Джеймс С. А. Кори
Левиатан се пробужда (5)

4.
Милър

Милър бе преполовил вечерята, когато го потърсиха. Той погледна адреса на изпращача. „Синята жаба“. Пристанищен бар, предназначен предимно за посетители отвън, чиито собственици твърдяха, че е почти точно копие на прочутия земен бар в Бомбай, само че предлага лицензирани проститутки и легални наркотици. Милър си бодна още веднъж от гъбените кълнове, поръсени с парников ориз, докато обмисляше дали да отговори на повикването.

„Би трябвало да се досетя, че ще стане така“ — помисли си той.

— Какво има? — попита рязко.

Екранът се включи. Хасини, помощник-управителят на бара, беше тъмнокож мъж с очи в цвета на лед. Застиналата на лицето му усмивка бе резултат от нервно увреждане. Милър веднъж му бе направил услуга, когато Хасини бе допуснал грешката да се смили и да приеме една нелицензирана проститутка. Оттогава детективът и барманът от космопорта си разменяха любезности. Неофициалната сива икономика на цивилизацията.

— Партньорът ти пак е тук — съобщи Хасини, надвиквайки ритмичния бас и глъчката в бара. — Мисля, че има лоша нощ. Да продължавам ли… да го обслужвам?

— Да — отвърна Милър. — Постарай се да го ощастливиш. И ми дай двайсет минути.

— Той не иска да е щастлив. По-скоро си търси причина да бъде нещастен.

— Попречи му да я намери. След малко ще съм там.

Хасини кимна, отправи още една парализирана усмивка и прекъсна връзката. Милър погледна полуизядената вечеря, въздъхна и пъхна остатъците в рециклатора. Облече чиста риза, после се поколеба. В „Синята жаба“ винаги бе по-топло, отколкото му харесваше, а не обичаше да носи сако. Затова пристегна малък пластичен пистолет в кобур на глезена. Искаше време за вадене, но ако се стигне дотам, значи е оцапал достатъчно нещата.

Нощната Церера не се различаваше по нищо от дневната. На времето, при отварянето на станцията, имаше идея да се приглушават светлините, за да се имитира традиционният двайсет и четири часов земен цикъл. Представлението продължи само четири месеца, след което съветът го отмени.

Ако беше на служба, Милър щеше да вземе електромобила и да се спусне през широките тунели към космопорта. Изкуши се да го направи и сега, но го спря дълбоко залегналото в съзнанието му суеверие. Ако вземе колата, значи отива там като полицейски служител, а метрото не бе по-лош избор. Милър се отправи към най-близката станция, провери кога е следващата композиция и седна на каменната пейка. След около минута дойдоха мъж на неговата възраст и малко момиче и се настаниха на пейката отсреща. Момиченцето говореше бързо и неразбрано като пробита изолация, баща й отвръщаше със сумтене и кимане в по-важните моменти.

Милър и другият мъж си кимнаха. Момичето задърпа баща си за ръкава, настоявайки да й обърне внимание. Милър я погледна — черни очи, светла коса, гладка кожа. Вече беше прекалено висока, за да бъде сбъркана със земно момиче, костите й се бяха издължили и изтънели. Кожата имаше розовия оттенък на поясните бебета, дължащ се на лекарствения коктейл, целящ да подсигури здравината на мускулите и костите. Бащата забеляза, че Милър я разглежда. Милър се засмя и кимна към детето:

— На колко е?

— На две и половина.

— Хубава възраст.

Бащата повдигна рамене, но не се усмихна.

— И вие ли имате деца? — попита той.

— Не — отвърна Милър. — Но имам развод на същата възраст.

Двамата се разсмяха, сякаш разводът бе нещо смешно. Кандис скръсти ръце и извърна поглед. Откъм тунела полъхна топъл вятър с мирис на озон, възвестяващ пристигането на метрото. Милър пропусна бащата и момичето отпред, той самият се качи в друг вагон.

Вагоните бяха овални, за да пасват точно на профила на тунела. Нямаха прозорци. И без това единствената гледка можеше да е скалната стена. Вместо тях бяха монтирани големи екрани за реклами на казина, където можеш да спечелиш цяло състояние и да заживееш друг живот, или за текущи новини. Милър плъзна поглед по ярките цветове на образите, без да обръща внимание на съдържанието. Мислено обсъждаше проблема, опитваше се да го погледне от различни страни, без дори да търси решение.

Най-обикновено умствено упражнение. Преглеждаш фактите, без да ги подлагаш на преценка: Хейвлок е землянин. Хейвлок отново е заседнал в бара на космопорта и търси да се сбие с някого. Хейвлок е негов партньор. Сурови, лишени от емоционалност факти. Не се опитваше да ги подреди, да потърси естествения им завършек. Това ще дойде по-късно. Сега по-важното бе да забрави умората от деня и да се подготви за конкретния проблем. Когато композицията наближи неговата станция, той вече бе достатъчно съсредоточен.

„Синята жаба“ пращеше по шевовете, топлината на човешки тела се добавяше към „бомбайската“ жега и изкуственото замърсяване на въздуха. Светлините трептяха налудничаво, сякаш екраните получаваха конвулсии. Озарените отдолу овални маси изглеждаха тъмни, почти черни. Музиката раздвижваше въздуха, сякаш бе съвсем материална, всеки удар бе едно малко мозъчно сътресение. Хасини, заобиколен от групичка подхранвани със стероиди танцьорки и полуразголени сервитьорки, улови погледа на Милър и кимна към дъното. Детективът не отвърна на поздрава, завъртя се и си проправи път през тълпата.

Пристанищните барове по правило бяха опасни места. Милър внимаваше да не се сблъска с никого, освен ако нямаше как да го избегне. Когато му се налагаше да бутне някого, предпочиташе поясни вместо хора от вътрешните планети и мъже вместо жени. На лицето му бе изписано постоянно умерено извинение.

Хейвлок седеше сам, обхванал с едрата си ръка полупразна чаша. Когато Милър седна до него, той се извърна рязко, готов да се скара, с облещени очи и пърхащи ноздри. Първо на лицето му се изписа изненада, а след малко — нещо като срам.

— Милър — рече той с неприязън. В тунелите отвън щеше да се чуе като вик. Тук Милър едва долови гласа му. — Защо си дошъл?

— Доскуча ми в квартирата — отвърна Милър. — Реших да намина насам и да се спречкам с някого.

— Хубава нощ за такива занимания — кимна Хейвлок.

Така беше. Дори в барове, предназначени за посетители от вътрешните планети, съотношението рядко беше повече от един землянин на десет марсианци. Докато оглеждаше с присвити очи тълпата, Милър установи, че почти една трета са ниски, набити мъже и жени.

— Нов кораб ли е дошъл? — попита той.

— Аха.

— ЗМКФ? — Земно-Марсианският коалиционен флот често навестяваше Церера на път за Сатурн, Юпитер и станциите на Пояса, но Милър не познаваше достатъчно добре относителното разположение на планетите и техните орбити. Хейвлок поклати глава.

— Смяна на корпоративните служители на Ерос — обясни той. — Мисля, че са от „Протоген“. — До Милър застана сервитьорка с блещукащи татуировки и сияещи в мрака зъбки. Милър взе напитката, която му предложи, макар че не беше поръчвал. Газирана вода.

— Знаеш ли — рече той, навеждайки се към Хейвлок, за да не разговарят с викове, — няма никакво значение колко задници си сритал. Шадид никога няма да те хареса.

Хейвлок го стрелна с гневен поглед, но на лицето му отново се изписа срам.

— Така е — кимна Милър.

Хейвлок се изправи рязко и неуверено и се насочи към изхода. Опитваше се да настъпва посетителите, но заради слабата церерска гравитация не се получаваше добре. Изглеждаше, сякаш подскача. Милър го последва с чаша в ръка, сипейки извинения и успокоителни усмивки към ядосаните хора, които партньорът му оставяше след себе си.

Обществените тунели в тази част на космопорта бяха покрити с плътен слой мръсотия, който никакви почистващи вещества не бяха в състояние да отмият. Хейвлок крачеше в мрака, обърнал едното си рамо напред и излъчващ почти видим гняв. Но веднага щом вратите на „Синята жаба“ се затвориха зад него, музиката утихна, сякаш някой бе изключил звука на уредбата. Най-опасната част бе преминала.

— Не съм пиян — заяви той, все още на висок глас.

— Не съм твърдял противното.

— А ти — Хейвлок забоде обвинителен пръст в гърдите му — не си ми гледачка.

— Също вярно.

Двамата вървяха заедно около четвърт километър. Ярките рекламни табели мигаха подканящо. Бордеи и стрелбища, обществени пушални, казина и демонстрационни двубои. Миришеше на пикня и застояла храна. Хейвлок започна да забавя ход и отпусна рамене.

— На Теритаун работех в отдела за убийства — заговори той. — Три години бях заместник-началник на Л-5. Имаш ли представа какво значи това? Караха малки дечица там и аз бях един от тримата, които спряха това. Аз съм добро ченге.

— Да, така е.

— Ужасно добро.

— Съгласен.

Подминаха малко ресторантче за юфка. Хотел-ковчег. Обществен терминал, на чиито екрани течаха последните новини: ЗАТРУДНЕНА ВРЪЗКА С НАУЧНА СТАНЦИЯ ФЕБА. НОВАТА ИГРА „АНДРЕАС К“ СЪБРА ШЕСТ МИЛИАРДА ДОЛАРА В МРЕЖАТА ЗА ЧЕТИРИ ЧАСА. НЯМА ДА ИМА СДЕЛКА С МАРС ЗА ТИТАНА ОТ ПОЯСА. Екранът озаряваше лицето на Хейвлок, но той гледаше в друга посока.

— Аз съм ужасно добро ченге — повтори отново. След малко добави: — Но какво значение?

— Не е заради теб — успокои го Милър. — Когато хората те поглеждат, те не виждат доброто ченге Димитри Хейвлок. Виждат Земята.

— Това са глупости. Бях осем години на орбиталните станции и на Марс, преди да дойда тук. Работил съм на Земята само шест месеца.

— Земята. Марс. Те не са различни.

— Опитай се да го кажеш на някой марсианец — отвърна с горчив смях Хейвлок. — Ще ти срита задника за това.

— Не исках да излезе… Виж, сигурен съм, че има много различия. Земята мрази Марс, че има по-добър флот. Марс мрази Земята, че флотът й е по-голям. Може би футбол се играе по-добре в безтегловност, а може би по-зле. Не зная. Но ние тук сме толкова далече от Слънцето, че не ни е грижа за тези неща. От такова разстояние можеш да покриеш Земята или Марс с палец. Просто…

— Просто не ми е тук мястото — прекъсна го Хейвлок.

Вратата на ресторантчето зад тях се разтвори и навън излязоха четирима поясни с масленозелени униформи. Един от тях носеше на ръкава си разцепения кръг на СВП. Милър се напрегна, но поясните не ги доближиха и Хейвлок не ги забеляза. Размина им се.

— Зная — продължи Хейвлок. — Когато приех договора на „Звездна спирала“, си давах сметка, че ще ми е нужно време, за да се адаптирам. Но вярвах, че навсякъде има общи неща. Излизаш на улицата и ловиш лошите. А после, когато видят, че те бива, започват да се държат с теб както с останалите от екипа. Но тук не е така.

— Не е — потвърди Милър.

Хейвлок поклати глава, плю и едва сега забеляза чашата в ръката си.

— Мисля, че току-що откраднахме чаши от „Синята жаба“ — заяви той.

— Освен това пием алкохол на обществено място — допълни Милър. — Поне ти. В моята чаша има газирана вода.

Хейвлок се изкиска, но в смеха се долавяше отчаяние. Когато заговори отново, изглеждаше обезсърчен.

— Сигурно си мислиш, че идвам тук и търся да се сбия с някого, за да спечеля уважението на Шадид и Рамачандра?

— Хрумвало ми е.

— Грешиш — заяви Хейвлок.

— Добре — склони Милър. Но не беше убеден.

Хейвлок вдигна чаша.

— Ще ги връщаме ли? — попита.

— Какво ще кажеш за „Изящният зюмбюл“? Аз черпя.

Барът „Изящният зюмбюл“ бе на три нива по-горе, достатъчно далече, за да намалеят гостите от космопорта. Освен това беше бар за ченгета. Най-вече за служещи от „Звездна спирала“, но имаше и от други корпоративни агенции — „Протоген“, „Розова вода“, „Ал Абик“. Милър бе почти сигурен, че приятелят му е овладял нервния си срив, но въпреки това предпочиташе да плават в свои води.

Декорът бе типично поясен — сгъваеми масички в старомоден корабен стил, вградени в стените седалки, таван, който създаваше впечатление, че всеки момент гравитацията може да изчезне. Змиевидни растения и дяволски бръшлян — спомени от въздушните рециклатори на първото поколение заселници — украсяваха стените и колоните. Музиката бе достатъчно тиха, за да разговарят спокойно. Първият съдържател, Джавир Лиу, беше структурален инженер от Тихо, пристигнал тук по време на голямото завъртане и харесал Церера достатъчно, за да остане. Сега заведението му се държеше от неговите внуци. Джавир Трети стоеше зад бара и разговаряше с посетителите. Милър избра една маса отзад, като кимаше пътем на мъжете и жените, с които се разминаваха. Докато в „Синята жаба“ се държеше предпазливо и любезно, тук се стараеше да излъчва мъжественост. Поза, също като онази.

— Та значи — поде Хейвлок, след като дъщерята на Джавир, Кейт — четвърто поколение в същия бар, — си тръгна от масичката с чашите от „Синята жаба“ върху подноса, — какво е това свръхсекретно разследване, което Шадид ти възложи? Или нисшият землянин не бива да знае?

— Това ли те мъчеше? — учуди се Милър. — Нищо работа. Дъщеричката на някакви акционери се изгубила и те искат да я намеря и да я върна у дома. Глупава история.

— Това не е ли по тяхната част? — Той кимна към хората от отдела за престъпления с малолетни.

— Детето е доста голямо — уточни Милър. — По-скоро е отвличане.

— Бива ли те в това?

Милър се облегна. Бръшлянът над главата му се разклати. Хейвлок чакаше. Милър изпита неприятно усещане, сякаш някой бе прекатурил масата.

— Това ми е работата — отвърна той.

— Да, но говорим за пълнолетен, нали? Ако не иска да се прибере у дома, това си е нейна работа. Не е необходимо родителите й да пращат полицай, за да им я доведе. Вече нямат законови правомощия над нея. Не става въпрос за принципи, а за богаташко семейство, налагащо свои правила.

Милър си припомни снимката на девойката и скоростния скутер. Широката й усмивка.

— Казах ти, че е глупава история — рече той.

Кейт Лиу се върна с местно уиски и бира. Милър се зарадва на прекъсването на разговора. Бирата беше за него. Слаба и ароматна, съвсем леко горчива. От тукашна мая и биопродукти.

Хейвлок стискаше чашата с уиски. Милър го прие като знак, че ще се предаде. Едва ли би си позволил да си изпусне нервите пред сегашните си колеги.

— Ей, Милър! Хейвлок! — повика ги познат глас. Йевгени Коб от отдела за убийства. Милър му махна да дойде и разговорът се насочи към разследването на един особено неприятен случай. Ставаше въпрос за мистериозна смърт на съпруг, починал от отравяне, и съмненията, паднали върху жена му заради голямата застраховка, която очакваше да получи.

Малко по-късно Хейвлок вече се смееше гръмогласно и разменяше шеги с останалите. И ако го стрелнеше нечий втренчен поглед или се подхвърлеше хаплива забележка, той не им обръщаше внимание.

Милър тъкмо се отправяше към бара за нови порции, когато терминалът му изписука. И тогава, досущ като връхлитаща лавина, в бара записукаха и други терминали. Милър усети, че стомахът му се свива — всички посетители бяха втренчили погледи в своите терминали.

На екранчето се появи капитан Шадид. Очите й бяха подпухнали и пламтяха от гняв, тя бе живото олицетворение на жена, пробудена посред нощ от спокоен сън.

— Дами и господа — поде Шадид. — Каквото и да правите, зарежете го и се отправете към участъците си за нови нареждания. Случи се нещо извънредно. Преди десет минути откъм Сатурн пристигна некодирано открито съобщение. Все още не сме потвърдили верността му, но подписът съвпада с кодовете от записа. Задържах разпространението му, но съм сигурна, че някой глупак вече го е презаписал и до няколко минути ще се появи по всички мрежи. Ако се намирате в близост до цивилно лице, изключете терминала си. Останалите — ето за какво става въпрос…

Шадид се дръпна настрани и чукна с пръст системния интерфейс. Екранът потъмня. Миг по-късно на него се появи друг човек. Носеше оранжев вакуумен скафандър, но си бе свалил шлема. Землянин, около трийсетгодишен. Бледа кожа, сини очи, черна, късо подстригана коса. Още преди да отвори уста, Милър забеляза, че лицето му е изкривено от гняв и шок. Беше привел глава напред.

— Името ми — обяви той — е Джеймс Холдън.