Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Експанзията (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Leviathan Wakes, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 28 гласа)

Информация

Сканиране
NomaD (2015)
Разпознаване и корекция
Dave (2015)
Допълнителна корекция
moosehead (2022)

Издание:

Джеймс С. А. Кори. Левиатан се пробужда

Книга първа от поредицата „Експанзията“

Американска, първо издание

Превод: Юлиян Стойнов

Редактор: Мария Василева

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

Компютърна обработка: ИК „Бард“ ООД — Веселина Симеонова

 

James S. A. Corey

Leviathan Wakes

Copyright © 2011 by James S. A. Corey

 

Формат: 84/108/32

Печатни коли: 35

ИК „Бард“ ООД, 2012 г.

ISBN: 978-954-655-284-6

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция на правописни грешки

40.
Милър

— Ой, папка — заговори го хлапето в противоускорителното кресло отдясно. — Яко си лашкан май, а?

Бойният скафандър на хлапето имаше маскировъчен зелен цвят и ставните съчленения бяха подсилени срещу удари. Лицето зад лицевата маска можеше да е на петнайсетгодишен. Съдейки по жестовете му, бе прекарал целия си досегашен живот във вакуумни скафандри, а диалектът му бе чист поясен креолски.

— Аха — отвърна Милър и вдигна ръка. — Имах някои премеждия напоследък. Ще се справя.

— Ще се справиш, правиш, направиш — бъбреше хлапето. — Но се гепи за мъжкия, че да не ти изфиряса въздухът, ако те бамнат.

„Никой на Марс или на Земята няма да има и най-малка представа какво казваш — помисли си Милър. — Сигурно половината жители на Церера ще се подразнят от такъв жаргон. Нищо чудно, че нямат нищо против да изтребват хора като теб.“

— Ще се постарая — каза на глас. — Ти върви напред, а аз ще ти пазя гърба.

Хлапето се ухили. Милър бе виждал хиляди като него. Подрастващи момчурляци, опитващи се да спечелят вниманието на момичетата, като правят всякакви рисковани неща, но тъй като живееха на Пояса, всяка погрешна стъпка можеше да се окаже фатална. Беше виждал хиляди. Бе арестувал стотици. Беше гледал десетки, отнасяни в чували за трупове.

Той се наведе напред и плъзна поглед по редовете от противоускорителни кресла, изпълващи вътрешността на „Ги Молинари“. По най-бърза преценка трябваше да са към стотина. Така че имаше доста сериозни шансове до няколко часа да види още поне няколко десетки младоци в онези чували.

— Как се казваш, хлапе?

— Диого.

— Милър — представи се детективът и му подаде ръка. Скафандърът, който бе взел от „Росинант“, бе доста по-добър от този на хлапето и пръстите му се сгънаха при ръкостискането.

Ако трябваше да бъде честен, Милър не беше готов за щурма. Все още имаше пристъпи на гадене и ръката започваше да го боли всеки път, когато нивото на медикаментите в кръвта му спадаше. Но имаше опит с оръжията и вероятно знаеше повече за коридорните битки от деветдесет процента от тези израсли на междуастероидни влекачи хлапета. Опит, който би трябвало да му е от полза.

Интеркомът изпука.

— Говори Фред. Получихме съобщение от въздушния ескорт — имаме зелена светлина за щурм до десет минути. Започнете последна проверка.

Милър се облегна в креслото. Въздухът се изпълни с потракване на оръжие и скафандри. Той самият бе проверил снаряжението си няколко пъти и не изпитваше желание да го прави отново.

След няколко минути щяха да преминат на тяга. Нямаше да получат пълен коктейл от противоускорителни медикаменти, тъй като щяха да влязат в бой направо от креслата. Нямаше смисъл да започват атаката дрогирани.

Джули се бе опряла на стената до него, косите й се развяваха, сякаш се намираше под водата. Някаква призрачна светлина трепкаше върху лицето й. Портрет на млада състезателка със скутери в образа на русалка. Тя се усмихна на тази мисъл и Милър й отвърна с усмивка. Знаеше, че ще е тук. Заедно с Диого, Фред и останалите доброволци от СВП, патриоти от вакуума, тя бе заела мястото си в противоускорителните кресла, облечена с взета кой знае откъде броня, на път към една станция, където не я очакваше нищо друго, освен сигурна смърт. В името на всеобщото добро. В известен смисъл Милър бе заел нейното място. Беше се превъплътил в нея.

„Те успяха“ — каза Джули или може би само си го помисли. Щом имаше зелена светлина за щурм на станцията, значи хората от „Росинант“ бяха оцелели — поне достатъчно дълго, за да неутрализират защитата. Милър кимна, за да й покаже, че я е чул, и в този миг рязкото ускорение го притисна в креслото толкова силно, че за миг съзнанието му замержеля и всичко наоколо потъмня. Като по команда противоускорителните кресла се завъртяха в посоката на новия вектор на движение. В гърба му се забиха игли. Нещо се бе случило, нещо толкова силно и страшно, че бе накарало „Ги Молинари“ да звънти като гигантска камбана. Вероятно бяха взривили външния корпус на станцията. Светът се завъртя рязко наляво, креслото отново го последва, докато корабът синхронизираше орбитата си с въртенето на станцията.

Някой му крещеше.

— Давай, давай, давай!

Милър вдигна автомата, потупа пистолета в кобура и се присъедини към тълпата, напираща към изхода. Тъгуваше за шапката си.

Сервизният коридор, в който се озоваха отвъд пробойната, бе тесен и мъждив. Според плановете, предоставени от инженерите на Тихо, не би трябвало да очакват сериозна съпротива, докато не наближат обитаемите части на станцията. И това бе първата им грешка. Милър се блъсна в човека пред него и в този миг в дъното на коридора един автоматично управляван лазер покоси първите редици.

— Трета група! Обгазете го! — извика Фред в слушалките и в пространството пред тях разцъфнаха малки бели облачета антилазерен дим, които бързо се разширяваха. При следващия изстрел на лазера стените се озариха в налудничави пъстри светлини и въздухът се изпълни с миризмата на горяща пластмаса, но никой не загина. Милър отново закрачи напред и скоро се озова върху червена метална рампа. Отпред тресна пластичен експлозив и една сервизна врата изхвърча от пантите си.

Коридорите на станция Тот бяха широки и просторни, украсени със саксии с бръшлян, ниши с пейки и малки дръвчета бонзай. Мека, бяла, имитираща слънчевата светлина се стелеше от тавана и човек се чувстваше като богаташ в хотел за лечебни процедури. Подът бе застлан с мек килим.

Върху лицевото стъкло с пунктир се очертаваше маршрутът, който трябваше да следва щурмовата група. Сърцето на Милър лумкаше учестено, но умът му бе хладен като лед. На първото кръстовище бе вдигната барикада от мъже с униформи на „Протоген“. Войниците от СВП се отдръпнаха назад, използваха за прикритие извивката на тавана. Стреляха съвсем ниско над пода.

Гранатите, с които бяха въоръжени, бяха идеално гладки сфери, без никакви отвърстия по тях — дори за детонатори. Не се търкаляха по килима така добре, както щяха да го правят върху камъни, и само една от всеки три избухваше в близост до барикадата. Сътресението се усещаше като директен удар по тъпанчетата, тесните, херметично затворени коридори изстрелваха ударната вълна обратно към тях със същата сила, с която я насочваха към противника. Но барикадата не издържа и рухна, а мъжете от „Протоген“ отстъпиха.

Всички се хвърлиха напред и тогава Милър чу как новите му другари надават едновременно победен вик. Звукът бе приглушен, сякаш се намираха много далече от него. Може би шлемът не го бе предпазил достатъчно от ударната вълна и сега трябваше да продължи боя със спукани тъпанчета, което не беше никак добре.

Но тогава заговори Фред и гласът му бе все така ясен.

— Спри настъплението! Останете на позиция!

Младоците от СВП се поколебаха. Гласът на Фред ги дърпаше като камшик. Но те не бяха истински войници. Дори не бяха полицаи. Това беше поясна милиция, дисциплината и уважението към старшия по чин не им бяха втълпени. Те се забавиха. Започнаха да се озъртат. И благодарение на това, когато свиха зад ъгъла, не попаднаха в клопката.

Следващият коридор беше прав и дълъг и водеше — според схемата на лицевия дисплей — до сервизна рампа за контролния център. Изглеждаше пуст, но на една трета от разстоянието до края килимът се вееше, сякаш имаше парцаливи пискюли. Едно от хлапетата до Милър изпъшка и рухна на пода.

— Използват извивката на стената за рикошет на специални отскачащи куршуми — обясняваше Фред в слушалките. — Наведете се и правете точно каквото ви казвам.

Спокойният му глас имаше по-голям ефект от виковете преди малко. Милър си помисли, че дори усеща нещо повече. Някаква безмерна сигурност. Касапина от станция Андерсън сега бе във вихъра си, водеше войниците си срещу тактика и стратегия, които сам бе създавал във времето, когато той самият бе врагът.

Щурмовата група продължи бавно напред до първото ниво, после до следващото и следващото. Въздухът постепенно се изпълваше с дим и отломки от тапицерия. Широките коридори се отваряха към просторни площадки и пресечки, наподобяващи затворнически дворове заради охранителните кулички, откъдето ги обстрелваха хората от „Протоген“. Страничните коридори бяха затворени, охраната там се опитваше да ги насочи към места, където щеше да ги посрещне кръстосан огън.

Не се получи. Войниците разбиваха вратите и се прикриваха в богато обзаведените стаи, нещо средно между лекционни зали и фабрични комплекси. На два пъти бяха атакувани от цивилен персонал, все още по работните си места. Момчетата от СВП ги покосиха. Онази част от ума на Милър, която бе най-близко до професионалната му етика, се свиваше при тази гледка. Тези хора бяха цивилни. Убийството им не беше оправдано с нищо. Но сетне Джули зашепна в главата му: „Тук никой не е невинен“. И той се съгласи.

Оперативният център бе надолу по едва доловимия гравитационен кладенец и се оказа по-добре защитен от всичко досега. Милър заедно с още петима, направлявани от всезнаещия глас на Фред, се прикриха в един страничен сервизен коридор и поддържаха равномерен огън към главния коридор, за да не позволят на „Протоген“ да организира контраатака. Милър провери автомата си и остана изненадан колко много муниции са му останали.

— Ой, папка — повика го някой отзад и Милър се усмихна, познал гласа на Диого. — Денят е ден, пасса?

— Виждал съм и по-лоши — отвърна Милър, но кимна. Опита се да се почеше по ожуления лакът, но не можа да го достигне заради бронираните плочи.

Бекас ту? — попита Диого.

— Не, добре съм. Заради това място е, малко ме обърква. Прилича на спа-хотел, но същевременно е построено като затвор.

Момчето размаха ръка в знак, че не го разбира.

— Тези дълги коридори и тесни странични алеи — продължи да обяснява Милър. — Не бих го проектирал така.

Въздухът зазвъня и Диого рухна, а главата му се блъсна в пода и отскочи. Милър извика и се претърколи. Зад тях в страничния коридор две фигури с униформи на „Протоген“ се притиснаха към стените. Нещо изсвистя покрай лявото ухо на Милър, друго отскочи от една пластина на бронята му и той изпита чувството, че са го ударили там с чук. Милър отвърна на огъня, без дори да повдига автомата до лицето си, плюеше ответния огън сякаш е някакво продължение на волята му. Другите трима войници от СВП се обърнаха, за да му помогнат.

— Връщайте се обратно — извика им Милър. — И дръжте под око главния коридор! Аз ще ги поема.

„Глупаво беше да ги допуснем зад нас — мислеше си той. — Да спираме и да си говорим тук, насред боя.“ Трябваше да се досети, че ще стане така, нали той бе с най-голям опит, а сега хлапето…

… се смееше?

Диого се надигна с автомата и поръси страничния коридор с дъжд от куршуми. Изправи се малко неуверено на крака, сетне заподскача като дете, което току-що се е возило на развлекателно влакче. Нещо лигаво се стичаше изпод лицевото му стъкло и стигаше почти до ключицата. Диого се хилеше като побъркан. Милър поклати глава.

— Тези типове стрелят с упойващи куршуми — изведнъж осъзна той. — Да не мислят, че това е някакъв уличен бунт?

— Предните отряди да се подготвят — обади се Фред. — Щурмуваме на пет. Едно. Две. Три. Четири. Напред!

„Нямаме никаква представа какво ни очаква там“ — изстена мислено Милър, докато спринтираше с останалите надолу по коридора към последната зададена цел. Широка платформа водеше към масивни хидравлични врати, боядисани със зелена боя. Нещо избухна зад тях, но Милър приведе глава, без да се озърта. Натискът на тези зад него се усилваше и Милър се препъна в някакво меко тяло. Труп в униформа на „Протоген“.

— Направете място! — извика жена отпред. Милър се промуши до нея, пробивайки си път през тълпата войници на СВП с рамо и лакти. Жената извика отново, когато я приближи.

— Какъв е проблемът? — викна й Милър.

— Не мога да пробия отвор в тази врата, докато всички тия хлапаци се натискат в мен — оплака се тя, вдигнала в ръка горелка, чийто пламък сияеше в гневно бяло. Милър кимна и метна автомата на рамо. Сграбчи двамата най-близо до него, разтърси ги за раменете, докато го погледнаха, и кръстоса лакти с техните.

— Трябва да осигурим малко място на техниците — извика той и заедно с двамата изтика останалите назад. „Колко ли битки са се проваляли заради подобни неуредици? — зачуди се той. — Победата е на ръка разстояние, когато войниците започват да се препъват едни в други.“

Откъм далечния край на тълпата се чуха автоматични откоси.

— Какво става там? — извика Милър през рамо.

Жената не отговори. Стори му се, че изминаха часове, но едва ли са били повече от пет минути. Въздухът се изпълни с мъгла от нагорещен метал и разтопена пластмаса.

Горелката изгасна с пукот. Милър отново погледна през рамо и видя, че вратата се отмества леко. Техникът постави крик в образувалата се цепнатина между рамката и вратата, задейства го и отстъпи. Чу се пронизително скърцане на метал. Вратата се отвори.

— Хайде — извика Милър, наведе глава, шмугна се в отвора и изтича нагоре по рампата към оперативния център. Десетина мъже и жени вдигнаха глави от работните си места с ококорени от страх очи.

— Всички сте арестувани! — изрева Милър, докато зад него войниците продължаваха да нахлуват. — Вдигнете ръце от пултовете!

Един от мъжете — висок като поясен, но масивен като човек, израсъл в гравитация — въздъхна. Носеше хубав костюм от лен и коприна, който му прилепваше идеално, очевидно бе шит по компютърен модел.

— Правете, каквото ви казват — нареди той. Гласът му звучеше ядосано, но не изплашено.

Милър присви очи.

— Господин Дрезден?

Костюмираният повдигна лекичко вежди, помисли малко и кимна.

— Тъкмо вас търсех — рече Милър.

* * *

Фред влезе в оперативния център сякаш бе израсъл тук. Изпънал гръб, със строг поглед, вече нямаше и следа от инженера от станция Тихо — на негово място бе генералът. Той огледа центъра, поглъщайки всеки детайл с очи, и кимна на един от старши техниците от СВП.

— Всичко е изключено, сър — докладва техникът. — Станцията е наша.

Милър досега не бе присъствал на нечий момент на пълно тържество. Преживяване, толкова рядко и лично, че почти граничеше с религиозен фанатизъм. Преди десетина години този човек — по-млад, по-строен и с по-малко сиви кичури — бе превзел една космическа станция с неописуеми жертви и Милър забеляза как челюстта му видимо се отпуска в първи признак на бремето, което бе свалил от плещите си. Може би не бе го премахнал напълно, но поне бе станало поносимо. А това бе много повече, отколкото мнозина успяват да постигнат в живота.

Питаше се как ли ще се почувства, ако някога и той преживее подобен миг.

— Милър? — повика го Фред. — Чух, че си намерил един човек, с когото искаме да поговорим.

Дрезден се надигна от креслото, без да обръща внимание на оръжията, сякаш тези неща не съществуваха за него.

— Полковник Джонсън — каза той. — Трябваше да се досетя, че зад подобен план стои човек от вашия калибър. Името ми е Дрезден.

Той подаде на Фред лъскава черна визитна картичка. Фред я пое по рефлекс, но не я погледна.

— Вие ли сте отговорен за всичко това?

Дрезден го дари с ледена усмивка и се огледа, преди да отговори.

— Бих казал, че вие сте отговорен за част от него — отбеляза той. — Току-що избихте доста хора, които само си вършеха работата. Но може би трябва да престанем с това сочене с пръст и да преминем към съществената част?

Усмивката на Фред засия чак от очите му.

— И каква по-точно ще е тя?

— Да преговаряме за условията — отвърна Дрезден. — Вие сте човек с опит. Давате си сметка, че победата ви тук ви излага на огромен риск. „Протоген“ е една от най-могъщите компании на Земята. СВП нападна и завзе станцията, и колкото по-дълго се опитвате да я задържите, толкова по-тежки ще бъдат наказателните мерки.

— Така ли?

— Разбира се — махна небрежно с ръка Дрезден. Милър поклати глава. Този човек просто не разбираше какво става. — Искахте заложници. Ето ни, ваши сме. Можем да почакаме, докато Земята прати няколко десетки бойни кораба и преговаря с вас иззад насочените оръдия, или да приключим още сега.

— Сиреч питате ме… колко пари ще искам, за да си прибера хората и да си тръгна? — повдигна вежди Фред.

— Ако парите са това, което искате — сви рамене Дрезден. — Оръжия. Муниции. Медикаменти. Каквото ви е нужно, за да продължите вашата дребна война. Само да приключваме бързо.

— Зная какво сте направили на Ерос — каза тихо Фред.

— Господин Джонсън — процеди хладно Дрезден. — Никой не знае какво сме направили на Ерос. И всяка минута, която губя да се надхитрям с вас, е минута, която бих могъл да оползотворя другаде. Можете да ми вярвате — в момента сте в чудесна позиция да преговаряте, но това няма да продължи дълго. Няма никакъв смисъл да протакате.

— И какво предлагате?

Дрезден разпери ръце.

— Всичко, което поискате, плюс амнистия за вас. Стига да се разкарате оттук, за да можем да се върнем към работата. И двамата ще спечелим.

Фред се разсмя. Смехът му бе малко тъжен.

— Нека се изясним — рече той. — Ще ми дадете всички царства на Земята, ако ви се поклоня и изкажа почитта си, така ли?

Дрезден завъртя объркано глава.

— Този цитат не ми е познат.