Джеймс С. А. Кори
Левиатан се пробужда (42)

41.
Холдън

„Росинант“ се скачи със станция Тот с последни издихания на маневрените си двигатели. Холдън почувства как прихващащите скоби улавят с глух тътен корпуса и после гравитацията се върна към една трета g. Близкият взрив на плазмената глава бе откъснал външния люк на екипажния шлюз и наводнил помещението със свръхнагрят газ, с което го бе направил неизползваемо. Това означаваше, че ще се наложи да използват товарния шлюз на кърмата и да изминат в космоса разстоянието до станцията.

Нищо страшно, след като все още имаха скафандри. „Роси“ вече се бе сдобил с повече пробойни, отколкото беше капацитетът на въздушната система, а запасът им от кислород бе изхвърчал в космоса при експлозията, разрушила шлюза.

Алекс се спусна от пилотската кабина, лицето му бе скрито, зад стъклото на шлема, ала шкембето му стърчеше дори под атмосферния скафандър. Наоми приключи скачването със станцията, изключи всички системи на кораба и се присъедини към тях, после тримата се отправиха заедно към кърмата. Еймъс ги очакваше там, прикачил към скафандъра си реактивна раница, която тъкмо зареждаше със сгъстен азот от един резервоар. Механикът бе уверил Холдън, че маневриращата раница има достатъчно мощност, за да преодолее въртенето на станцията и да ги откара до един от шлюзовете.

Никой не говореше. Холдън бе очаквал шеги. Но повреденият „Роси“ призоваваше към мълчание. Може би към страхопочитание.

Холдън се облегна на стената на товарния отсек и затвори очи. Единствените звуци, които чуваше, бяха ритмичното свистене на въздушната система и лекият пукот от интеркома. Не можеше да подуши нищо през строшения си и запушен със съсиреци нос, а устата му бе пълна с вкус на кръв. Но въпреки това се усмихваше.

И това ако не е победа. Опълчиха се на самия „Протоген“, справиха се с всичко, което злите копелдаци хвърлиха насреща им, и им натриха носовете. В този момент войници от СВП щурмуваха станцията и стреляха по хората, заради които бе унищожен Ерос.

Холдън реши, че няма нищо лошо, задето не изпитва съжаление за тях. Обърканата етика на ситуацията надхвърляше способностите му да я оцени във всички аспекти, затова реши да се отдаде единствено на тихата радост от победата.

Интеркомът изписука и Еймъс обяви:

— Готови за тръгване.

Холдън кимна, сетне си спомни, че все още е в атмосферен скафандър, и добави:

— Разбрано. Всички да се завържат.

Той, Алекс и Наоми извадиха въжета от скафандрите си и ги прикачиха за широкия пояс на Еймъс. След това механикът задейства шлюза и излетя през отворения люк, като изпускаше насочени струйки газ. Почти веднага въртеливото движение на станцията ги дръпна встрани от кораба, но Еймъс бързо овладя полета и се насочи отново към аварийния люк на станция Тот.

Докато прелитаха покрай „Роси“, теглени от Еймъс, Холдън огледа корпуса отвън и се опита да систематизира необходимите ремонтни дейности. Имаше десетина пробойни в страничната част и кърмата, които пронизваха цялата дължина на кораба. Газовите проектили, изстреляни от изтребителите, вероятно дори не бяха забавили скоростта си, докато са преминавали през „Роси“. Екипажът бе извадил късмет, че нито един от тях не бе пробил реактора.

Във фалшивата надстройка зееше голяма вдлъбнатина, която караше кораба да изглежда като газов влекач. Холдън знаеше, че под нея има втора, не по-малка вдлъбнатина във външната обшивка. Повредата не бе достигнала вътрешния корпус, инак корабът щеше да се разцепи на две.

Като се прибави разбитият въздушен шлюз, изгубените кислородни запаси и блокираната рециклираща система, това бяха щети за милиони долари и седмици ремонт на сух док, ако изобщо намерят подходящ док някъде.

Може би „Молинари“ щеше да ги изтегли на буксир.

Еймъс премигна три пъти със светлините на реактивната раница и аварийният шлюз на станцията се отвори. Той ги изтегли вътре, където ги очакваха четирима поясни с бойни скафандри.

Веднага щом шлюзът приключи с възстановяването на атмосферата, Холдън повдигна шлема и опипа носа си. Беше два пъти по-голям от нормалното и пулсираше в синхрон със сърцето.

Наоми нежно обгърна лицето му с длани. Завъртя главата му да огледа счупения нос, после го пусна.

— Ще остане крив, ако не се подложиш на козметична операция — съобщи му тя. — Но и без това беше твърде хубав. Това ще придаде на лицето ти характер.

Холдън неволно се ухили, но преди да отговори, ги прекъснаха войниците от СВП.

— Гледахме битката, хермано. Вие, момчета, здравата ги сритахте в задниците.

— Благодаря — отвърна Алекс. — Как върви вътре?

Войникът с най-много звезди на табелката кимна:

— По-слаба защита, отколкото очаквахме, но въпреки това се сражаваха за всеки ъгъл. Понамалихме броя им.

Той посочи вътрешния люк.

— Фред тръгна към оперативния. Каза да идете там, пронто.

— Води ни тогава — каза Холдън, но заради счупения нос прозвуча като „вадини нгава“.

* * *

— Как е кракът, капитане? — попита Еймъс, докато вървяха по коридора на станцията. Холдън осъзна, че е забравил за накуцването от огнестрелната рана в пищяла.

— Не боли, но мускулът не се свива докрай — отвърна той. — А твоят?

Еймъс се ухили и погледна надолу. Преди месец бе получил фрактура на „Донагър“.

— Ще преживея. Нали знаеш за нещата, дето не те убиват?

Холдън понечи да отговори, но спря, когато групата сви зад ъгъла и се озова насред касапница. Очевидно се придвижваха след щурмовата група, защото тук коридорът бе осеян с тела, а стените — изрешетени от куршуми. За свое облекчение той установи, че повечето трупове са с униформи на „Протоген“. Но на пода имаше и достатъчно убити от СВП, за да му се свие сърцето. А когато подмина един мъртвец с лабораторен комбинезон, едва не се изплю на пода. Охранителите поне работеха тук, защото така са им наредили — учените бяха дошли по собствено желание и напълно осъзнаваха с какво се занимават. Ето хората, отговорни за смъртта на милиони.

Нещо привлече вниманието му и той спря. До мъртвия учен се въргаляше инструмент, наподобяващ кухненски нож.

— Брей — възкликна Холдън. — Момчета, този да не ви е нападнал с ножа?

— Амче да, куко, нали? — подхвърли един от ескортиращите ги хлапаци. — Чувал съм онзи лаф, че не бива да излизаш с нож на картечница, ама…

— Стигнахме оперативния — обади се старшият по звание отпред. — Генералът ни очаква.

* * *

Холдън пристъпи в оперативния център и видя Фред, Милър, група войници от СВП и някакъв странен тип със скъп костюм. Редичка от техници и оператори от „Протоген“ се изнизваше навън под дулата на войниците. Стаята бе покрита от пода до тавана с всякакви монитори, повечето показваха потоци от текстова информация, меняща се прекалено бързо, за да могат да я четат.

— Нека си го изясним — тъкмо казваше Фред. — Ще ми дадете всички царства на Земята, ако ви се поклоня и изкажа почитта си, така ли?

— Този цитат не ми е познат — отвърна непознатият.

Разговорът им бе прекъснат, когато Милър забеляза Холдън и потупа Фред по рамото. Холдън бе готов да се закълне, че детективът му се усмихна топло, макар изражението му да беше мрачно.

— Джим — поздрави го Фред и му махна да се приближи. Държеше в ръката си черна визитна картичка. — Запознай се с Антони Дрезден, вицепрезидент на отдела за биологични проучвания в „Протоген“ и създател на проекта „Ерос“.

Задникът с лъскавия костюм дори протегна ръка, сякаш възнамеряваше да се здрависа. Холдън го пренебрегна.

— Фред — рече той. — Какви са загубите?

— Изненадващо ниски.

— Половината от хората им са били въоръжени с муниции за овладяване на улични размирици — обади се Милър. — Гумени и газови куршуми, ей такива неща.

Холдън кимна, поклати глава и се намръщи.

— Видях доста убити охранители на „Протоген“. Защо е трябвало да ги докарат тук, щом са въоръжени така, че не могат да прогонят нашественици?

— Добър въпрос — съгласи се Милър.

Дрезден се разсмя.

— Ето какво имах предвид, господин Джонсън — изтъкна той и се обърна към Холдън. — Джим, така ли? Е, добре, Джим. Фактът, че не разбираш логиката на действие при организиране охраната на станцията ми подсказва, че нямаш представа с какво си се захванал. И мисля, че го осъзнаваш също толкова добре, колкото и аз. Както вече казвах на Фред…

— Антони, затвори си устата — прекъсна го Холдън във внезапен изблик на гняв. Дрезден го изгледа разочаровано.

Копелето нямаше право да се чувства спокойно. Уверено. Холдън искаше да го види изплашен, молещ се за живота си, а не да се подхилква с рафинираните си маниери.

— Еймъс, ако този тип отново ме заговори, преди да съм му наредил, строши му ченето.

— С удоволствие, капитане — заяви Еймъс и отстъпи назад.

— Какво знаем? — обърна се Холдън към Фред.

— Знаем, че събраната от Ерос информация постъпва тук и че тази фъшкия им е началник. Ще знаем повече, след като се разровим наоколо.

Холдън се обърна и изгледа отново Дрезден, оценявайки синекръвния европейски вид, изваяното във фитнес зали тяло, скъпата прическа. Дори тук, заобиколен от въоръжени до зъби вражески войници, Дрезден успяваше да изглежда така, сякаш той командва положението. Холдън почти очакваше да погледне нетърпеливо часовника си, питайки се още колко ли от безценното му време ще изгубят.

— Трябва да го попитам нещо — каза той.

Фред кимна.

— Заслужил си го.

— Защо? — натърти Холдън. — Искам да знам защо?

Усмивката на Дрезден бе почти съжалителна, той пъхна ръце в джобовете си с небрежния жест на човек, който бъбри с приятели в бара.

— Защо е твърде голям въпрос — заговори Дрезден. — Защо Господ Бог е устроил така света? Я опитай да го конкретизираш малко.

— Защо Ерос?

— Ами, Джим…

— Наричай ме капитан Холдън. Аз открих изоставения ви кораб и гледах записа от Феба. Зная какво е протомолекула.

— Наистина? — възхити се Дрезден и усмивката му стана още по-радушна. — Трябва да ти благодаря, че предаде вирусната мостра на хората ни на Ерос. Изгубването на „Анубис“ щеше да забави програмата ни с месеци. Да открием заразеното тяло на онази станция беше като Божи дар.

„Знаех си. Мамка му, знаех си!“ — помисли си Холдън. А на глас повтори:

— Защо?

— Знаете какво представлява мострата — каза Дрезден, видимо объркан за пръв път, откакто Холдън бе влязъл в центъра. — Няма какво повече да ви кажа. Това е най-важното събитие в цялата досегашна човешка история. Едновременно доказателство, че не сме сами във вселената, и билет за освобождаване от оковите, които ни придържат към тези малки сфери от камък и въздух.

— Не ми отговори — тросна са Холдън, ядосан, че заради счупения нос гласът му звучеше по-скоро комично. — Искам да знам защо трябваше да убиете милион и половина невинни?

Фред се покашля, но не се намеси. Дрезден местеше поглед между двамата.

— Нали отговорих, капитане. Милион и половина са нищожна цена. Това, над което работим тук, е далеч по-голямо от нея. — Дрезден се върна при креслото и седна, като подръпна панталоните си над коленете, за да не ги разтегли. — Чували ли сте за Чингис хан?

— Какво? — подскочиха едновременно Холдън и Фред. Милър бе втренчил безизразен поглед в Дрезден и потропваше с пистолета по бронирания си набедреник.

— Чингис хан. Някои историци твърдят, че е избил или преселил една четвърт от населението на Земята по време на неговото нашествие — продължи Дрезден. — Направил го, за да основе империя, която започнала да се разпада веднага след смъртта му. Приведено към днешни мащаби, това означава да бъдат избити почти десет милиарда души. Поколение и половина. В сравнение с това Ерос дори не е статистическа грешка.

— Ти наистина не даваш пукната пара за тях — каза тихо Фред.

— А за разлика от хана, ние тук не го правим, за да вдигнем една мимолетна империя. Зная какво си мислите. Че се опитваме да се възвеличим. Че жадуваме за власт.

— А не я ли искате? — попита Холдън.

— Разбира се, че я искаме — гласът на Дрезден беше режещ. — Но вие мислите на дребно. Изграждането на най-великата човешка империя е като построяването на най-големия мравуняк. Незначително. Там сред звездите има цивилизация, която е създала протомолекулата и след това — преди около два милиарда години — ни я е изпратила. Още тогава те вече са били богове. А какви ли са сега? След два милиарда години прогрес?

Холдън слушаше изказванията на Дрезден с нарастваща тревога. Имаше чувството, че слуша нещо, което е било изричано и преди. Може би много пъти. Нещо, което е носело желаните дивиденти. Убеждавало е хора с могъщество и власт. Тъкмо заради него „Протоген“ разполагаше със стелт-кораби от земните корабостроителници и почти безгранична поддръжка зад кулисите.

— Господа, имаме страшно много да наваксваме — говореше Дрезден. — Но за щастие, в тази работа ще ни помага важен инструмент на нашия противник.

— Да наваксваме? — обади се един от войниците. Дрезден му кимна и се усмихна.

— Протомолекулата може да променя организма на приемника на молекулярно ниво: тя предизвиква генетични изменения. Не само в ДНК, но във всеки стабилен репликатор. И все пак тя е само машина. Не може да мисли. Следва инструкциите. Ако се научим как да променяме програмата, тогава ние ще се превърнем в архитекти на тази промяна.

Холдън вдигна ръка, за да го прекъсне.

— Но ако целта й е била да унищожи човечеството на Земята и да го замени с нещо, което са искали създателите на протомолекулата, защо трябваше да я разпространявате сред хората?

— Чудесен въпрос! — Дрезден вдигна пръст като преподавател, който се готви да изнесе лекция. — Протомолекулата не пристига с наръчник за употреба. Всъщност никога досега не сме я виждали да изпълнява програмата си. Молекулата се нуждае от значителна маса, преди да се развие достатъчно и да набере сили, за да изпълни дадените й разпореждания. Каквито и да са те.

Дрезден посочи екраните с информация около тях.

— Готвим се да я наблюдаваме как работи. Да видим какво смята да направи. Как ще го постигне. И — надяваме се — да научим как да променяме тази програма в хода на нейното изпълнение.

— Можехте да го направите в лаборатория — възрази Холдън.

— Не ме интересува как се възпроизвежда вирусът — отвърна Дрезден.

— Ти си напълно побъркан — обади се Еймъс и пристъпи към Дрезден. Холдън протегна ръка и задържа за рамото едрия механик.

— И така — рече Холдън. — След като научите какво ще прави тази ваша протомолекула — после какво?

— После всичко. Поясни, които могат да работят в открития космос без скафандри. Хора, които спят стотици години, докато заселническите кораби ги отнасят към звездите. Вече няма да сме обвързани към милионите години еволюция в една атмосфера при гравитация от едно g, роби на кислорода и водата. Ние ще решаваме какви искаме да бъдем и сами ще се програмираме за това. Ето какво ни дава протомолекулата.

Дрезден се беше изправил сякаш произнасяше реч и лицето му сияеше с фанатизма на проповедник.

— Това, което правим тук, е едничката и най-голямата надежда на човечеството за оцеляване. Защото, когато излезем сред звездите, ние ще се сблъскаме с богове.

— Ами ако не излезем? — попита Фред. Имаше замислен вид.

— Веднъж вече те изстреляха по нас своето апокалиптично оръжие — изтъкна Дрезден.

В помещението се възцари тишина. Холдън усети, че го изпълва неувереност. Мразеше аргументите на Дрезден, но не знаеше как да ги обори. Дълбоко в душата си осъзнаваше, че те са изначално погрешни, но не можеше да намери подходящите думи.

Гласът на Наоми го стресна.

— Това убеди ли ги? — попита тя.

— Моля? — завъртя глава към нея Дрезден.

— Учените. Техниците. Всички, от които се нуждаехте, за да успеете. Трябвало е да го направят. Да гледат записите с умиращите хора на Ерос. Да подготвят онези смъртоносни радиоактивни капани. Така че ако не сте събрали всички серийни убийци в Слънчевата система, за да ги пратите на опреснителни курсове, преди да дойдат тук, как се справихте с това?

— Коригирахме нашия научен екип така, че да премахнем моралните им задръжки.

Половин дузина парчета се подредиха по местата си в ума на Холдън.

— Социопат — произнесе той. — Превърнали сте ги в социопати.

— Високофункционални социопати — потвърди Дрезден с кимване. Изглеждаше доволен от постижението си. — И невероятно любознателни. Достатъчно бе да ги захранваме с интересни проблеми и да им осигуряваме необходимите условия, и те оставаха напълно доволни.

— Плюс многочислена охрана с оръжия за укротяване на улични размирици срещу онези, които се разбунтуват — досети се Фред.

— Да, имаше отделни случаи — призна Дрезден. Той се озърна и на лицето му се изписа лека тревога. — Зная. Смятате го за чудовищно, но аз спасявам човешката раса. Аз давам на човечеството звездите. Не сте съгласни? Чудесно. Но нека ви задам един въпрос. Можете ли да спасите Ерос? В момента.

— Не — отвърна Фред. — Но бихме могли…

— Да унищожите безценна информация — довърши Дрезден. — И да направите така, че всеки мъж, жена или дете, загинали на Ерос, да са умрели напразно.

В стаята отново се възцари тишина. Фред се мръщеше, скръстил ръце. Холдън можеше да си представи какви мисли му минават. Всичко, казано от Дрезден, бе отвратително и зловещо, ала същевременно пропито с много истина.

— Значи — заключи Дрезден — или трябва да уговорим цената, или, ако искате, да минете на наша страна. Бих могъл да…

— Добре. Стига — проговори Милър за първи път, откакто Дрезден бе взел думата. Холдън погледна към детектива. Лицето му бе като издялано от камък. Вече не потропваше с пистолет по набедреника.

Ах, мамка му…