите.

— Тогава ще говорим. Няма да започна всеобща война, докато ви няма, но и няма да изоставя издирването на Джули. Можете да си вървите.

Доус стана. Имаше сърдит вид.

— Допускате грешка — подчерта той.

— Не ми е първата, нито последната.

След като пъпчивият излезе, Милър седна на масата. Беше постъпил глупаво. Нещо повече — самонадеяно. Да се напие до такава степен, вместо да се захване за работа. Да потърси Джули. Но поне бе научил нещо. „Скопули“. „Кентърбъри“. Още линии между точките.

Той разчисти празните шишета, изкъпа се, взе терминала си и потърси информация за кораба на Джули. След около час му хрумна нова мисъл, която пробуди нарастващи опасения. Към полунощ позвъни на Хейвлок.

Трябваше да чака около две минути, преди партньорът му да се обади. Когато се показа на екрана, беше с разчорлена коса и подпухнали очи.

— Милър?

— Здравей, Хейвлок. Имаш ли някой и друг ден отпуска?

— Съвсем малко.

— По болест?

— Става — кимна Хейвлок.

— Вземи я — рече Милър. — Още сега. Напусни станцията. Потърси някое безопасно място. Някъде, където няма опасност да застрелват земляни само защото изглеждат така.

— Не разбирам. За какво говориш?

— Тази вечер имах среща с един агент от СВП. Опитваше се да ме убеди да изоставя случая с Джули. Мисля… че нещо го плашеше. Доста сериозно.

Хейвлок помълча за миг, докато думите проникваха в съзнанието му.

— Исусе — сепна се той. — Какво може да изплаши СВП?