Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Експанзията (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Leviathan Wakes, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 28 гласа)

Информация

Сканиране
NomaD (2015)
Разпознаване и корекция
Dave (2015)
Допълнителна корекция
moosehead (2022)

Издание:

Джеймс С. А. Кори. Левиатан се пробужда

Книга първа от поредицата „Експанзията“

Американска, първо издание

Превод: Юлиян Стойнов

Редактор: Мария Василева

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

Компютърна обработка: ИК „Бард“ ООД — Веселина Симеонова

 

James S. A. Corey

Leviathan Wakes

Copyright © 2011 by James S. A. Corey

 

Формат: 84/108/32

Печатни коли: 35

ИК „Бард“ ООД, 2012 г.

ISBN: 978-954-655-284-6

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция на правописни грешки

42.
Милър

Дрезден дори не разбра какво става. В очите му нямаше уплаха, докато Милър вдигаше оръжието. Видя само, че един от мъжете насочва някакъв предмет към него, който по случайност беше пистолет. Куче би разбрало, че трябва да се изплаши; но не и Дрезден.

— Милър! — извика Холдън, но беше твърде далече. — Недей!

Лесно е да се дръпне спусък. Тихо изщракване, подскачане на метала в скритата в ръкавица длан и после още веднъж и още веднъж. Главата на Дрезден се отметна назад и върху нея разцъфнаха червени кръгове. Милър пристъпи към него, пусна още два куршума от упор в гърдите на Дрезден, помисли малко и прибра пистолета в кобура.

Тишина. Войниците от СВП се споглеждаха, после зяпаха ококорени Милър, изненадани, дори след кървавата битка, от неочакваната проява на насилие. Наоми и Еймъс бяха втренчили погледи в Холдън, а капитанът не откъсваше очи от трупа. Лицето му бе като маска, изразяваща едновременно ярост, гняв и може би малко отчаяние. Милър можеше да го разбере. Холдън нямаше опит с подобни неща. Имаше време, когато Милър също трудно ги понасяше.

Само Фред не трепна, дори не изглеждаше стреснат. Полковникът не се усмихваше, нито се мръщеше, и не отмести очи.

— Какво, по дяволите, беше това? — попита гъгниво Холдън изпод кървавия си нос. — Ти го застреля най-хладнокръвно.

— Аха — потвърди Милър.

Холдън поклати глава.

— Да си чувал за съд? За правосъдие? Просто реши и го гръмна, така ли?

— Аз съм полицай — заяви Милър, изненадан от извинителната нотка в гласа си.

— И вече не си човек?

— Добре, добре, господа! — прокънтя гласът на Фред в помещението. — Шоуто свърши. Да се захващаме за работа. Искам веднага да дойде групата по разкодиране. Освен това пленниците трябва да се евакуират от станцията.

Холдън местеше очи между Фред, Милър и изстиващия Дрезден. Беше стиснал зъби.

— Ей, Милър — подвикна той.

— Да? — отзова се тихо Милър. Вече знаеше какво ще последва.

— Намери си друг кораб за вкъщи — рече капитанът на „Росинант“, завъртя се и напусна помещението, следван от екипажа. Милър ги изпрати с поглед. Сърцето му се сви от мъка, но нямаше какво да направи. Те изчезнаха в мрака на коридора. Милър погледна към Фред.

— Взимате ли стопаджии?

— Носиш нашата униформа — посочи Фред. — Ще те откараме поне до Тихо.

— Благодаря — кимна Милър. Сетне добави: — Знаеш, че трябваше да бъде направено.

Фред не отговори. Нямаше какво да се каже повече.

* * *

Станция Тот бе тежко ранена, но не и мъртва. Още не. Новината за екипа от социопати се бе разпространила бързо и войниците от СВП взеха предупреждението присърце. Окупационната фаза на атаката за поемане на контрола продължи четирийсет часа вместо двайсет, които би отнела при нормални пленници. При хора. Милър направи каквото можа за контрола над пленниците.

Хлапетата от СВП се стараеха ужасно, но повечето от тях досега не си бяха имали работа със задържани. Не знаеха как да поставят белезниците така, че пленникът да не се опитва да ги удуши с тях. Не знаеха как да овладяват арестуваните с примка на шията, за да не се самозадушават — случайно или преднамерено. Половината от тях не знаеха дори как да съборят човек на земята. За Милър всичко това бе като игра, която не е преставал да играе още от детството. За пет часа той откри двайсет скрити ножа само сред хората от научния екип. Дори не се наложи да се напряга.

Пристигна втора вълна от транспортни кораби: имаше пътнически лайнери, които изглеждаха сякаш ще изпуснат въздуха си в космоса само да плюнеш по тях, товарни шлепове, чиито екипажи се заеха да разглобяват обшивката на станцията, транспортни съдове, поглъщащи алчно и бързо снаряжението, инструментите, храната и медикаментите. Докато новината достигне Земята, станцията щеше да бъде обезкостена, а работещите на нея — скрити в нелицензирани затворнически килии из Пояса.

„Протоген“, разбира се, щеше да узнае по-рано. Те имаха наблюдателни постове далеч по-близо от вътрешните планети. Но нищо не можеше да ускори времето за отговор. Аритметика на пиратството и войната. Милър го знаеше и точно затова не се безпокоеше особено. Пък и това бяха решения за Фред и неговите помощници. Милър бе предприел достатъчно инициативи за един ден.

Постчовек.

Дума, която изникваше в средствата за информация на всеки пет или шест години и всеки път означаваше различни неща. Хормон на невронния растеж? Постчовек. Разнополови роботи с вградена псевдоинтелигентност? Постчовек. Самооптимизираща се електронна мрежа? Постчовек. Израз, сякаш свален от рекламен афиш, спонтанен и лишен от смисъл, за който винаги бе смятал, че е използван само от хора с ограничено въображение, неспособни да осъзнаят на какво всъщност е способен човекът.

Сега, докато ескортираше десетина пленници в униформи на „Протоген“ към един от транспортните кораби, отпътуващ един Бог знае накъде, думата сякаш бе придобила нов смисъл.

„Дали изобщо си човек?“

Защото постчовек просто означаваше онова, в което се превръщаш, когато престанеш да си човек. Ако забрави протомолекулата, „Протоген“, Дрезден и дори неговите фантазии в стил Менгеле ала Чингис хан, Милър смяташе, че може би твърде дълго е бил зад границата. Че е бил постчовек от години.

След около четирийсет часа дойде време и последните хора на станцията да я напуснат. Техниците от СВП приключваха с демонтажа, а и наближаваше моментът, в който можеха да се появят отмъстителите. Милър седеше в противоускорителното кресло, кръвта му танцуваше, подклаждана от погълнатите амфетамини, а умът му мъждукаше на границата на нервния срив. Гравитационната тяга бе като опряна в лицето възглавница. Смътно осъзна, че плаче. Но това не означаваше нищо.

В мъглата около него Дрезден отново взе думата, обсипа го с лъжи и обещания, полуистини и видения. Милър виждаше думите като черен дим, който се блъскаше и разпадаше в повлеклата на протомолекулата. Нишките й се протягаха към Холдън, Еймъс и Наоми. Опита се да извади оръжие, да я спре, да направи нещо. Отчаяният му вик го пробуди и той си спомни, че вече беше победил.

Джули седеше до него, опряла хладна ръка на челото му. Усмивката й бе нежна, разбираща. Опрощаваща.

„Спи“ — рече тя в ума му и той се потопи в черната бездна.

* * *

— Ой, папка — рече Диого. — Акима и пуф, сабез?

Беше десетата сутрин на Милър отново на Тихо, седмата нощ в тесния спарен апартамент на Диого. По раздразнения тон на хлапето предчувстваше, че вероятно ще му е последният. Рибата и гостите се вмирисват след третия ден. Той се претърколи от тясната койка, прокара пръсти през косата си и кимна. Диого се съблече и се пъхна в леглото, без да каже нещо повече. Миришеше на алкохол и евтина парникова марихуана.

Терминалът на Милър го осведоми, че втора смяна е приключила преди два часа, а трета е преполовила сутринта. Той си събра нещата в куфара, изключи осветлението над похъркващия вече Диого и се насочи към обществените душове, където щеше да похарчи още малко от останалите си кредити, за да не изглежда напълно бездомен.

Приятна изненада при завръщането му на Тихо бе солидното увеличение на сметката. СВП, разбирай Фред Джонсън, му бе платил за времето на Тот. Не беше молил за това и една част от него бе почти готова да върне парите. И щеше да го стори, ако имаше друга възможност. Но тъй като нямаше, опита се да ги харчи колкото се може по-пестеливо и дори се засмя на странната ирония. Сега двамата с капитан Шадид получаваха парите си от един и същи източник.

През първите дни след завръщането си на Тихо Милър очакваше да покажат атаката на Тот по новините. ЗЕМНА КОМПАНИЯ ГУБИ ИЗСЛЕДОВАТЕЛСКА СТАНЦИЯ ОТ ПОБЪРКАНИ ПОЯСНИ, или нещо от тоя род. Би трябвало да си намери работа или поне място за спане, което не се заплаща от благотворителна дейност. Сериозно го мислеше. Но часовете се нижеха бързо, докато седеше в барове или чакални и не сваляше поглед от екраните.

Марсианският флот бе понесъл поредица унизителни загуби от поясните. Половин тон свръхускорен чакъл бе накарал два от бойните им кораби да променят курса. Забавянето в добива на вода в пръстените на Сатурн се дължеше или на подривни действия и следователно измяна, или бе естествено следствие от повишените мерки за сигурност. Две земни компании за рудодобив бяха атакувани от сили на Марс или на СВП. Имаше четиристотин убити. Съюз от учени и специалисти по тераформиране подаваше тревожни сигнали, че каскадният процес е изложен на опасност и че дори войната да приключи до година-две, загубата на важни доставки ще върне тераформирането десетилетия назад. Всеки обвиняваше всички останали за Ерос. Станция Тот не съществуваше.

А я имаше.

Тъй като повечето марсиански бойни кораби бяха из външните планети, блокадата на Земята би била несигурно начинание. Времето изтичаше. Марсианските кораби или щяха да се върнат у дома и да се опитат да се справят с по-старите, по-бавни, но по-многобройни земни кораби, или трябваше да нападнат самата планета. Земята все още бе източник на безброй неща, които не можеха да се добиват другаде, но ако на някого му се разхлопаше дъската или превъртеше, или кой знае още какво, нямаше да мине много време преди да започне да хвърля камъни надолу по гравитационните кладенци.

Всичко това за отвличане на вниманието.

Имаше един стар анекдот. Милър не помнеше къде го е чул. На погребението на баща си момиче се запознава с много готин тип. Те разговарят, скачат в леглото, но той си тръгва, преди тя да му вземе номера. И момичето не знае как да го открие.

Така че седмица по-късно убива майка си.

Голям майтап.

Логика като тази на „Протоген“, Дрезден и Тот. „Ето го проблема — казват те, — а това е решението.“ А че потапят всичко в кръв е банално като заглавията на новините. Те вече са се откъснали от човечеството. Потиснали са онези клетки в мозъците си, които все още твърдят, че животът е нещо безценно. Или свещено. Нещо, което заслужава да бъде спасено.

Странно, колко познато звучеше това.

Дангалакът, който влезе в бара и кимна на Милър, бе един от приятелите на Диого. Двайсетинагодишен, ветеран от станция Тот също като Милър. Не му помнеше името, но го беше срещал достатъчно често, за да забележи, че се държи малко по-различно. Дистанцирано. Милър изключи звука на своя терминал, за да не чува новините, и се отправи към него.

— Здрасти — рече и хлапето вдигна рязко глава. Лицето му бе напрегнато, но сякаш се опитваше да го скрие. Този, когото виждаше, бе само прадядото на Диого. Човекът — всички от станция Тот го знаеха, — застрелял голямата риба. Очевидно това бе спечелило достатъчно точки на Милър, защото хлапакът кимна към стола до него.

— Ама че шашава работа, а? — подхвърли Милър.

— Не знаеш и половината — отвърна хлапето. Имаше странен, насечен акцент. Поясен, съдейки по ръста, но образован. Вероятно техник. Хлапето си поръча нещо за пиене и автоматичният бар изтика до него чаша с толкова летлива течност, че заплашваше да се изпари, преди да отпие от нея. Хлапето я гаврътна на един дъх.

— Не помага — рече Милър.

Момчурлякът го погледна въпросително. Милър повдигна рамене.

— Казват, че пиенето помагало, но не е така — поясни.

— Така ли?

— Аха. Сексът понякога, но ако е с момиче, с което можеш да си говориш след това. Стрелбата по мишени. Работата. Но алкохолът не те кара да се чувстваш по-добре. Само прогонва опасенията да не се чувстваш зле.

Хлапето се разсмя и поклати глава. Беше готов за общуване и Милър се отпусна назад в очакване мълчанието да свърши останалата работа. Предполагаше, че хлапето е убило някого, вероятно на Тот, и сега го мъчеха угризения. Но вместо да му разкаже историята си, младежът взе терминала на Милър, въведе някакъв код и му го подаде обратно. На екрана се появи огромно меню — видео, аудио, въздушно налягане и съдържание на съставки, радиологично състояние. На Милър му отне половин секунда да осъзнае какво вижда. Бяха разбили кода на сигналите от Ерос.

Виждаше протомолекулата в действие. Трупът на Джули Андромеда Мао в голям формат. За един миг дори си представи, че Джули трепва до него.

— Ако още се питаш дали постъпи правилно, като застреля оня тип — рече хлапето, — погледни това.

Милър включи на видео. Дълъг коридор, достатъчно широк да вървят хора в редица по двайсет. Подът беше влажен и вълнообразен като дъното на канал. Нещо дребно се търкаляше в тинята. Когато Милър го увеличи, оказа се, че е човешки торс — гръден кош, гръбнак, влачещи се отзад черва, заплетени от черните нишки на протомолекулата, — който си проправяше път през канала с чуканчето на единствената ръка. Нямаше глава. Под картината светеше знак, че има и звук, и Милър го включи. Пронизителният безумен крясък приличаше на вик на душевноболно детенце.

— Останалото е от тоя род — увери го хлапето. — Цялата станция пълзи и… крещи.

— Какво става там?

— Вероятно се готви нещо по-голямо — отвърна хлапето и потрепери. — Реших, че ще е добре да знаеш.

— Така ли? — попита Милър, без да откъсва очи от екрана. — Какво толкова съм направил за теб?

Хлапето се разсмя.

— Всички те смятат за герой, защото уби оня тип — рече хлапето. — Трябваше да изхвърлим затворниците от Тот през шлюза.

„И вероятно точно така е трябвало да направим — помисли си Милър. — Щом не можем отново да ги направим човеци.“ Той превъртя нататък. Нивото с казината, където бяха с Холдън, а може би някъде другаде на станцията, но със същия изглед. Мрежа от пръчки, наподобяващи кости, се провесваше от тавана до пода. Черни, подобни на червеи създания пълзяха нагоре-надолу по нея. Чуваше се тихо шумолене като слаб звук от морски прибой. Превъртя нататък. Космопортът — затворен, стените му облепени с големи спирали като морски охлюви, които сякаш се местеха.

— Всички те смятат за истински герой — повтори хлапето и този път Милър изпита лека болка. Поклати глава.

— Не — рече той. — Нищо повече от бивше ченге.

* * *

Защо ли да участва в престрелка и да щурмува вражеска станция, натъпкана с хора и автоматични системи, създадени да убиват, му се струваше не толкова страшно, колкото да разговаря с хора, летели с него няколко седмици?

И въпреки това. Беше трета смяна и барът до наблюдателната площадка бе настроен за дълбока нощ. Из въздуха се носеше миризма, наподобяваща дим, но не беше от дим. Пиано и бас се дуелираха тихо под акомпанимента на мъжки глас, напяващ на арабски. Приглушени светлини озаряваха масичките отдолу, хвърляха меки сенки по лицата и телата и подчертаваха коленете и коремите на посетителите. Зад големия прозорец в корабостроителницата както винаги кипеше живот. Ако се приближи достатъчно, навярно ще различи и „Росинант“, който все още се възстановяваше от раните си. Не беше мъртъв и дори щеше да излезе по-силен.

Еймъс и Наоми седяха на масичката в ъгъла. От Алекс нямаше и следа. Нито от Холдън. Това улесняваше нещата. Поне мъничко ги улесняваше. Той се отправи към тях. Наоми го зърна първа и той прочете смущение на лицето й, прикрито бързо, докато се приближаваше. Еймъс се обърна да види кого гледа, но на лицето му не се изписа нито недоволство, нито оживление. Милър се почеса по ръката, макар да не го сърбеше.

— Здравейте — рече той. — Да ви черпя по едно?

Мълчанието се проточи малко повече, отколкото би трябвало, после Наоми се усмихна пресилено.

— Ами да. Само по едно. Защото трябва да свършим една работа… за капитана.

— Ах, да — добави Еймъс, лъжеше дори по-несръчно от Наоми. — Една работа. Много е важно.

Милър седна, махна на келнера и когато мъжът кимна, се облегна с лакти на масата. Беше нещо като седящ вариант на стойка на борец, ръцете защитаваха меките части на шията и корема му. Хората заставаха така, когато очакваха да ги ударят.

Келнерът се приближи и всички поръчаха бира. Милър плати с парите на СВП и сръбна.

— Как е корабът? — попита накрая.

— Оправя се — отвърна Наоми. — Здравата беше пострадал.

— Но ще лети — добави Еймъс. — Той е яко копеле.

— Това е добре. И кога… — Милър се запъна на изречението и започна отначало. — Кога заминавате?

— Когато каже капитанът — сви рамене Еймъс. — Корабът е херметизиран, така че можем да потеглим още утре, ако той нареди.

— И ако Фред ни пусне… — Изражението на Наоми подсказа, че съжалява, задето е проговорила.

— Това ли е проблемът? — попита Милър. — СВП притиска Холдън?

— Поне така ми се струва — отвърна Наоми. — Нищо работа. Виж, Милър, благодаря за почерпката. Но наистина трябва да вървим.

Милър пое бавно въздух и въздъхна.

— Ами да — рече. — Разбира се.

— Ти тръгвай — обърна се Еймъс към Наоми. — Аз ще те застигна.

Наоми го погледна сконфузено, но Еймъс я окуражи с усмивка. Би могла да означава всичко.

— Добре — склони Наоми. — Но не се бави. Онази работа.

— За капитана — кимна Еймъс. — Не се тревожи.

Наоми стана и се отдалечи. Усилието да не поглежда през рамо бе съвсем осезаемо. Милър извърна очи към Еймъс. Светлината отдолу придаваше на механика леко демоничен вид.

— Наоми е добър човек — подхвърли Еймъс. — Знаеш ли, много я харесвам. Тя ми е като сестричка, само че е по-умна. Но ако ми пусне, няма да й откажа. Нали се сещаш?

— Аха — кимна Милър. — И аз я харесвам.

— Тя не е като нас — поклати глава Еймъс и топлината в гласа му изчезна.

— Тъкмо затова я харесвам — изтъкна Милър. Този път Еймъс кимна.

— Та ето каква е работата. За капитана в момента си затънал до ушите в лайна.

Мехурчетата в пяната на бирата блещукаха на бялата мъждива светлина. Милър завъртя бавно чашата, загледан в тях.

— Защото убих един тип, който си го заслужаваше? — попита. Огорчението в гласа му не беше изненадващо, но бе по-дълбоко, отколкото би искал. Еймъс не го долови или не му пукаше.

— Защото имаш навика да го правиш — отбеляза Еймъс. — И това не се понрави на капитана. Да трепеш хора, без преди това да го обмисляш, му се струва малко страшничко. Направи го доста пъти на Ерос, но… нали знаеш.

— Аха — кимна Милър.

— Станция Тот не беше Ерос. Нито такова ще е следващото място, където ще идем. Холдън не те иска с нас.

— А останалите?

— Ние също — заяви Еймъс. Гласът му не беше суров, нито добронамерен. Сякаш говореше за някаква повредена машинна част. За нещо друго. Думите удариха Милър в корема, точно където не го очакваше. Дори не успя да се предпази от тях.

— Ето какво ще ги кажа — продължи Еймъс. — Ние с теб доста си приличаме. Бил съм тук и там, видял съм това и онова и ще ти кажа — моралният ми компас е доста объркан. Сигурно е станало така още като съм бил малък. Та можех и аз да съм един от онези убийци на Тот. Но не и капитанът. Той не е от същата мая. По-праведен човек от него досега не съм виждал. И когато казва, че не те иска, ще трябва да го приемеш, защото вероятно е прав за теб.

— Ами добре — рече Милър.

— Тъй — въздъхна Еймъс. Той си допи бирата. Допи и тази на Наоми. После си тръгна и остави Милър сам и със свит стомах. Отвън „Науву“ сияеше под светлините на прожекторите. Милър чакаше.

До него, на мястото, където допреди малко седеше Еймъс, се настани Джули Мао.

„Май си останахме двамата“ — рече тя.

— Така изглежда — отвърна той.