Джеймс С. А. Кори
Левиатан се пробужда (35)

34.
Милър

Вакуумният скафандър беше по-добър от тези, които Милър бе използвал. На Церера бе излизал само няколко пъти в открития космос и си спомняше, че скафандрите на „Звездна спирала“ бяха черни, с отделен кислороден източник и ръкавици, в които ръцете му бяха с трийсетина градуса по-студени от тялото. Скафандрите на „Роси“ бяха военно производство, модерни, не по-тежки от стандартната полицейска броня, с вградена животоподдържаща система, която вероятно щеше да му подгрява пръстите дори след като му отрежат ръката. Милър се рееше, уловил с една ръка ремъка на въздушния шлюз и стиснал лекичко пръсти, загледан в петнистите съчленения на ставите.

— Е, добре, Алекс — обади се Холдън. — На позиция сме. Нека „Роси“ да почука вместо нас.

Дълбока, тътнеща вибрация ги разтърси. Наоми опря ръка в извитата стена на шлюза, за да се стабилизира. Еймъс се наведе напред и се прицели с безоткатната пушка, която стискаше в ръце. Милър завъртя глава и дочу през слушалките пукота на собствения си гръбнак. Това бе единственият начин да го чуе в абсолютния вакуум, който ги заобикаляше.

— Готово, капитане — докладва Алекс. — Поставих изолация. Стандартната отключваща програма не задейства, така че ако ми дадете няколко секунда, за… да…

— Проблеми? — попита Холдън.

— Не, справих се. Скачени сме — довърши Алекс. След малко добави: — Ах? Май вътре не е останало много за дишане.

— Нищичко ли няма?

— Съвсем. Твърд вакуум — отвърна Алекс. — И двата шлюза са зеели отворени.

— В такъв случай, хора — нареди Холдън, — искам да следите въздушните си запаси. Да вървим.

Милър си пое дълбоко дъх. Външният шлюз премина от мека червеникава светлина към зелено сияние. Холдън го отвори и Еймъс се изстреля напред, следван от капитана. Милър кимна на Наоми — „Първо дамите“.

Окачващата капсула беше подсилена, готова да отрази вражески лазери или да забави куршуми. Еймъс се приземи върху другия кораб малко преди люкът на „Росинант“ да се затвори зад тях. Милър усети за миг, че му се вие свят, когато корабът пред тях внезапно се озова долу и възприятията му го накараха да се почувства сякаш пада върху нещо.

— Добре ли си? — попита Наоми.

Милър кимна, а през това време Еймъс вече се пъхаше в люка. Един по един те влязоха вътре.

Корабът беше мъртъв. Светлината, бликаща от костюмите им, трепкаше върху меките, почти аеродинамични извивки на подпорите, тапицираните стени и сивите метални шкафчета. Едно от шкафчетата бе изкривено, сякаш някой бе излязъл със сила отвътре. Еймъс се забави. При нормални обстоятелства вакуумът бе достатъчна осигуровка, че никой няма да ги нападне от засада. Но в този случай Милър не бе готов да заложи върху това.

— Тук всичко е изключено — обяви Холдън.

— Може би в машинното има аварийно захранване — посочи Еймъс.

— То ще е в другия край — промърмори Холдън.

— Най-вероятно.

— Нека бъдем внимателни — припомни им Холдън.

— Аз тръгвам към командния център — заяви Наоми. — Ако там има нещо на акумулатори…

— Никъде няма да ходиш — скастри я Холдън. — Няма да се разделяме, докато не разберем какво търсим. Оставаме заедно.

Еймъс продължи напред и потъна в мрака. Холдън се оттласна и пое зад него. Милър ги последва. Нямаше как да разпознае по езика на тялото дали Наоми е ядосана или облекчена.

Съблекалнята беше пуста, но тук-там се виждаха следи от борба. Кресло с прегънат крак. Дълга нащърбена резка по стената от нещо остро, което бе остъргало боята. Две дупки от куршуми под една подпора. Милър протегна ръка, улови се за една от масите и се завъртя бавно.

— Милър? — повика го Холдън. — Идваш ли?

— Виж това — посочи му Милър.

Тъмното петно имаше кехлибарен цвят и сияеше като полирано стъкло. Холдън се приближи.

— Бълвоч от зомби? — попита Холдън.

— Мисля, че да.

— Е, поне сме уцелили кораба. Дано да е за добро.

Каютите бяха смълчани и празни. Претърсиха ги една по една, но не откриха никакви лични вещи — нямаше терминали, снимки, нито каквито и да било данни за имената на мъжете и жените, обитавали този кораб и вероятно издъхнали в него. Дори капитанската кабина се отличаваше само по малко по-широката койка и заключения сейф.

В средата на кораба имаше просторна каюткомпания, по-голяма от тази на „Росинант“, в единия й край бяха подредени дванайсет огромни цилиндъра, обрамчени с тесни метални стълбички и подпорни скелета. Милър забеляза, че лицето на Наоми се изопва.

— Какво са? — попита той.

— Торпедни апарати — отвърна тя.

— Торпедни апарати? — повтори Милър. — За Бога, колко такива са имали тук? Милион?

— Дванайсет — уточни тя. — Само дванайсет.

— Тези са за свръхтежки торпеда — обясни Еймъс. — Предназначени да убиват от първия път.

— За кораби като „Донагър“?

Холдън го погледна под сиянието на вътрешните светлини.

— Или „Кентърбъри“ — рече той.

Четиримата подминаха мълчаливо черните лъскави тръби.

В машинното и работилницата следите от насилие бяха още по-забележими. Имаше кръв по стените и пода, както и купчинки замръзнала във вакуума бълвоч. В единия ъгъл бе захвърлена смачкана униформа. Платът бе пропит от нещо, също вкочанено от ниската температура. Навиците, създавани през годините на оглеждане на различни местопрестъпления, подреждаха десетки малки улики по местата им: драскулките по стените и вратите на асансьора, начина, по който се е разпръсквала кръвта и повръщаното, следите от стъпки. Те всички разказваха своя история.

— Сигурно са в машинното — заяви Милър.

— Кой? — не разбра Холдън.

— Екипажът. Тези, които са били на кораба. Всички, с изключение на един — той посочи отпечатък, водещ към асансьора. — Следите, които са върху всички останали, са нейните. Ето тук е стъпила в полузасъхнала кръв. Оставила е отпечатък, без да я размаже.

— Откъде знаеш, че е момичето? — попита Холдън.

— Защото е била Джули — отвърна Милър.

— Е, който и да е там, от доста време го кара на твърд вакуум — вметна Еймъс. — Ще идем ли да погледнем?

Никой не каза „да“, но всички полетяха напред. Люкът зееше отворен. Ако мракът отвъд него изглеждаше по-плътен, по-зловещ, по-интимен от всичко останало на мъртвия кораб, вероятно това бе само защото въображението на Милър си играеше с него лоша игра. Той се поколеба, опитвайки се да извика въображаемата Джули, но тя не дойде.

Да се носи из машинното бе като да се рее в пещера. Светлините от прожекторите им шареха по изпъстрените с контролни табла стени, търсеха мигащи лампички. Той насочи своя фенер към вътрешността на помещението, но мракът погълна светлината.

— Има аварийно захранване, капитане — докладва Еймъс. — И изглежда… реакторът е бил изключен. Преднамерено.

— Мислиш ли, че ще можеш да го включиш?

— Първо ще трябва да направя някои проверки — отвърна Еймъс. — Може би е имало причина да го спрат и най-добре да не я узнаваме, когато е твърде късно.

— Правилна мисъл.

— Но поне бих могъл да… осигуря… хайде, твойта мамица!

Изведнъж помещението се озари в ярка светлина. Внезапният блясък заслепи Милър за няколко секунди. Зрението му се възвърна с усещане за нарастващо объркване. Наоми изстена, а Холдън подвикна от изненада. Дълбоко в съзнанието на Милър се надигна пронизителен вик, който той успя да овладее. Поредното местопрестъпление. Сигурно щеше да има трупове.

Само че не бяха просто трупове.

Пред тях се издигаше реакторът, притихнал и угаснал. И около него — слоеве от човешка плът. Той успя да различи ръце с пръсти, толкова разчекнати, че го заболя само като ги гледаше. Змиевидно извити гръбнаци, ребра, разперени като крачетата на някакво перверзно насекомо. Опита се да намери смисъл в това, което виждаше. И преди бе оглеждал разчленени трупове. Знаеше, че дългите възлести въжета вдясно са всъщност черва. Дори можеше да различи мястото, където тънкото черво преминаваше в дебело. Няколко черепа бяха извърнати към него.

Но сред познатите анатомични форми, застинали в мъртвешка скулптура, имаше и други неща: спираловидни главоноги, широки петна от меки и пухкави черни повлекла, бледи платна, които наподобяваха разпъната и надупчена кожа с множество хриловидни отвори, полуоформени крайници, които можеха да са на насекомо или зародиш, но не бяха нито едно от тях.

Вкочанената мъртва плът обгръщаше реактора като портокалова кора. Екипажът на стелт-кораба. Може би и на „Скопули“.

Всички, с изключение на Джули.

— Брей — въздъхна Еймъс. — Капитане, май това ще ни отнеме малко повече време, отколкото смятахме.

— Няма нищо — изпука гласът на Холдън по интеркома. — Пък и не е задължително да го включваш.

— Не би трябвало да има проблем. Стига нещо да не е пробило кожуха.

— Нали не се притесняваш от… — Холдън млъкна.

— Капитане, честно казано, дори не мисля за това. Дай ми двайсет минути и ще ти съобщя дали ще имаме захранване, или ще трябва да пуснем кабел до „Роси“.

— Имаш ги — каза Холдън. После добави с твърд глас: — Само не пипай това.

— Нямах такова намерение — бе отговорът на Еймъс.

Измъкнаха се навън през люка. Холдън, Наоми и Милър.

— Това ли е… — поде Наоми, но се закашля и трябваше да започне отначало. — Това ли се е случило и на Ерос?

— Вероятно — отвърна Милър.

— Еймъс — повика механика Холдън. — Имаш ли достатъчно запаси в акумулатора, за да пуснеш компютрите?

Последва пауза. Милър си пое дъх и ноздрите му се изпълниха с миризмата на пластмаса и озон.

— Мисля, че да — отговори неуверено Еймъс. — Но ако успеем преди това да запалим реактора…

— Включи компютрите.

— Ти си капитанът — рече Еймъс. — Ще ги имаш веднага.

Те се върнаха мълчаливо през шлюза до командния център. Милър забеляза, че Холдън неволно се приближава повече до Наоми, а после се отдръпва.

„Хем иска да е до нея, хем го е срам“ — помисли си той. Лоша комбинация.

Джули го очакваше при шлюза. Не беше там от началото, разбира се. Милър се отдръпна назад, все още под впечатление от видяното на кораба. Най-обикновен случай, опита се да си внуши той. Погледът му се спря на разбитото шкафче. За миг се върна обратно на Ерос, в стаята, където бе издъхнала Джули. Спомни си, че там също имаше скафандър. А после Джули се подаде от шкафчето и застана пред него.

„Какво си правила тук?“ — помисли си той.

— Няма арест — рече на глас.

— Какво? — не разбра Холдън.

— На кораба няма помещение за задържане — обясни Милър. — Не е бил предназначен да прекарва затворници.

Холдън изсумтя в отговор.

— Интересно какво ли са смятали да направят с екипажа на „Скопули“? — попита Наоми. По гласа й си личеше, че не й се ще да узнае отговора.

— Не мисля, че са имали някакви планове — заговори бавно Милър. — Всичко това ми изглежда някак… сякаш са импровизирали.

— Импровизирали? — повтори Наоми.

— Корабът е прекарвал нещо заразно, без дори да разполага с карантинно отделение. Сетне са натоварили пленници, без да има къде да ги затворят. Всичко се е решавало на момента.

— Или е трябвало да бързат — възрази Холдън. — Случило се е нещо, което ги е пришпорило. Но това, което направиха на Ерос, изисква месеци подготовка. Може би дори години. Така че, май наистина нещо е станало в последната минута?

— Интересно ще е да узнаем какво — промърмори Милър.

В сравнение с останалата част от кораба командният център изглеждаше необичайно умиротворен. Компютрите бяха приключили с проверката и екраните им блещукаха в очакване. Наоми се приближи към един и се задържа с ръка за облегалката на креслото, сякаш самото докосване на екрана можеше да я отхвърли назад.

— Ще опитам да надзърна тук — каза тя. — А вие може да прегледате мостика.

Последва напрегната тишина.

— Ще се справя — настоя Наоми.

— Е, добре. Зная, че можеш… аз… да вървим, Милър.

Милър остави капитана да води по време на полета им към мостика. Компютрите тук имаха стандартни програми, които Милър познаваше. Имаше пет поста със специални противоускорителни кресла. Холдън се намести в едно от тях и затегна коланите. Милър описа бавен кръг над палубата. Тук нямаше и следа от борба — нито кръв, нито преобърнати кресла или скъсана тапицерия. Очевидно битката е била долу, в реакторното. Не знаеше какво да мисли. Настани се на един от постовете и отвори директен канал към Холдън.

— Търсиш ли нещо специално?

— Бележки. Доклади — промърмори Холдън. — Каквото и да е, стига да бъде полезно. А ти?

— Ще опитам да се свържа с вътрешните монитори.

— Надяваш се да откриеш?…

— Това, което е открила и Джули — довърши детективът.

Изглежда, системата за сигурност предполагаше, че всеки, който седи на пулта, има право на достъп до записите от камерите. След като Милър откри това, вече не беше трудно да продължи. Ако се съдеше по датата, записите бяха от деня, в който „Скопули“ бе изчезнал. Охранителната камера в шлюза показваше екипажа — повечето поясни — по време на ескортирането му вътре. Похитителите носеха бронирани скафандри със спуснати лицеви стъкла. Милър се зачуди дали са ги спуснали, за да скрият идентичността си. Ако е така, значи са смятали да ги оставят живи. Или може би са се страхували, че в последната минута ще им окажат съпротива. Хората от „Скопули“ не носеха скафандри, нито имаха брони. Неколцина от тях дори не бяха облечени с униформи.

Но не и Джули.

Странно бе да я гледа как се движи. Милър осъзна, че никога досега не я бе виждал в движение. Всички снимки във файла на Церера бяха неподвижни. И ето я сега, заобиколена от другарите си, с развята коса и стисната челюст. Изглеждаше твърде дребна сред екипажа и хората в броня. Малкото заможно момиче, обърнало гръб на богатството и високото положение, за да живее с унизените поясни. Момичето, което бе казало на майка си да продаде „Рейзърбек“ — кораба, който обожаваше, — за да не й позволи да го използва като средство за емоционален шантаж. В движение тя изглеждаше малко по-различна от въображаемата версия, която си бе изградил — по начина, по който изправяше рамене, по навика да обръща крака към пода дори в пълна безтегловност, — но основното бе същото. И сега попълваше празнини вместо да създава нов образ.

Звук нямаше — записът от камерата бе направен във вакуум. Пленниците имаха изплашен вид. Пръв капитанът разкопча униформата си. Бяха им наредили да се съблекат. Милър поклати глава.

— Лоша идея.

— Какво? — попита Холдън.

— Нищо. Извинявай.

Джули не помръдна. Един от похитителите се насочи към нея, като се отблъсна от стената. Момичето вече бе преживяло едно изнасилване, а може би и нещо по-страшно. И след това бе тренирало жиужицу, за да се чувства по-спокойно. Нападателите може би си мислеха, че се срамува. Или се бояха да не крие оръжие под дрехите си. Така или иначе, опитаха се да я съблекат насила. Един от похитителите я блъсна и тя се вкопчи в ръката му така здраво, сякаш от това й зависеше животът. Милър трепна, забелязал, че лакътят на мъжа се огъва под неестествен ъгъл, после се усмихна.

„Бива си го моето момиче — помисли си той. — Покажи им на тези.“

И тя им показа. Близо четирийсет секунди шлюзът бе истинско бойно поле. Дори неколцина от изплашените членове на „Скопули“ се опитаха да се включат. Но после Джули не забеляза един набит мъжага, който се шмугна зад нея. Ръкавицата му се стовари върху слепоочието й и сякаш дори Милър почувства удара. Джули не изгуби съзнание, но остана замаяна. Въоръжените мъже я съблякоха с равнодушна прецизност и след като не откриха скрито оръжие, й хвърлиха един комбинезони я затвориха в шкафчето. Отведоха останалите вътре в кораба. Милър свери часа и превключи на вътрешната камера.

Заведоха пленниците в камбуза и ги завързаха за масите. Един от похитителите говори повече от минута, но със спуснато лицево стъкло Милър можеше да съди за смисъла на казаното единствено по реакцията на пленниците — изцъклени, невярващи очи, объркване, гняв и страх. Похитителят би могъл да казва какво ли не.

Милър започна да превърта. Няколко часа, после още няколко. Корабът вече беше под тяга, защото пленниците седяха на столовете, а не бяха прикрепени за тях. Той се прехвърли в други части на кораба. Шкафчето на Джули все още бе затворено. Ако не знаеше какво е станало, би си помислил, че е мъртва.

Той превъртя напред.

Сто и трийсет часа по-късно екипажът на „Скопули“ се разбунтува. Милър го долови в позата на телата им, преди да избухне насилието. И преди беше виждал бунт в затвор и заговорниците имаха същите мрачно развълнувани изражения. На екрана се виждаше част от стената, където одеве бе забелязал следи от куршуми. Но на записа още ги нямаше. Скоро щяха да се появят. Влезе мъж с поднос храна.

„Започва се“ — помисли си Милър.

Боят бе кратък и жесток. Затворниците нямаха никакви шансове. Милър гледаше как измъкнаха един от тях по коридора и го изхвърлиха в шлюза, а от там в космоса. Останалите бяха оковани. Някои плачеха. Други крещяха. Милър превъртя напред.

Би трябвало да е тук някъде. Моментът, в който това — каквото и да е то — се е развихрило. Но или се бе случило в някой непокрит от камери ъгъл, или бе започнало от самото начало. Точно сто и шейсет часа след като Джули се бе озовала в гардеробчето, мъж с бял комбинезон, изцъклен поглед и неуверени движения се измъкна от каюткомпанията и повърна върху един от пазачите.

— Мамка му! — изруга Еймъс.

Милър изхвърча от креслото си, преди да разбере какво е станало. Холдън също се надигна.

— Еймъс? — извика той. — Да те чуя.

— Почакай малко — отвърна Еймъс. — Всичко е наред, капитане. Просто тези глупаци са демонтирали част от обшивката на реактора. Включих го, но съм погълнал малко повече радиация, отколкото очаквах.

— Връщай се на „Роси“ — нареди Холдън. Милър се подпря с длан на стената.

— Без да се обиждате, сър, но едва ли ще започна да пикая кръв или нещо от тоя род — възрази Еймъс. — Само се стреснах лекичко. Усетя ли сърбеж, обещавам да се прибера, но сега ми се ще да ви осигуря малко атмосфера за дишане. Още само няколко минути.

На лицето на Холдън се четеше колебание. Би могъл да заповяда на Еймъс да си върви или да го остави.

— Добре, Еймъс. Но усетиш ли световъртеж — или каквото и да е, ама каквото и да е — връщаш се и право в лазарета.

— Тъй вярно — отговори Еймъс.

— Алекс, следи биопоказателите на Еймъс. Предупреди ни, ако засечеш някакво отклонение — този път Холдън говореше на общия канал.

— Разбрано — изръмжа в отговор Алекс.

— Откри ли нещо? — обърна се Холдън към Милър.

— Нищо неочаквано. А ти?

— Ами, всъщност да. Ела да погледнеш.

Милър се тласна към монитора, с който работеше Холдън. Капитанът се пресегна и докосна екрана.

— Мислех си, че все някой трябва да е бил последен — заговори той. — Имам предвид последния разболял се, когато се е започнало. Затова прегледах регистрите и проверих какви са последните действия, преди системата да загасне.

— И?

— Имаше доста запаси от предишните дни, после два дена пълно затишие. А накрая малък изблик на активност. Достъп до различни файлове, диагностични програми. После някой е хакнал кода, за да изпусне навън атмосферата.

— Трябва да е била Джули.

— И аз това си мислех — каза Холдън. — Но един от записите, до които е търсила достъп… по дяволите, къде беше? Ах, ето го. Тук. Гледай сега.

Екранът премигна, клавишите се осветиха в зелено, на монитора за миг се мярна емблема в златисто. Корпоративното лого на „Протоген“, с мото, което Милър не бе виждал досега. „Първи. Най-бързо. Най-далече.“

— Каква е датата на този запис? — попита Милър.

— Оригиналът е отпреди две години — отвърна Холдън. — Това копие е отпреди осем месеца.

Емблемата изчезна, заменена от приятното лице на мъж, седнал зад бюро. Имаше черна коса, леко прошарена на слепоочията, и устните му бяха привикнали да се усмихват. Той кимна към камерата. Усмивката не засегна погледа му, който бе празен като на акула.

„Социопат“ — помисли си Милър.

Устните на мъжа се раздвижиха беззвучно.

— По дяволите! — изруга Холдън и превключи звука към скафандрите. Превъртя записа назад и го пусна отначало.

— Господин Дрезден — заговори мъжът. — Бих искал да благодаря на вас и на членовете на борда, че отделихте време да се запознаете с тази информация. Вашата поддръжка, както финансова, така и друга, бе от жизнено значение за невероятните открития, които направихме в хода на този проект. И макар че моята група бе в челните редици на осъществения напредък, тъкмо безкрайната посветеност на „Протоген“ спомогна за успешния завършек на работата.

— Господа, ще бъда откровен с вас. Фебската протомолекула надхвърли всички наши очаквания. Убеден съм, че тя е фундаментално откритие, готово да размести всички пластове. Зная, че подобни корпоративни презентации винаги имат склонност към известно хиперболизиране. Моля ви, повярвайте ми, че премислих всичко внимателно и подбрах всяка дума: „Протоген“ може да се превърне в най-важната и най-могъщата общност в историята на човешката раса. Но ще са необходими инициатива, амбиция и дръзки действия.

— Говори за изтребване на хора — подхвърли Милър.

— Гледал ли си го вече? — учуди се Холдън.

Милър поклати глава. Записът се смени. Мъжът изчезна, заменен от анимация. Графичен образ на Слънчевата система. Орбити, изрисувани с широки разноцветни дъги, показваха плоскостта на еклиптиката. Виртуалната камера полетя от вътрешните планети, където вероятно се намираха господин Дрезден и неговият борд, към газовите гиганти.

— За тези от вас в борда, които не са запознати с проекта, ще кажа, че преди осем години бе извършено първото управляемо приземяване на Феба — продължаваше социопатът.

Камерата се приближи към Сатурн и навлезе сред величествените пръстени.

— В началото Феба, която всъщност представлява малка ледена луна, подходяща за водоизточник, се смяташе за част от самите пръстени. Марсианското правителство изпрати там изследователска експедиция, движено по-скоро от бюрократични подбуди, отколкото от очаквания за голяма икономическа полза. Бяха взети проби от повърхността и след като се установиха силициеви аномалии, „Протоген“ бе поканен за втори спонсор на едно по-продължително проучване.

Междувременно Феба изпълни екрана, въртейки се бавно около оста си като проститутка в евтин бордей. Повърхността й бе покрита с кратери и по същество не се отличаваше с нищо от останалите астероиди и планетоиди, които Милър бе виждал.

— С оглед на извънеклиптичната орбита на Феба — отново заговори социопатът — съществуваше теория, според която астероидът произхожда от Кайперовия пояс и е бил пленен от Сатурн при преминаването му през Слънчевата система. Наличието на сложни силициеви структури под ледения слой, както и на подсилващи елементи във вътрешността на астероида ни накараха да преразгледаме тази теория. Използваме изследователски методи, които са патент на „Протоген“ и все още не са споделени с марсианския научен екип, и установихме без никакво съмнение, че това, което виждате сега, не е естествено сформирано космическо тяло, а оръжие. И по-точно оръжие, конструирано да пренесе товара си през дълбините на междупланетния космос и да го достави безопасно на Земята преди два и половина милиарда години, когато животът на нашата планета е бил в най-ранен стадий. И товарът, господа, е този.

Картината премина в графика и в началото Милър не можа да схване какво вижда. Приличаше на медицинско изображение на вирус, но с широки, циклични вериги, едновременно красиви и невъзможни.

— В началото протомолекулата привлече вниманието ни със способността си да поддържа своя първичен строеж при широка гама от условия чрез вторични и третични изменения. Освен това проявяваше афинитет към въглеродни и силициеви структури. Активността й подсказваше, че сама по себе си тя не е живо същество, а система от зададени възможности, предназначени да се адаптират към и да командват други репликантни системи. Опити с животни наведоха на мисълта, че ефектите й не се разпростират само върху обикновени репликанти, а на практика са постоянно нарастващи.

— Опити с животни — промърмори Милър. — Какво, да не са го подхвърлили на някоя котка?

— Първоначалните изводи от тези експерименти — продължаваше социопатът — са, че съществува огромна биосфера, от която нашата Слънчева система е само малка част, и че протомолекулата е находка от тази среда. Сигурен съм, ще се съгласите, че дори само това е в състояние да преобърне човешките представи за вселената. Но позволете да ви уверя, че е само началото. Ако случайността не бе превърнала Феба в пленник на Сатурн, животът, такъв, какъвто го познаваме, нямаше да съществува. Щеше да има нещо съвсем друго. Най-ранните клетъчни форми на Земята щяха да бъдат променени, препрограмирани според указанията, които се съдържат в протомолекулата.

Социопатът се появи на екрана. За пръв път около очите му се изписаха шеговити бръчици, сякаш пародия на истинския смях. Милър почувства как в душата му се надига омраза и осъзна, че всъщност е нещо друго. Страх.

— „Протоген“ е в уникалната позиция да се възползва от този първи технологичен образец от несъмнено извънземен произход, изкуствено създаден механизъм за въздействие върху живи организми и ключ към всеобхватната картина на природата, на — ако ми позволите да го нарека така — галактическата биосфера. Управлявано от човека, това изобретение има неограничени възможности. Смело мога да заявя, че перспективите, които се отварят пред нас и пред самия живот, са огромни и вещаещи промени, на каквито досега не сме били свидетели. Както се досещате, контролът върху подобна технология ще има решаващо значение за политическата и икономическата власт.

— Приканвам ви да се запознаете и с техническата информация, която съм приложил. Бързото разбиране на програмата, механизмите и възможностите на протомолекулата, както и директното й приложение върху човека, ще очертаят границата между едно ръководено от „Протоген“ бъдеще и риска да се озовеш извън него. Настоявам да предприемете незабавни и решителни действия за пълен контрол върху протомолекулата, след което да преминем към по-мащабни експерименти.

— Благодаря ви за отделеното време и вниманието.

Социопатът се усмихна отново и лицето му бе заменено от корпоративното лого. „Първи. Най-бързо. Най-далече.“ Сърцето на Милър туптеше.

— Хм. Мамка му. Проклет да съм.

— „Протоген“, протомолекула — заговори Холдън. — Нямат представа какво върши, но са лепнали името си върху нея, сякаш те са я направили. Откриват извънземно оръжие и единственото, за което се сещат, е да му сложат търговска марка.

— Няма никакво съмнение, че тези хора са горди с откритието си — съгласи се Милър.

— Виж, аз не съм учен — отбеляза Холдън. — Но не бих казал, че да откриеш един извънземен вирус и да го разпространиш на космическа станция, е добра идея.

— Това е отпреди две години — изтъкна Милър. — Правили са експерименти. Занимавали са се… кой знае с какво са се занимавали. А после решили да се прехвърлят на Ерос. Всички знаят какво стана там. Противниците също. Никой не праща изследователски кораби, защото се бият помежду си или пазят нещо. Какво? Войната? Тя е само за заблуда.

— А какво прави „Протоген“?

— Наблюдава на какво е способна тяхната малка играчка.

Известно време мълчаха. Холдън заговори пръв.

— С други думи, имаме работа с компания, която е напълно лишена от институционална съвест и разполага с достатъчно правителствени договори за научни изследвания, за да е почти самостоятелен клон от армията. Докъде са готови да стигнат в търсенето на Светия Граал?

— Първи, най-бързи, най-далече — повтори Милър.

— Да бе.

— Момчета — обади се Наоми, — трябва да слезете долу. Открих нещо.