Джеймс С. А. Кори
Левиатан се пробужда (11)

10.
Милър

Всеки път, когато се дразнеше, капитан Шадид почукваше със среден пръст по палеца. Почти неуловим звук, ала след първия път, когато Милър го забеляза, струваше му се все по-силен. Сякаш кънтеше из целия кабинет.

— Милър — поде тя и се усмихна, като че ли се опитваше да го подлъже, че й е симпатичен. — Последните няколко дни всички сме на ръба. Настъпиха трудни времена.

— Така е, шефе — отвърна Милър и наведе глава като защитник, готвещ се да отблъсне нападението. — Но мисля, че е това е достатъчно важно, за да заслужава по-обстойно…

— Правим услуга на акционер — прекъсна го Шадид. — Баща й започва да се изнервя. Няма никаква причина да му вярваме, че Марс стои зад взривяването на „Кентърбъри“. Напоследък цените отново тръгнаха нагоре. Една от мините на Червена луна е избухнала. Ерос имат проблеми с фермите си за мая. Ден не минава, без в Пояса да се случи нещо, от което таткото да затрепери още повече за скъпоценното си цвете.

— Да, но моментът…

Пръстите й затропаха в стакато. Милър прехапа устни. Каузата беше изгубена.

— Не се хвърляй да преследваш конспирации — каза строго Шадид. — И без това сме затрупани с престъпления, за които знаем, че са съвсем реални. Политика, война, заговори на вътрешните планети — това не ти влиза в работата. Искам да чуя доклад, от който да разбера, че наистина я търсиш. Ще го пратя на таткото и ще се върнем към другите си задължения.

— Да, шефе.

— Нещо друго?

— Не, шефе.

Шадид кимна и се наведе над компютъра. Милър взе шапката си от бюрото и излезе. През уикенда един от филтрите в участъка се бе развалил и новият изпускаше миризма на пластмаса и озон. Милър се тръшна на стола зад бюрото си, сключил пръсти зад тила. Възелът в стомаха му отказваше да се отпусне. Това не беше никак добре.

— Лоша работа, а? — попита Хейвлок.

— Можеше да е и по-добре.

— Да не ти отне задачата?

Милър поклати глава.

— Не, все още е моя. Просто иска да я свърша като кон с капаци.

— Разминало ти се е. Поне ще разбереш какво е станало. А пък в свободното време ще подушиш и за другото.

— Аха — промърмори замислено Милър.

Бюрата им бяха неестествено чисти. Купчината от документи, с които Хейвлок се бе обградил, бе изчезнала и Милър виждаше по очите на своя партньор, че той няма търпение да се върне в тунелите. Не знаеше дали иска да се докаже преди напускането, или просто да излезе от този кабинет и да строши няколко глави. А може би това бяха два различни начина да изрази едно и също нещо.

„Само не позволявай да те убият, преди да се измъкнеш оттук“ — помисли си Милър. А на глас каза:

— Какво имаме?

— Магазин за електроника. Осми сектор, трето ниво — докладва Хейвлок. — Изнудване.

Милър завъртя глава в опит да се пребори с неохотата да се върне към всекидневието. Въздъхна, смъкна крака от бюрото и се изправи.

— Ами добре — рече. — Да идем и да премахнем още една заплаха за търговията на станцията.

— Думи, които ме вдъхновяват — подсмихна се Хейвлок и си провери пистолета. Напоследък като че ли го правеше по-често.

Магазинът бе за всякакви джаджи за забавление. По чистите бели рафтове бяха подредени приспособления за интерактивни игри: бойни симулации, приключения, секс. От говорителите напевен женски глас, напомнящ мюсюлманска проповед или тих оргазъм, редеше реклами. Половината от заглавията бяха на хинди с китайски или испански преводи. Другата половина бяха на английски с хинди като втори език. Продавачът бе почти невръстно момче. Шестнайсет-седемнайсетгодишен, с рехава брадица, която носеше като значка.

— С какво мога да ви помогна? — попита той, оглеждайки с едва прикрито презрение Хейвлок. Едрият мъж извади удостоверението си и го направи така, че момчето да разгледа добре пистолета в кобура.

— Искаме да разговаряме с… — Милър погледна формуляра с оплакването на екрана на терминала — Ашер Камамацу. Той тук ли е?

Управителят беше доста пълен за поясен. По-висок от Хейвлок, с изпъкнало шкембе и яки ръчища. Милър го огледа с присвити очи и му се стори, че вижда момчето, но след години, с дебел слой сланина и мускули върху телцето си. Канцеларията бе твърде малка за тримата и претъпкана с документи и кашони порнографски софтуер.

— Заловихте ли го? — попита управителят.

— Не — отвърна Милър. — Все още се опитваме да разберем кои са рекетьорите.

— По дяволите, нали ви казах? Заснет е от камерите в магазина. Дори име ви дадох.

Милър погледна към своя терминал. Заподозреният се казваше Матео Джъд, докер с доста скромно криминално досие.

— Значи смятате, че е само той — подхвърли Милър. — Е, добре. Ще идем да го приберем и ще го тикнем в дранголника. Какъв смисъл да се бъхтим, за да открием за кого работи? От опит знам, че когато прибереш дребната риба, едрата скоро праща някой друг да свърши същата работа. Но щом вие смятате, че точно този тип е целият ви проблем…

Киселата физиономия на управителя му подсказа, че е улучил в целта. Хейвлок, облегнат на кашон с надпис на руски „самотни момичета“, се усмихваше.

— Защо всъщност не ни кажете какво искаше той? — попита Милър.

— Вече го казах на последното ченге — тросна се управителят.

— Кажете на мен.

— Дойде под предлог, че ще ни продава персонален застрахователен план. Сто на месец, също като при предишния тип.

— При предишния? — повтори Хейвлок. — Значи се е случвало и друг път?

— Ами да — кимна управителят. — Нали знаете, всеки трябва да плаща някому. Това е цената да въртиш бизнес.

Милър затвори терминала и се намръщи.

— Звучи като философско заключение. Но тогава какво търсим ние тук?

— Ами, нали ви казах… смятах, че вече сте овладели нещата. Откакто спрях да плащам на Лока, дори натрупах свястна печалба. А ето че сега пак се почва.

— Чакайте малко — спря го Милър. — Да не искате да кажете, че Лока Грейга е спрял да се занимава с протекция?

— Разбира се. И не само тук. Половината от момчетата, които познавам от „Златен клон“, вече не се вясват насам. Помислих си, че полицията най-сетне е започнала да си върши работата. А сега се появиха тези копелдаци и всичко започва отново.

По гърба на Милър пробягаха тръпки. Той погледна Хейвлок, който поклати глава. Не беше чувал нищо. Дружеството „Златен клон“, бандата на Сохиро, Лока Грейга. Цялата организирана престъпност на Церера като че страдаше от един и същи екологичен срив, а ето че сега някой нов заемаше образувалата се ниша. Може да беше опортюнизъм. Но не беше изключено да е нещо друго. Почти не му се щеше да задава следващия въпрос. Хейвлок щеше да го сметне за параноик.

— И кога изчезнаха старите „застрахователи“? — попита той.

— Не зная. Доста отдавна.

— Преди или след като Марс унищожи онзи влекач на лед?

Управителят скръсти яките си ръце и присви очи.

— Преди — отвърна. — Може би месец или два има оттогава. Но какво общо има това с всичко останало?

— Просто се опитвам да подредя нещата във времето — каза Милър. — Този новият — Матео — каза ли ви кой стои зад застрахователния му план?

— Нали това е ваша работа, да разберете?

Лицето на управителя се измени толкова рязко, та на Милър му се стори, че чува изщракване. Да, Ашер Камамацу знаеше кой го изтръсква за пари. Имаше достатъчно кураж да изпищи, но не и да посочи с пръст.

Интересно.

— Какво пък, благодарим ви за информацията — каза Милър и се надигна. — Ще ви съобщим, когато научим нещо повече.

— Радвам се, че се заехте с моя случай — отвърна управителят и в гласа му се долавяше сарказъм.

Милър спря във външния тунел. Районът бе на границата между уважаван и не дотам спокоен квартал. Покрай тях минаваха хора на велосипеди, чиито пенопластови гуми скърцаха върху шлифования камък. Милър гледаше към тавана и монтираните на него охранителни камери. Извади терминала, откри програмата, която отговаряше за записите, и въведе датата и часа, когато се бе разиграла случката в магазина. Поигра си малко да мести кадрите напред и назад, ускоряваше преминаването на минувачите. И ето го Матео, излизащ от магазина. На лицето му сияе доволна усмивка. Милър спря картината и я увеличи. Загледан над рамото му, Хейвлок тихо подсвирна.

На ръката на мъжа се виждаше съвсем ясно разцепеният кръг на СВП — същият като на лентата в апартамента на Джули Мао.

„Странни хора си избрала за приятели, хлапе — помисли си Милър. — Ти си по-добра от тях. Трябва да знаеш, че си над нивото им.“

— Ей, партньоре — произнесе той на глас. — Ще напишеш ли доклада за разпита? Искам да свърша една друга работа. Не те вземам, защото няма да е много далновидно да се появяваш там. Без да се обиждаш, разбира се.

Веждите на Хейвлок се повдигнаха към перчема.

— Да не си решил да ходиш при някого от СВП?

— Ами да, време е да разклатим дървото.

* * *

Милър смяташе, че е достатъчно да си застрахователен агент в известен с благоразположението си към СВП бар, за да бъдеш забелязан. В този случай половината от лицата, които разпозна в мъждивата светлина на клуба за джентълмени „Джон Рок“, бяха на обикновени граждани. Повечето от тях работеха в „Звездна спирала“ — когато бяха на служба. Музиката бе типично поясна: тихи камбани, с акомпанимент на цитра и китара, и текстове на няколко езика. Беше на четвъртата си бира, два часа след края на смяната, и вече се канеше да се откаже от плана, когато висок и слаб мъж седна до него на бара. Бузите му бяха така гъсто покрити с младежки пъпки, че сякаш щяха да се разпаднат при първия опит да се засмее. Това не беше първата превръзка за ръка със знака на СВП, която виждаше тази вечер, но изглеждаше достатъчно износена, за да намеква за по-издигнато положение. Милър кимна.

— Чух, че си разпитвал наоколо за СВП? Интересуваш ли се да се присъединиш?

Милър се усмихна и вдигна чаша в неясен жест на съгласие.

— И с кого трябва да разговарям, ако искам? — попита леко завалено той.

— Може пък аз да ти помогна.

— Ами що не ми кажеш тогаз туй-онуй? — изломоти Милър, извади терминала си и го хлопна леко върху бара. На екрана сияеше снимката на Матео Джъд. Мъжът от СВП се намръщи и завъртя екрана, за да я огледа по-добре. — Аз съм реалист — продължи той. — Когато Чъки Охлюва се занимаваше със застраховане, не се гнусях да разговарям с хората му. Когато Ръката пое, а сетне и „Златен клон“, ходих и при тях. Работата ми не е да преча на хората да нарушават правилата, а само да опазвам спокойствието на станция Церера. Разбираш ли за какво говоря?

— Мисля, че да — отвърна пъпчивият. Говорът му издаваше, че е по-образован, отколкото Милър бе предположил в началото. — Кой е този човек?

— Казва се Матео Джъд. Подхванал е застрахователен бизнес в осми сектор. Разправя, че представлява СВП.

— Хората говорят какво ли не, детектив. Такъв сте, нали? Но нали искахте да обсъждаме реализма.

— Ако СВП има идеи да се захване с черната икономика на Церера, добре ще е да разговаряме помежду си. Да си общуваме.

Мъжът се засмя и побутна назад терминала. Покрай тях мина барманът и погледна въпросително непознатия. Сякаш питаше дали имат нужда от него. Но не питаше Милър.

— Чувал съм, че в „Звездна спирала“ също има известно ниво на корупция — рече мъжът. — Признавам, че съм малко изненадан от прямия ви подход. Нека да уточня — СВП не е престъпна организация.

— Наистина ли? Моя грешка. Смятах друго, заради начина, по който избиха толкова хора…

— Предизвиквате ме. Ние се защитаваме от хора, извършващи икономически тероризъм срещу Пояса. Марсианци. Така че, може да се каже, ние сме в бизнеса за защита на поясните. Където сте и вие, детектив.

— Икономически тероризъм? — повтори Милър. — Не е ли малко пресилено?

— Така ли смятате? Вътрешните планети гледат на нас като на работна сила. Те ни облагат с данъци. Наставляват ни какво да правим. Налагат със сила своите закони и отхвърлят нашите в името на стабилността. През последната година удвоиха тарифите на Титан. Пет хиляди души на една ледена топка, кръжаща около Нептун, и на месеци път от всичко останало. За тях Слънцето е само ярка звезда. Мислите ли, че са в положение да намерят някакви възможности за компенсация? Те пречат на всички поясни товарни кораби да получават договори за доставка на Европа. Взимат ни два пъти повече за спиране на Ганимед. Научната станция на Феба? Не ни позволяват дори да излизаме на орбита около нея. Не допускат нито един поясен там. Каквото и да разработват, няма начин да го узнаем, докато не започнат да ни продават готовата технология — след десет години.

Милър сръбна от бирата и кимна към терминала.

— Значи този не е от вашите?

— Не. Не е.

Милър поклати глава и прибра машинката. Странно, но вярваше на този човек. Той дори не се държеше като изнудвач. Липсваше прераздутата храброст. Желанието да направи впечатление на света. Не, този човек изглеждаше ужасно изморен. Милър познаваше войници, които приличаха на него — но не и престъпници.

— И още нещо — рече той. — Търся едно момиче.

— Друго разследване?

— Не съвсем. Джулиет Андромеда Мао. Викат й Джули.

— Трябва ли да знам това име?

— Тя е симпатизантка на СВП — поясни Милър и сви рамене.

— Вие познавате ли всички в „Звезден лабиринт“? — попита мъжът и когато Милър не отговори, добави: — А ние сме далеч повече от вас.

— Добре казано — кимна Милър. — Но ако научите нещо и ми съобщите, ще ви бъда благодарен.

— Не зная дали сте в позиция да очаквате от нас услуги.

— Не боли да попиташ, нали?

Пъпчивият се засмя и постави ръка на рамото на Милър.

— Не идвайте повече тук, детектив — рече той и се смеси с тълпата.

Милър сръбна от бирата и се навъси. Имаше странното усещане, че е направил погрешна стъпка. Беше сигурен, че СВП е подхванал нещо на Церера, в опит да се възползва от случката с унищожения влекач и омразата към вътрешните планети. Но какво общо можеше да има това с бащата на Джули Мао и неговата съвсем навременна тревога? Или с изчезването на част от престъпния свят на Церера? Всичко това му се струваше като видеокартина без фокус. Съдържанието е там, но не виждаш ясно какво се показва.

— Твърде много точки — промърмори Милър. — И недостатъчно черти.

— Моля? — погледна го въпросително барманът.

— Нищо — отвърна Милър и побутна към него полупразната бутилка. — Благодаря.

Когато се прибра в квартирата, си пусна музика. Лирични мелодии от времето, когато с него живееше Кандис. Намали светлината с надеждата, че ако се отпусне поне за няколко минути, ще успее да пребори потискащото го усещане, че е пропуснал нещо изключително важно и че липсващото парче ще се изтърколи само.

Почти очакваше Кандис отново да изплува във въображението му, да въздъхне и да поклати глава, както правеше често, докато живееха заедно. Но вместо това откри, че неусетно е подхванал разговор с Джули Мао. В полудрямката между алкохола и умората си я представи да седи на бюрото на Хейвлок. Дори възрастта й беше сбъркана, изглеждаше далеч по-млада от действителната си възраст. Точно като момичето, спечелило състезанието със своя „Рейзърбек“. Имаше чувството, че й задава въпроси и че отговорите й му помагат да прозре нещата. Че всичко си застава на мястото. Не само промените със „Златен клон“ и нейното изчезване, но и преместването на Хейвлок, разрушеният влекач на лед и собственият му живот и работа. После тя се разсмя, а когато малко след това Милър се събуди, имаше главоболие.

Хейвлок го чакаше в кабинета. Широкото му земно лице изглеждаше странно чуждо и Милър побърза да се отърси от това впечатление.

— Изглеждаш ужасно — подхвърли Хейвлок. — Тежка нощ, а?

— Просто остарявам и пия твърде много долнопробна бира — отвърна Милър.

На близкото бюро възникна някаква служебна разпра за изгубени файлове. Хейвлок се наведе с мрачно изражение.

— Милър, бъди сериозен — рече той. — Ние сме партньори и честно казано, смятам те за единствения си приятел на този къс скала. Можеш да ми се довериш. Ако има нещо, което искаш да ми кажеш, готов съм.

— Това е страхотно — усмихна се криво Милър. — Само че не разбирам за какво говориш. Снощи беше пълен провал.

— Не се ли видя с някого от СВП?

— Точно така, видях се. На тази станция мъртва котка да завъртиш и ще праснеш поне един, който да симпатизира на СВП. Просто информацията не струва.

Хейвлок се изправи, стиснал безкръвните си устни. Милър го погледна въпросително и партньорът му кимна към дъската. Най-отгоре в списъка имаше ново убийство. В три сутринта, докато Милър бе водил полупиянски разговори, някой бе отключил квартирата на Матео Джъд и бе изстрелял цял пълнител с балистичен гел в лявото му око.

— Хм — промърмори Милър, — изглежда съм сгрешил.

— С кое? — попита Хейвлок.

— СВП не се захващат с престъпниците — обясни Милър. — Вдигнали са мерник на ченгетата.