Джеймс С. А. Кори
Левиатан се пробужда (56)

55.
Холдън

Холдън сънуваше.

Случваше му се доста често, та когато осъзна, че седи в кухнята на родителите си в старата им къща в Минесота и разговаря с Наоми, досети се какво става. Не разбираше добре думите й, но тя непрестанно отмяташе коса назад и си хапваше от сладкишите за чай. Той самият кой знае защо не можеше да си вземе от тях, но улавяше благоуханието им, а споменът за сладкишите от овесени ядки на мама Елиса бе от най-хубавите.

С други думи, много приятен сън.

Кухнята се разтресе неочаквано и нещо се случи. Холдън го усети, почувства как сънят се променя от уютен спомен към кошмар. Опита се да заговори на Наоми, но не можа да произнесе нито дума. Кухнята се озари в червена светлина, ала Наоми сякаш не го забелязваше. Той стана, отиде до прозореца и погледна навън. Когато стаята се люшна за трети път, видя каква е причината. От небето падаха метеори, оставящи зад себе си червеникави дири в цвета на кръвта. По някакъв начин знаеше, че това са отломки от Ерос след разпадането му в атмосферата. Милър се бе провалил. Ядрената атака не бе успяла.

Джули се бе прибрала у дома.

Той се обърна, за да каже на Наоми да бяга, но от пода изникнаха черни повлекла и се усукаха около нея, пронизаха тялото й на множество места. Започнаха да излизат от очите и устата й.

Холдън понечи да се втурне към нея, да й помогне, но не можеше да помръдне и когато погледна надолу, видя, че повлеклата са пленили и него. Едно от тях се бе усукало около кръста му и го държеше здраво. Друго тъкмо му проникваше в устата.

Той се събуди с вик в тъмното помещение, озарено от трепкаща червена светлина. Нещо го държеше през кръста. В паниката си започна да го дърпа, опита се да го скъса, но счупи нокът, преди разумът да надделее и да му подскаже, че се намира в оперативния център на главната палуба, в своето кресло и в пълна безтегловност.

Той пъхна ранения си пръст в устата и го засмука, после си пое бавно въздух през носа. Палубата пустееше. Наоми бе отишла да спи в своята каюта. Алекс и Еймъс не бяха на вахта и вероятно също спяха. Не бяха мигвали цели два дена по време на изтощителната надпревара с Ерос. Холдън бе наредил на всички да си отдъхват и бе поел първа вахта.

А след това бе заспал. Лоша работа.

Каютата отново се озари от червеникави отблясъци. Холдън разтърси глава, за да се отърве от остатъците от съня, и втренчи поглед в своя пулт. На него пулсираше червен индикатор и той чукна с пръст менюто на екрана. Някой ги осветяваше с целеуказващ лазер.

Той отвори тактическия дисплей и включи активните сензори. Единственият кораб на милиони километри наоколо беше „Рави“ и тъкмо оттам идваше лазерът. Според автоматичните записи това бе започнало само преди няколко секунди.

Холдън протегна ръка да включи връзката и повика „Рави“ в мига, когато блесна индикатор за постъпващо съобщение. Потвърди го и след секунда гласът на Макбрайд произнесе:

— „Росинант“, отворете външния люк на шлюза и се пригответе да приемете войници на борда.

Холдън се намръщи. Това да не беше някаква странна шега?

— Макбрайд, тук Холдън. Какво става?

Отговорът дойде със строг, нетърпящ възражение глас и това не беше никак добре.

— Холдън, отворете външния люк и се пригответе да приемете на борда войници. Ако забележа, че активирате дори само една-единствена защитна система, ще открия огън по вашия кораб. Разбрахте ли ме?

— Не — отвърна той и едва успя да скрие раздразнението в гласа си. — Не сме се разбрали. Няма да ви допусна на борда. Какво, по дяволите, става?

— Получих заповед от командването на ООН да превзема кораба ви. Обвинен сте във възпрепятстване на военна операция на ООН, незаконно въздействие върху военни средства, принадлежащи на ООН, и още цял списък с престъпления, които не смятам да ви чета. Ако не се предадете незабавно, ще бъдем принудени да стреляме по вас.

— Уф — въздъхна Холдън. ООН бяха открили, че ракетите им са променили курса, бяха се опитали да ги пренасочат и бяха осъзнали, че ракетите не ги слушат.

Сигурно са ужасно ядосани.

— Макбрайд — рече Холдън след кратка пауза. — Нищо няма да спечелите, ако пратите войници тук. Не можем да ви върнем контрола над онези ракети. А и не е необходимо. Те ще направят само леко отклонение.

Смехът на Макбрайд прозвуча като дрезгав лай на разгневено куче.

— Отклонение? — подигра го тя. — Предали сте три хиляди петстотин седемдесет и три свръхмощни термоядрени балистични ракети на един изменник и осъден военнопрестъпник!

Този път на Холдън му беше необходима почти минута.

— За Фред ли говорите? Мисля, че предател е малко преувел…

Макбрайд го прекъсна.

— Дезактивирайте фалшивите идентификатори, които отклоняват ракетите ни встрани от Ерос, и активирайте идентификаторите на повърхността, или ще унищожим този кораб. Имате десет минути да се подчините.

Връзката бе прекъсната с пукот. Холдън втренчи в пулта поглед, смесица от гняв и объркване, но скоро след това сви рамене и включи обща тревога. Из целия кораб запремигваха червени светлини. Предупредителната сирена прозвуча три пъти. След по-малко от две минути Алекс изтича нагоре по стълбата към пилотската кабина, а половин минута по-късно Наоми нахлу в оперативния център.

Алекс заговори пръв.

— „Рави“ е на дистанция от четиристотин километра. По данни от ладара торпедният му апарат е отворен и те са ни прехванали.

Акцентирайки върху всяка дума, Холдън даде нарежданията си:

— В никакъв случай, повтарям, в никакъв случай не отваряйте нашия апарат и не се опитвайте да прехванете „Рави“. Дръжте го под око и се подгответе за отбранителни действия, в случай че ви замирише на скорошна стрелба. Не бива да ги провокираме.

— Да започна ли радиозаглушаване? — попита зад него Наоми.

— Не, това също може да се прецени като агресия. Но подготви целия пакет от противодействия и дръж пръст на бутона за старт — отвърна Холдън. — Еймъс, в машинното ли си?

— Тъй вярно, капитане. Готов да се гмурна вътре.

— Повиши мощността на реактора до сто процента и прехвърли контрола върху близкообхватните оръдия на пулта при теб. Ако стрелят по нас от тази дистанция, Алекс няма да има време да лети и същевременно да отвръща на огъня. Видиш ли червена точка на тактическия дисплей, откривай огън с всички оръдия. Разбрано?

— Тъй вярно — рапортува Еймъс.

Холдън издиша рязко през стиснати зъби и се свърза с „Рави“.

— Макбрайд, тук Холдън. Не смятаме да се предаваме, няма да допуснем ваши войници на борда и няма да изпълним исканията ви. Какво ще правим нататък?

— Холдън — рече Макбрайд. — Виждам, че загрявате реактора. Да не мислите да бягате от нас?

— Не, само се приготвяме да оцелеем, ако е нужно. Защо да се бием?

Нов кратък и нервен смях.

— Холдън. Защо имам чувството, че не говорите сериозно?

— О, аз съм напълно сериозен. Не искам да ни убивате и вярвате или не, нямам никакво желание да ви убивам. Ракетите ще направят малко отклонение, но това не е причина да ни превръщате в нагорещен газ. Не мога да ви осигуря каквото искате и не бих искал да прекарам следващите трийсет години във военен затвор. Нищо няма да спечелите, ако стреляте по нас, а стигне ли се до това, ще отвърна със същото.

Макбрайд прекъсна връзката.

— Капитане — обади се Алекс. — „Рави“ започна да маневрира. Разхвърля отразители. Мисля, че се готви да започне атака.

„По дяволите.“ Холдън бе почти сигурен, че е успял да разубеди Макбрайд.

— Добре, преминаваме в отбранителен режим. Наоми, започни с противодействията. Еймъс? Държиш ли пръст на копчето?

— Готов съм — увери го Еймъс.

— Не го натискай, докато не видиш, че са изстреляли ракета. Не искам да ги принуждавам да го правят.

Внезапното увеличаване на гравитацията притисна Холдън дълбоко в креслото. Алекс бе започнал да маневрира.

— Не мога да ги надбягам при такова късо разстояние. Но ще се опитам да им попреча да се прицелят — докладва пилотът.

— Направи го и отвори апаратите.

— Разбрано — потвърди Алекс с професионално спокойствие, което обаче не успя да скрие напълно възбудата от предстоящата битка.

— Успях да неутрализирам прехващането им — обади се Наоми. — Лазерната им система не може да се мери с тази на „Роси“. Разпръснах сигнала с отразители.

— Ура за раздутия марсиански военен бюджет — извика Холдън.

Корабът се запремята в поредица от безумни маневри.

— По дяволите — изруга Алекс с изменен от напрежение глас. — „Рави“ откри огън по нас с близкообхватните оръдия.

Холдън погледна към тактическия дисплей и видя дългите извити линии на приближаващите проектили. Те угасваха далече зад тях. „Роси“ съобщи, че разстоянието между двата кораба е 370 километра — доста голямо, за да може компютърната целеуказваща система да удари хаотично маневриращ кораб с балистичен изстрел от друг маневриращ кораб.

— Ответен огън? — извика Еймъс по интеркома.

— Не! — кресна Холдън. — Ако искаше да ни види сметката, щеше да пусне торпеда. Не й давай причини да го прави.

— Капитане, изпреварваме ги — съобщи Алекс. — „Роси“ е твърде бърз за тях. След по-малко от минута ще бъдем на дистанция за далечна стрелба.

— Прието — отвърна Холдън.

— Да стрелям ли? — попита Алекс и смешният му каубойски акцент избледня под осезаемото вълнение.

— Не.

— Изключиха целеуказващия лазер — извика Наоми.

— Което означава, че са се отказали от опитите да ни открият през отразителния облак — поясни Холдън — и че вероятно ще превключат ракетите си на радарно проследяване.

— Което пък не е толкова точно — обяви с надежда Наоми.

— Корвета от подобен клас носи на борда си поне десетина ракети. Достатъчно е да ни ударят с една, за да приключат с нас. А от такова разстояние…

Тих мелодичен сигнал от пулта го уведоми, че „Роси“ е готов с изчисленията за стрелба по „Рави“.

— Получих потвърждение! — извика Алекс. — Огън?

— Не! — повтори Холдън. Той знаеше, че на борда на „Рави“ сега звучи алармата за прехващане от вражески огън. „Спрете — помоли ги мислено Холдън. — Моля ви, не ме карайте да ви убивам.“

— Уф — изпъшка тихо Алекс. — Ох.

Почти в същия миг отзад го повика и Наоми.

— Джим?

Преди да се извърне към нея, Алекс се обади по интеркома:

— Ей, капитане, Ерос току-що се появи на екраните.

— Какво? — подскочи Холдън и в главата му се мярна налудничаво анимационно изображение на астероида, промъкващ се потайно към двата кръжащи зловещо кораба.

— Ами да — продължи Алекс. — Ерос. Току-що изскочи на радара. Каквото и да е правил, за да блокира сензорите ни, вече не го прави.

— А какво прави сега? — попита Холдън. — Дай ми курса.

Наоми поиска информацията за движението на астероида, но при обработката Алекс се оказа по-бързият.

— Мисля, че променя курса — обади се той. — Все още лети към Слънцето, но се отклонява от посоката към Земята.

— Ако задържи този курс и скорост — добави Наоми, — бих казала, че се носи право към Венера.

— Брей — възкликна Холдън. — Това беше шега.

— Бива си я тази шега — подхвърли Наоми.

— Някой да каже на Макбрайд, че няма смисъл да стреля по нас.

— Ей — подвикна Алекс. — Това, че накарахме ракетите да престанат да чуват сигнала, не значи, че можем да ги изключим, нали? Питам се къде ли ще ги прати Фред, за да се отърве от тях?

— Проклет да съм, ако знам — обади се Еймъс. — По-лошото е, че обезоръжихме Земята. Голям срам.

— Нищо повече от случайни последствия — въздъхна Наоми. — Не че сме имали подобно намерение.

* * *

Сблъскването на Ерос и Венера бе най-широко отразяваното събитие в историята. По времето, когато астероидът доближи втората планета, неколкостотин кораба го очакваха там на орбита. Военни фрегати се опитаха да държат цивилните съдове на разстояние, но безуспешно. Просто бяха твърде малко. Картината на снижаващия се Ерос бе заснета от мощни военни камери, телескопи на цивилни кораби и обсерваториите на две планети и пет луни.

Холдън съжаляваше, че не е там, за да наблюдава случващото се отблизо, но Ерос бе набрал скорост, след като промени курса, сякаш астероидът нямаше търпение да сложи край на пътуването, сега, след като имаше своя цел. Той и екипажът седяха в камбуза на „Росинант“ и гледаха новините. Алекс бе изровил отнякъде още една бутилка фалшива текила и разливаше щедро в чашите за кафе. Беше въвел курс към Тихо при мекото едно g. Нямаше закъде да бързат.

Всичко бе приключило — освен фойерверките.

Холдън се пресегна, улови ръката на Наоми и я стисна силно, докато астероидът навлизаше във венерианска орбита и после сякаш увисна неподвижно. Имаше чувството, че цялата човешка раса е затаила дъх. Никой не знаеше какво ще направи сега Ерос — или по-точно Джули. Никой не бе говорил с Милър след последния му разговор с Холдън, и детективът не отговаряше на повикванията на ръчния си терминал. Никой нямаше каквато и да било представа какво се е случило на астероида.

Когато краят дойде, той бе необичайно красив.

В орбита около Венера Ерос се разтвори като кутия, пълна с парченца от мозайка. Огромният астероид се разцепи на десетки отломъци, които се спуснаха над екватора като дълга огърлица. После тези десетки отломъци се раздробиха на други десетки и така нататък, и сияещият облак покри цялата повърхност на планетата, докато изчезна под плътния слой от мъгли, който обикновено скриваше Венера от погледа.

— Брей! — възкликна Еймъс почти с благоговение.

— Невероятно — съгласи се Наоми. — Малко притеснително, но иначе наистина невероятно.

— Те няма да останат там завинаги — посочи Холдън.

Алекс гаврътна остатъка от текилата в чашата си и доля още от бутилката.

— Какво искаш да кажеш с това, капитане? — попита той.

— Ами само предполагам. Но се съмнявам, че онези същества, които са създали протомолекулата, ще са склонни да я консервират там. Тя е само част от далеч по-грандиозен план. Ние спасихме Земята, Марс и Пояса. Въпросът е какво ще стане сега?

Наоми и Алекс се спогледаха. Еймъс прехапа устни. На екрана Венера мъждукаше, озарявана от множество светкавици на повърхността.

— Капитане — рече Еймъс. — Нещо започна да ме плашиш.