Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Експанзията (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Leviathan Wakes, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 28 гласа)

Информация

Сканиране
NomaD (2015)
Разпознаване и корекция
Dave (2015)
Допълнителна корекция
moosehead (2022)

Издание:

Джеймс С. А. Кори. Левиатан се пробужда

Книга първа от поредицата „Експанзията“

Американска, първо издание

Превод: Юлиян Стойнов

Редактор: Мария Василева

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

Компютърна обработка: ИК „Бард“ ООД — Веселина Симеонова

 

James S. A. Corey

Leviathan Wakes

Copyright © 2011 by James S. A. Corey

 

Формат: 84/108/32

Печатни коли: 35

ИК „Бард“ ООД, 2012 г.

ISBN: 978-954-655-284-6

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция на правописни грешки

35.
Холдън

— Намерих комуникационния дневник — съобщи Наоми, когато Холдън и Милър влетяха в помещението.

Холдън сложи ръка на рамото й, дръпна я и се ядоса на себе си. Само преди седмица подобен жест не би му направил впечатление и нямаше да се страхува от реакцията й.

— И какво всъщност откри? — попита той.

Тя чукна по екрана и повика дневника.

— Били са доста стриктни по отношение комуникационната дисциплина — рече тя и плъзна пръст по списъка с дати и часове. — Нищо по радиовръзка, всичко с кодиран сигнал. И въпреки това с пароли, предварително уговорени фрази.

Милър помръдна беззвучно с устни. Холдън го чукна по лицевото стъкло. Милър завъртя с досада очи и включи интеркома към общия канал.

— Съжалявам. Нямам голям опит със скафандри — оправда се той. — За какво ще ни послужи дневникът?

— Почти за нищо. Освен че последната връзка е на съвсем разбираем английски — подчерта Наоми и натисна последния запис в списъка.

СТАНЦИЯ ТОТ

ЕКИПАЖЪТ В СТАДИЙ НА ДЕГЕНЕРАЦИЯ. ОЧАКВАНИ ЗАГУБИ 100%. МОСТРАТА Е ОТДЕЛЕНА. СТАБИЛИЗИРАМЕ КУРСА И СКОРОСТТА. СЛЕДВА ПОЛЕТНА ИНФОРМАЦИЯ. СИЛНО ЗАРАЗНА СРЕДА ЗА ИЗСЛЕДОВАТЕЛСКИТЕ ГРУПИ.

КАП. ХИГИНС

Холдън прочете съобщението няколко пъти, представи си как капитан Хигинс наблюдава разпространението на заразата сред своя екипаж, безпомощен да я спре. Хората му повръщат в тази херметически затворена метална кутия насред космоса, в която дори само една молекула от странното вещество върху кожата е равносилна на смъртна присъда. От очите и устите им се точат черни повлекла. А после тази… супа, покриваща реактора. Той неволно потрепери и се зарадва, че не могат да видят потреса му заради скафандъра.

— Значи този Хигинс разбира, че хората му ще се превърнат в повръщащи зомбита, и праща последно съобщение на господарите си? — попита Милър. — А какво е това за полетната информация?

— Той знае, че всички скоро ще бъдат мъртви, и праща сведения за траекторията на кораба — обясни Холдън.

— Но не са верни, защото Джули поема контрола и откарва кораба другаде — довърши Милър. — Което означава, че са го търсили, нали?

Холдън не реагира на думите му, а сложи ръка върху рамото на Наоми — жест, който, надяваше се, е чисто колегиален.

— Имаме кодиран сигнал и траектория — изтъкна той. — И двете ли са насочени към едно и също място?

— В известен смисъл — отвърна тя. — Не точно към едно място, но към точки от Пояса. Ако се съди по промяната в посоката и времето, в което са били изпращани, към една определена точка от Пояса, която се мести и също не е на стабилна орбита.

— Някой кораб, може би?

Наоми кимна.

— Вероятно — рече тя. — Прегледах координатите в регистъра, но не открих нещо, което да ми прикове вниманието. Там няма станция, нито незаселени астероиди. Така че кораб е най-вероятното обяснение. Но…

Холдън чакаше Наоми да свърши, но Милър се наведе нетърпеливо напред.

— Но какво? — попита той.

— Но откъде биха могли да знаят къде ще бъде? — подчерта тя. — В дневника няма данни за приети съобщения. Ако корабът се движи хаотично из Пояса, как ще знаят къде да пратят съобщението?

Холдън я стисна за рамото, твърде слабо, та вероятно тя не усети нищо, после се оттласна и се издигна към тавана.

— Освен ако не е хаотично — рече той. — Може би разполагат с карта, на която този обект се появява на предварително определени места, за да приеме сигнала. Възможно е да е някой от техните стелт-кораби.

Наоми завъртя креслото и го погледна.

— Или пък станция — допълни тя.

— Това е лабораторията — намеси се Милър. — За да провеждат експеримент на Ерос, трябва наблизо да имат достатъчно специалисти.

— Наоми — каза Холдън. — „Мострата е отделена“. Има някакъв сейф в капитанската каюта, заключен е. Мислиш ли, че би могла да го отвориш?

Наоми повдигна едно рамо.

— Не зная — отвърна тя. — Може би. Или пък Еймъс ще го взриви с експлозивите, които намерихме в сандъците.

Холдън се разсмя.

— Тъй като вероятно е пълен с епруветки с гадни малки извънземни вируси, идеята с взрива се отхвърля.

Наоми затвори комуникационния дневник и превключи на системното меню на кораба.

— Мога да проверя дали компютърът има достъп до сейфа — заяви тя. — И да се опитам да го отворя чрез него. Но сигурно ще ми отнеме време.

— Направи каквото можеш — насърчи я Холдън. — Ще те оставим на спокойствие.

Той се оттласна от тавана, насочи се към вратата и се измъкна навън. Малко след това го последва и Милър. Детективът опря магнитните подметки на обувките си в пода и зачака.

Холдън се рееше над палубата.

— Какво мислиш? — попита той. — Дали „Протоген“ стои зад всичко? Или има и други, но не ги виждаме?

Милър помълча няколко секунди.

— Струва ми се, че са само те — каза накрая, но в гласа му се долавяше колебание.

Появи се Еймъс с голяма метална кутия.

— Ей, капитане, в ремонтния цех намерих цяла кутия с горивни пръчки за реактора. Реших, че може да ни послужат.

— Добра работа — похвали го Холдън. — Носи ги нататък. Нужен ми е и план за разрушаването на този кораб.

— Какво, какво? — не повярва Еймъс. — Капитане, това нещо струва джилиони! Стелтов торпедоносец! СВП ще продаде и родните си майки за него. Шест от онези апарати все още имат рибка вътре. Бомби корабоубийци. Можеш да видиш сметката на малка луна с тях. Забрави за майките, СВП ще продаде и дъщерите си за подобни джаджи. Защо, за Бога, да го взривяваме?

Холдън го зяпаше объркано.

— Забрави ли какво има в машинното? — попита той.

— По дяволите, капитане! — изпръхтя презрително Еймъс. — Онова нещо е съвсем замръзнало. Ако го подгрея няколко часа с факела, ще мога да го разрежа и да го изхвърля през шлюза. За какво ни е?

Холдън за миг си представи как Еймъс размахва брадва над стопените, обезобразени тела на хората от екипажа на кораба и жизнерадостно ги изхвърля през шлюза, и от това му призля. Способността на едрия механик да пренебрегва това, което не би искал да вижда, вероятно му бе от полза, когато се завираше из тесните омазани ниши на машинното. Ала предложението да насече останките на екипажа и да ги изхвърли бе на път да пробуди гнева на Холдън.

— Ако забравим онази гадост — рече той, — както и съвсем реалната опасност от заразяване, съществува възможността някой да търси този скъп стелт-кораб, а досега Алекс не успя да засече каквато и да било активност в околния космос.

Той млъкна, кимна на механика и го загледа. Знаеше какво си мисли Еймъс: „Намерихме стелт-кораб. И други го търсят. Но ние не ги виждаме. По дяволите.“

Лицето на Еймъс пребледня.

— Прав си — смотолеви. — Ще настроя реактора да се взриви. — Той погледна дисплея на ръкава си. — Ей, и без това се задържахме прекалено дълго тук. Най-добре да изчезваме.

— Прав си — съгласи се Милър.

* * *

Наоми беше добра. Много добра. Холдън го бе открил още през първите седмици, след като постъпи на кораба, и сега това бе аксиома, както космосът е студен или гравитацията тегли надолу. Когато нещо се повредеше на ледения влекач, казваше на Наоми да го поправи и повече не мислеше за това. Понякога тя заявяваше, че не може да се справи, но неизменно се оказваше, че това е само начин да преговаря. В резултат се правеше заявка за резервни части или се наемаше помощник от следващия порт, и с това се приключваше. Нямаше проблем, свързан с електроника или с поправка на корабни детайли, който тя да не можеше да реши.

— Не мога да отворя сейфа — заяви Наоми.

Поклащаше се над вратичката на вградения сейф в капитанската каюта. Холдън стоеше на пода, прикрепян от магнитните подметки. Милър ги гледаше откъм коридора.

— Какво ти трябва? — попита Холдън.

— Ако не ми позволиш да го взривя или разрежа, няма да се справя.

Холдън поклати глава, но Наоми или не го видя, или се направи, че не го вижда.

— Сейфът е конструиран да се отвори, когато металната пластина отпред засече определена комбинация от магнитни полета — обясни тя. — Някой има ключ за него, но този ключ не е на кораба.

— Значи е на станцията — обади се Милър. — Капитанът не би им пратил сведенията за кораба, ако нямат достъп до сейфа.

Холдън гледаше замислено сейфа, потропвайки с пръсти.

— Какви са шансовете да е миниран, ако се опитаме да го срежем? — попита той.

— Доста големи, капитане — намеси се Еймъс. Подслушваше разговора им от торпедното, докато се опитваше да хакне малкия термоядрен реактор, захранващ шестте останали торпеда, и да го програмира за саморазрушение. Работата върху главния реактор беше опасна заради свалената обшивка.

— Наоми, ужасно ми трябват образците и записките от този сейф — заяви Холдън.

— Не знаеш какво има вътре — поде Милър, сетне се засмя. — Не, разбира се, че са тези неща. Но какво ще ни помогне, ако го взривим или ако някое парченце пробие дупка в скафандрите ни.

— Ще го вземем с нас — реши Холдън, извади от джоба си тебешир и начерта линия зад сейфа. — Наоми, пробий дупка в преградата и виж дали има нещо отзад, което би ни попречило да отнесем проклетото нещо на борда.

— Ще трябва да изрежем половината стена.

— Ами добре.

Наоми се намръщи, после сви рамене, усмихна се и махна с ръка.

— Съгласна. Смяташ да го отнесеш на хората на Фред, предполагам?

Милър се разсмя отново, сух, дрезгав смях, от който Холдън се почувства неспокоен. Докато чакаха Наоми и Еймъс да си свършат работата, детективът гледаше отново и отново записа с боя на Джули Мао с нейните похитители. Холдън имаше усещането, че Милър се опитва да запамети всяка подробност от сцената. Гориво за нещо, което планираше да свърши по-късно.

— Марс би ви опростил всички грехове в замяна на това — подхвърли Милър. — Чувал съм да разказват, че там е доста приятно, стига да си богат.

— Майната му на богатството — обади се Еймъс, който продължаваше да пъшка долу. — Ще ни вдигнат паметници.

— С Фред имаме уговорка, че ще плати повече от всеки друг, който ни предложи каквото и да било — посочи Холдън. — Разбира се, това не е истински договор, но…

Наоми се усмихна и му намигна.

— И какво ще изберем, сър? — попита тя с подигравателен тон. — Да станем герои на СВП? Или марсиански милиардери? Да основем собствена биотехнологична фирма? Какво всъщност търсим тук?

Холдън се оттласна от сейфа и се отдръпна назад.

— Още не знам — рече той. — Но със сигурност може да претвори в реалност всяка от тези възможности.

* * *

Еймъс натисна отново бутона. В мрака не изникнаха нови звезди. Радиационните и инфрачервените сензори мълчаха.

— Не трябваше ли да последва експлозия? — попита Холдън.

— Да, мамка му — озъби се Еймъс и натисна за трети път бутона върху малката черна кутия. — Това не е някаква експериментална лаборатория в края на краищата. Онези ракети са съвсем просто устроени. Най-обикновен реактор с липсваща от едната страна обшивка. Не може точно да се предскаже…

— Значи не е било ракетна техника — разсмя се Холдън.

— Какво? — Еймъс го погледна ядосано.

— Ами това е един стар израз — обясни Холдън. — Когато казват за нещо, че „не е ракетна техника“, значи, че не е никак сложно. А ти си ракетен инженер, Еймъс. Наистина. Изкарваш си прехраната с термоядрени реактори и звездни двигатели. Преди стотина години хората щяха да се редят на опашка, за да си дават децата да се учат при теб.

— Какво, по дя… — Еймъс млъкна, когато зад люка на пилотската кабина неочаквано изгря ново слънце и бързо избледня. — Видя ли? Казах ти, че ще стане.

— Никога не съм се съмнявал — отвърна Холдън и го тупна по рамото, с което всъщност се оттласна от него.

Насочи се към командния център. Креслото на Наоми беше празно. Беше й наредил да отиде да поспи. На пода, привързан с ремъци, бе положен сейфът. Изрязан от стената изглеждаше дори по-голям. Черен и невероятно солиден. От онзи тип сейфове, в които се крият загадките на вселената.

Холдън се доближи до него и промърмори: „Сезам, отвори се“.

Сейфът не реагира, но входният люк се отмести и Милър се придърпа в помещението. Беше сменил скафандъра с лекьосан комбинезон и неизменната си шапка. Имаше нещо в изражението му, което накара Холдън да се смути. Повече, отколкото обикновено.

— Здрасти — поздрави Холдън.

Милър само кимна, притегли се до един от постовете и се завърза с колан.

— Решихме ли накъде ще летим? — попита той.

— Не. Оставих Алекс да направи изчисления, но още не съм взел решение.

— Гледа ли новините? — попита детективът.

Холдън поклати глава и неволно се отдръпна към дъното на помещението. Имаше нещо в лицето на Милър, което смразяваше кръвта му.

— Не — рече той. — Какво е станало?

— Това, което ми харесва у теб, Холдън, е, че никак не си поплюваш. Дори ти се възхищавам понякога.

— На мен ли го казваш? — въздъхна Холдън.

— Не, сериозно. Много хора си въобразяват разни неща. „Семейството е най-важно“, но при първа възможност ще похарчат петдесет долара за някоя проститутка. „Родината преди всичко“, но лъжат с данъците. Не и ти, обаче. Казваш, че всички трябва да знаят, и за Бога, правиш го още докато си го мислиш.

Милър зачака отговора на Холдън, но такъв не последва. Речта му изглеждаше подготвена предварително. Най-добре да я завърши.

— И така, Марс открива, че може би Земята е строила тайно кораби без монтирани идентификатори. Някой от тези кораби може би е унищожил марсианския флагман. Предполагам, че Марс ще настоява да бъде извършена проверка. В края на краищата имаме Земно-Марсиански коалиционен флот, една голяма и щастлива хегемония. Близо стотина години управляват заедно цялата Слънчева система. Командващите офицери едва ли не спят заедно. Така че сигурно е грешка, нали?

— Възможно — каза Холдън и зачака.

— На Марс вдигат телефона — продължи Милър. — Е, не зная как точно става, но някой много важен от Марс се обажда на друг много важен на Земята.

— Звучи разумно — прекъсна го Холдън.

— И какво, според теб, ще каже Земята?

— Нямам понятие.

Милър посегна към един от екраните, извади файл с неговото име, създаден само преди час. Запис от марсиански новинарски канал, на който се вижда нощното небе през марсиански купол. Светещи линии и отблясъци изпълваха небето. В лентата за текстови съобщения отдолу се казваше, че земните кораби в орбита около Марс внезапно и без никакво предупреждение са открили огън по марсиански съдове. Линиите в небето бяха ракети. Отблясъците — избухнали кораби.

Малко след това цялото небе се озари от масивно изригване, а текстът поясни, че е била разрушена голямата радарна станция на Деймос.

Холдън гледаше втрещен видеорепортажа за края на Слънчевата система в ярки цветове и с професионален коментар. Все чакаше линиите да започнат да се спускат надолу и куполите да се разхвърчат от атомни взривове, но изглежда, някой бе поставил ограничения и битката се задържа в космоса.

Едва ли щеше да остане там вечно.

— Искаш да кажеш, че аз съм виновен? — попита Холдън. — Че ако не бях изпратил информацията, тези кораби нямаше да бъдат разрушени. И хората на тях да загинат.

— Точно това ти казвам. Ако лошите чичковци са искали погледите да не бъдат насочени към Ерос, ето че успяха.