Джеймс С. А. Кори
Левиатан се пробужда (27)

26.
Милър

— Твоят приятел полицаят е поставил възбрана за излитане на нашия кораб — съобщи Холдън с гневен глас.

Ресторантът, в който се намираха, бе шумен и оживен. Проститутките от предишната смяна се бяха смесили с туристите и бизнесмените от следващата при долнопробния, озарен в розово сияние бюфет. Пилотът и едрият мъжага — Алекс и Еймъс — се надпреварваха кой ще изяде пръв последното геврече. Наоми седеше до Холдън, скръстила ръце, чаша безвкусно кафе изстиваше на масата пред нея.

— Не забравяй, че сме виновни за смъртта на няколко души — припомни му с мек глас Милър.

— Мислех си, че си ни отървал от това с твоето потайно полицейско ръкостискане — изтъкна Холдън. — Защо на кораба ми е наложена забрана?

— Помниш ли, че Сематимба ни каза да не напускаме станцията, без да го предупредим? — попита Милър.

— Помня само, че ти сключи с него сделка — упорстваше Холдън. — Но лично аз не съм участвал в нея.

— Виж, той ще ни задържи тук, докато се увери, че няма да го уволнят, задето ни е пуснал. Успокои ли се за задника си, забраната ще падне. Така че, да поговорим за онази част, в която аз наемам каюта на вашия кораб.

Джим Холдън и жената до него размениха погледи, един от онези светкавични мигове на общуване, които казваха повече, отколкото всякакви думи. Милър не знаеше как точно да разшифрова размяната на информация, но предполагаше, че са скептично настроени.

Имаха причини за това. Милър бе проверил банковата си сметка, преди да се свърже с тях. Разполагаше с толкова, колкото да изкара още една нощ в хотела, или за солиден обяд — но не и за двете. Беше похарчил част от парите, за да спечели доброто разположение на екипажа на Холдън, но изглежда, нямаше успех.

— Трябва да съм абсолютно сигурен, че разбирам какво ми казваш — заяви Холдън, а едрият — Еймъс — се върна и седна в другия край на масата, стиснал последното геврече. — Сигурен ли си, че твоят приятел няма да ни освободи, ако не те допусна на кораба си? Защото това ми намирисва на шантаж.

— Изнудване — поправи го Еймъс.

— Какво? — не разбра Холдън.

— Не е шантаж — поясни Наоми. — Щеше да е, ако ни заплашваше да разкрие информация, която искаме да запазим в тайна. Неговото просто е заплаха, с други думи — изнудване.

— Изобщо не става дума за това — възрази Милър. — Свободно придвижване из станцията, докато тече разследването? Това не е проблем. Друго е обаче излизането извън границите на юрисдикцията. Не мога да ви задържа тук, нито да ви освободя. Просто искам да отида там, където ще летите вие.

— Защо? — попита Холдън.

— Защото отивате при астероида на Джули — отвърна Милър.

— Готов съм да се обзаложа, че там няма космопорт — рече Холдън. — Смяташ ли след това да продължиш на някъде?

— Напоследък имам дефицит на дългосрочни планове. И нисък процент за тяхното осъществяване.

— На кого го казваш? — изсумтя Еймъс. — Откакто се забъркахме в тази история, бяхме прецаквани поне осемнайсет пъти.

Холдън скръсти ръце на масата и изпълни сложен ритъм с върха на пръста върху псевдодървената повърхност. Това не беше добър знак.

— Изглеждаш ми на… хм, огорчен стар човек. Но тъй като от пет години работя предимно на водни влекачи, струва ми се, че ще си намериш сходна компания.

— Има ли но? — попита Милър.

— Но напоследък твърде често стреляха по нас и онези автомати вчера не бяха най-опасното, с което ни се е налагало да се справяме — продължи Холдън. — Не съм готов да допусна когото и да било на моя кораб, ако не бих му поверил живота си, а теб почти не те познавам.

— Мога да намеря пари — заяви със свито сърце Милър. — Ако въпросът е в парите, ще ги набавя.

— Да намериш пари? — погледна го изпитателно Наоми. — Значи ли това, че сега ги нямаш?

— Малко съм притеснен — призна Милър. — Но само временно.

— Имаш ли постоянни приходи? — поинтересува се Наоми.

— По-скоро идеи — отвърна Милър. — Край доковете винаги се навъртат рекетьори. Волни птици. Стават сбивания, делба на територии. Ей такива неща. Разни тарикатски схеми да подкупваш ченгетата, без всъщност да го правиш.

— И това са ти идеите? — изпръхтя презрително Холдън. — Да прибереш рушветите за ченгетата?

В другия край на ресторанта една червенокоса проститутка се прозя шумно, шаранът, седнал до нея, се навъси.

— Не — отвърна неохотно Милър. — Мога да бъда посредник. Да уговарям нещата между двете страни. Познавам ченгетата. Ще потърся мошеници, опитващи се да играят само с тях. Без голямата риба.

Още докато го казваше, Милър си даде сметка колко наивно звучи. Пилотът Алекс се върна и седна до Милър. Кафето му полъхваше на консерванти.

— Какво обсъждаме? — попита той.

— Все още нищо сериозно — отвърна Холдън.

— Ще се получи по-добре, отколкото си мислите — продължи да настоява Милър и в този момент изписукаха едновременно четири ръчни терминала. Холдън и Наоми се спогледаха отново и извадиха своите. Еймъс и Алекс вече надзъртаха в екранчетата. Милър успя да зърне червено-зелената рамка, която означаваше или важно съобщение, или коледна картичка. За миг настъпи мълчание, докато всички четяха съобщенията.

— Трети етап? — учуди се Наоми.

— Не бих казал, че това ми харесва — изръмжа Алекс.

— Нещо против да попитам какво става? — намеси се Милър.

Холдън му подаде терминала през масата. Съобщението бе писмено, подадено от Тихо.

ЗАЛОВИХМЕ ИНФОРМАТОР В КОМУНИКАЦИОННАТА СТАНЦИЯ НА ТИХО.

МЕСТОНАХОЖДЕНИЕТО ВИ И ЦЕЛТА НА ПЪТУВАНЕТО ИЗДАДЕНИ НА НЕИЗВЕСТЕН СУБЕКТ НА ЕРОС. БЪДЕТЕ КРАЙНО ПРЕДПАЗЛИВИ.

— Малко е късно за предупрежденията — рече Милър.

— Продължавай да четеш — подкани го Холдън.

С ШИФЪРА НА ИНФОРМАТОРА РАЗЧЕТОХМЕ ПОСЛАНИЕ, ПРАТЕНО ОТ ЕРОС ПРЕДИ ПЕТ ЧАСА.

СЛЕДВА ДЕШИФРИРАНОТО СЪОБЩЕНИЕ:

ХОЛДЪН ИЗБЯГА, НО МОСТРАТА Е В НАШИ РЪЦЕ. ПОВТАРЯМ — МОСТРАТА Е В НАШИ РЪЦЕ. ПРЕМИНАВАМ КЪМ ТРЕТИ ЕТАП.

— Някакви идеи какво може да означава това? — попита Холдън.

— Не и от мен — отвърна Милър и побутна обратно терминала. — Освен ако… тази мостра не е тялото на Джули.

— Което изглежда най-вероятно — отсъди Холдън.

Милър затропа с пръсти по масата, несъзнателно копирайки ритъма на Холдън, докато обмисляше различни възможности.

— Това нещо — заговори той. — Биооръжието, или каквото е там. Карали са го насам. И сега е пристигнало. Добре. Нямат никаква причина да го изпробват на Ерос. Едва ли може да се сравнява по значимост с Церера, Ганимед или корабостроителниците на Калисто. Ако пък толкова държиш да изтребиш хорицата тук, има и по-лесни начини. Достатъчно е да взривиш една термоядрена бомба на повърхността и астероидът ще се спука като яйчена черупка.

— Вярно, не е военна база — посочи Наоми, — но е междинна станция. И за разлика от Церера не е под контрола на СВП.

— Значи ще я отнесат някъде другаде — заключи замислено Холдън. — Ще използват „мострата“, за да заразят предварително избраната си жертва, а напуснат ли веднъж станцията няма никакъв начин да бъдат спрени.

Милър поклати глава. Нещо не беше наред в логическата верига. Имаше нещо, което пропускаха. Въображаемата Джули се появи в далечния край на помещението и от очите й се стичаха черни струйки сълзи.

„Какво търся тук, Джули? — помисли си той. — Виждам нещо, но не зная какво.“

Вибрацията бе слаба и едва доловима — по-лека дори от сътресение на мотриса в метрото. Няколко чинии подскочиха, кафето в чашата на Наоми затанцува в концентрични кръгове. Всички в хотела се умълчаха, осъзнали в миг своята уязвимост.

— Това пък какво беше, мамка му? — изруга Еймъс. И в същия миг завиха сирените.

— Освен ако трети етап не е нещо друго — опита се да надвие шума Милър.

* * *

Системата за публично оповестяване не работеше съвсем прецизно. Гласът ечеше твърде силно, думите се сливаха, поглъщани от фалшиво ехо. Сигурно за да бъде избегнато това, четящият правеше големи паузи.

— Моля за внимание. Станция Ерос е затворена поради обявено извънредно положение. Отправете се незабавно към етажа на казиното за радиологична защита и евакуация. Оказвайте съдействие на спешните екипи. Моля за внимание. Станция Ерос е затворена поради…

И така нататък, в безкрайно повторение, ако никой не го прекъсне или не отправи ново съобщение, докато всеки мъж, жена, дете, животно и насекомо на станцията се превърне в прах и плесен. Най-кошмарният сценарий от всички възможни и Милър направи това, на което се беше научил след цял живот, прекаран зад въздушни шлюзове дълбоко в недрата на херметизирани скални отломъци. Скочи от масата, изхвърча в коридора и се понесе надолу по широките коридори, вече задръстени с човешки тела. Холдън и екипажът му го следваха по петите.

— Сигурно е експлозия — подхвърли задъхано Алекс. — Кораб на дока. Може да е ядрен реактор.

— Искат да унищожат станцията — добави Холдън. В гласа му се долавяше стаен ужас. — Все си мислех, че ми се е разминало, когато отървах кожата. А сега са намислили да премахнат цялата станция.

— Няма разхерметизиране — опроверга го Милър.

— Сигурен ли си? — попита Наоми.

— Чувам ви, когато говорите — изтъкна той. — Това означава, че има въздух.

— Но нали има херметични прегради — възрази Холдън. — Които се спускат автоматично, ако бъде засечено изтичане…

Една жена избута Милър силно, пробивайки си път напред. Ако не внимаваха, можеше да бъдат стъпкани от тълпата. Твърде много страх и твърде малко място. Още не се беше случило, но нетърпеливото придвижване на гъмжилото от хора, вибриращо като молекули в кипяща вода, подсилваше уплахата на Милър.

— Не е експлозия на кораб — каза той. — Станцията е. Скалата, на която се намираме. Всяко нещо, което доближи куполите, ще я накара да се пръсне. Като напомпано яйце.

Тълпата спря, тунелът бе задръстен. Необходимо бе час по-скоро някой да вземе нещата под контрол. За пръв път, откакто напусна Церера, Милър съжали, че не носи значка. Някой се блъсна в Еймъс и едрият мъж изпъшка.

— Освен това — продължи Милър — не си заслужава усилието. Не е необходимо да се изпуска въздухът, за да убиеш всички на станцията. Достатъчно е да прокараш няколко квадрилиона свободни неутрони със скоростта на светлината през астероида и ще отпаднат грижите по доставката на кислород.

— Ама и ти си един веселяк — подхвърли Еймъс.

— Ненапразно строят станциите вътре в астероидите — каза Наоми. — Не е никак лесно да пропуснеш радиация през толкова дебела обвивка.

— Веднъж прекарах месец в радиационно убежище — поде Алекс, докато си проправяха път през сгъстяващата се тълпа. — На кораба, с който летях, имаше изтичане на радиоактивни материали. Повреда в магнитната примка на реактора, машинното буквално се разтопи. Изгубихме петима, преди да разберем къде е проблемът, после трябваше да стържат телата им от защитната обшивка, за да ги погребат. Останалите — бяхме осемнайсет — се свряхме в укритието и прекарахме там трийсет и шест дни, докато пристигне един влекач да ни дръпне.

— Сигурно е било страхотно — рече Холдън.

— Ами да. След всичко това шестима от екипажа се ожениха, останалите пък така и не си проговорихме.

Някой отпред извика. Не беше уплаха, по-скоро гняв. Отчаяние. Точно емоции, които Милър не би искал да се пробуждат наоколо.

— Може би не това ще е големият ни проблем — заговори той, но преди да успее да обясни, се намеси нов глас, прекъсвайки монотонната песен от високоговорителите.

— Слушайте, всички! Говори охраната на Ерос, ясно? Възникна извънредна ситуация, така че правете каквото ви казваме и никой няма да пострада.

„Крайно време беше“ — помисли си Милър.

— Та ето какви са правилата — продължаваше новият глас. — Ще гръмна следващия, който бутне някого. Движете се равномерно. Искам да има ред. Хайде, тръгвайте, тръгвайте!

В началото не последва нищо. Човешките тела бяха твърде плътно наблъскани едно в друго, за да могат да се освободят лесно, но след броени минути Милър забеляза главите отпред да се раздвижват. Въздухът в тунела ставаше все по-задушен, към миризмата на потни тела се добавяше мирисът на нагорещена пластмаса от претоварените рециклатори.

— Тук дали имат радиационни укрития? — попита една жена зад тях. Наоми дръпна Милър за ръкава.

— Имат ли? — повтори тихо въпроса тя.

— Би трябвало — отвърна Милър. — Достатъчно да поберат четвърт милион, плюс спасителни екипи и медицински персонал.

— А всички останали? — поинтересува се Еймъс.

— Ако оцелеят отвън — намеси се Холдън, — после ще им окажат помощ.

— Ах — поклати глава Еймъс. — Майната им. Връщаме се на „Роси“.

— Прав си — съгласи се Холдън.

Пред тях тълпата в края на тунела се смесваше с друга, от съседния тунел. Петима мъжаги с дебели вратове и специална екипировка регулираха движението. Двама от тях бяха насочили оръжия към тълпата. Милър бе почти изкушен да отиде и да ги зашлеви. Да се насочва оръжие към изплашени хора бе сигурен начин да подсилиш паниката. Един от тези типове бе твърде дебел за бронираното си снаряжение и закопчалките на корема му висяха. Милър сведе поглед към пода, забави стъпка и се замисли. Единият от полицаите вдигна пушката си и я размаха. Друг подвикна нещо на корейски и се разсмя.

Какво му бе казал Сематимба за новата полицейска част на станцията? Демонстрация на мускули и никакъв опит. Нова компания от Луната. Корумпирана. Прогонили местните.

Името. Имаха име. КПМ. Carne por la Machina. Месо за машината. Полицаят, който размахваше оръжие, побутна шлема на тила си и се зачеса енергично зад ухото. Имаше дълга черна коса, татуиран врат и белег, простиращ се от веждата до долния край на челюстта.

Милър го познаваше. Преди година и половина го бе арестувал за въоръжено нападение и рекет. И снаряжението — бронята, палката, пушките — му се струваше ужасно познато. Доус грешеше. В края на краищата Милър бе успял да открие изчезналото снаряжение за борба с безредици.

Каквото и да означаваше всичко това, то бе започнало много преди „Кентърбъри“ да улови сигнала за помощ от „Скопули“. И организирането на групичка церерски бандити за охрана на Ерос, въоръжени с откраднато от Церера снаряжение, бе част от плана. Третият етап.

„Това никак не ми харесва“ — помисли си той.

Милър се премести встрани, пропускайки колкото се може повече хора между себе си и облечения като полицай изнудвач.

— Спуснете се долу на нивото с казината — извика един от въоръжените мъже на тълпата. — Оттам ще ви насочим към радиационните укрития. Но първо трябва да се спуснете.

Холдън и хората му не бяха забелязали нищо странно. Разговаряха помежду си, обсъждаха как да се доберат до своя кораб и какво да правят, когато стигнат там, спореха кой може да е нападнал станцията и къде са искали да откарат обезобразеното, заразено тяло на Джули Мао. Милър понечи да ги прекъсне, но се сдържа. Трябваше да запази спокойствие, да обмисли внимателно действията си. Не биваше да привличат внимание. По-добре да изчака подходящия момент.

Коридорът се извиваше и разширяваше. Натискът на тълпата видимо отслабна. Милър изчака да стигнат до място, където полицаите не можеха да ги забележат. Тогава улови Холдън за лакътя.

— Не отивайте там — рече.