Джеймс С. А. Кори
Левиатан се пробужда (31)

30.
Милър

Седяха на пода, опрели гърбове в ротативки, на които вече никой не играеше, и зяпаха вълните от насилие, заливащи казиното, сякаш бяха на футболен мач. Милър бе поставил шапката си на коляното. Усещаше вибрациите на машината зад него. Светлините премигваха и блещукаха. Отпуснат до него, Холдън дишаше тежко, сякаш бе участвал в надбягване. Сцената в казиното наподобяваше донякъде картина на Йеронимус Бош, преддверие на смъртта.

Яростта от първоначалния граждански изблик се бе уталожила. Мъже и жени се скупчваха на малки групички. Между тях крачеха полицаи и разгонваха тези, които се опитваха да сформират по-големи групи. Нещо гореше недалеч от тях и въздухът бързо се изпълваше с тежката миризма на нагорещена пластмаса, с която не успяваха да се справят претоварените рециклатори. Индийски ритми се смесваха с писъци, викове и ридания. Някакъв идиот крещеше на полицаите, че е адвокат, че записва всичко и този, който е виновен, ще си понесе заслуженото. Милър забеляза, че около него се събират и други недоволни. Полицаят, който стоеше пред адвоката, го изслуша спокойно, кимна и сетне го простреля в коляното. Тълпата се разпръсна с изключение на една жена — съпруга или приятелка на адвоката, която се наведе с писък към него. А в главата на Милър всичко бавно се разпадаше.

Осъзна, че постепенно се раздвоява. Една част от него бе онзи Милър, когото познаваше. Този, който мислеше какво ще стане, когато се измъкне, каква трябва да е следващата стъпка при свързването на точките между станция Феба, Церера, Ерос и Джулиет Мао, как да продължи разследването. Тази част от него гледаше тълпата, както би могъл да наблюдава местопрестъпление в очакване някакъв детайл или нещо необичайно да прикове вниманието му. Да го отпрати в правилната посока за разрешаване на загадката. Това бе късогледата, глуповата част от ума му, която не можеше да приеме идеята за собствената му кончина и бе уверена — дълбоко уверена, — че ще има и после.

Другият Милър беше различен. Притихнал. Тъжен, може би дори спокоен. Преди много години бе чел една поема, озаглавена „Мъртвата част от мен“, но не бе могъл да я разбере — до този момент. Някакъв възел се бе развързал насред душата му. Цялата енергия, използвана от него да задържа в едно разни неща като Церера, брака, кариерата и самия себе си, сега се освобождаваше. Беше започнал — засега само започнал — да си дава сметка, че е хлътнал до уши в обекта на своето издирване, макар да знаеше недвусмислено, че я е изгубил. Беше разбрал веднъж и завинаги, че хаосът, на чието удържане бе посветил живота си, бе по-силен и по-всеобхватен, отколкото той някога ще бъде. Каквито и компромиси да направи, нямаше да са достатъчни. Мъртвата част от него бавно го изпълваше, без дори да полага усилие за това. Беше като облекчение, отпускане, като дълга въздишка след десетилетия на напрежение.

Умът му се разпадаше, но в това нямаше нищо страшно, защото и без това умираше.

— Ей — повика го Холдън. Гласът му бе по-силен, отколкото Милър очакваше.

— А?

— Като малък гледал ли си „Миско и Мариско“?

Милър се намръщи.

— Детското шоу?

— Онова с петте динозавъра и злия тип с голямата розова шапка — припомни му Холдън и изведнъж затананика някаква весела детска мелодийка. Милър затвори очи и също я изтананика. Мелодията някога имаше и думи. Но сега бе само поредица от високи и ниски тонове.

— Май съм го гледал — промърмори той.

— Обожавах това шоу. Трябва да съм бил на осем или девет, когато съм го гледал за последен път — продължи Холдън. — Странно как човек помни подобни неща.

— Аха — кимна Милър. Той се закашля, извърна глава и изплю червена храчка. — Как я караш?

— Мисля, че съм добре — отвърна Холдън. После, след кратка пауза, добави: — Стига да не ставам.

— Гади ли ти се?

— Да, малко.

— На мен също.

— За какво е всичко това? — изстена Холдън. — Цялата тази история. Какво се опитват да постигнат?

Уместен въпрос. Унищожаването на Ерос — всъщност унищожаването на коя да е станция в Пояса — не беше особено трудна задача. Всеки с начални познания по орбитална механика би могъл да открие начин да запокити достатъчно тежък къс скала, така че да пропука купола на станцията. С усилията, положени от „Протоген“, всеки би могъл да намали резервите от въздух, да го отрови или каквото си пожелае. Това не беше убийство. Дори не беше геноцид.

А освен това и приборите за наблюдение. Камери, предаватели, въздушни и водни датчици. Имаше само две причини да бъдат инсталирани. Или побърканите копелдаци от „Протоген“ са искали да гледат как умират хора, или…

— Те не знаят — произнесе Милър.

— Какво?

Той се обърна и погледна към Холдън. Първият Милър, детективът, оптимистът, този, който искаше да знае, командваше сега. Мъртвият му близнак не се съпротивляваше просто защото не му беше в природата. Той не се съпротивляваше на нищо. Милър вдигна ръка сякаш четеше лекция на някой новак.

— Те или не знаят какво става, или поне не знаят какво ще стане после. Онези зали не са места за мъчение, а за наблюдение, разбираш ли? Водни и въздушни датчици. Това са лабораторни инкубатори. Те нямат представа що за чудо е убило Джули и това е начинът да разберат.

Холдън се намръщи.

— Че нямат ли си лаборатории? Места, където могат да заразят някое животинче или нещо друго? Защото, ако това е експеримент, изглежда ми доста мащабен.

— Може би им трябва нещо с подобни размери — предположи Милър. — Или пък не ги интересува какво ще стане с хората. Може да ги интересува само станцията.

— И това ако не е разведряваща мисъл — изръмжа Холдън.

Онази Джули Мао, която обитаваше представите на Милър, отметна кичур от очите си. Тя се мръщеше, изглеждаше замислена, заинтригувана, загрижена. Но като че ли идеята му не беше лишена от смисъл. Беше като някоя от онези задачи от орбиталната механика, при които всяка подробност изглеждаше случайна и необяснима, докато не пасне на мястото си. И тогава необяснимото се превръщаше в неизбежно. Джули му се усмихна. Онази Джули, която той си представяше. Частта от него, която все още не се бе предала на смъртта, й отвърна с усмивка. После тя изчезна, а вниманието му се прехвърли към демоничния вой на тълпата.

Нова група — двайсетина мъже, приведени ниско, като щурмуващи нападатели във футболен отбор — се нахвърли върху полицаите, охраняващи порта. Мъжете ги покосиха.

— Ако разполагахме с достатъчно хора — заяви Холдън, когато утихнаха изстрелите — щяхме да се справим. Не могат да ни избият всичките.

— Затова из тълпата сноват патрули — отвърна Милър. — За да не позволят на някого да организира масивна атака. Затова бъркат гърнето.

— Но ако върху тях се нахвърли тълпа, имам предвид наистина голяма тълпа…

— Може би — съгласи се Милър. Нещо изщрака в гърдите му. Той си пое бавно и внимателно въздух и щракането се повтори. Усещаше го дълбоко в левия си бял дроб.

— Поне Наоми се измъкна — подхвърли Холдън.

— Това е добре.

— Тя е невероятна. Никога не би изложила на опасност Алекс и Еймъс. Истинска професионалистка. Силна жена. И освен това е много… много…

— Хубава — довърши Милър. — Страхотна коса. Невероятни очи.

— Не това имах предвид — възрази Холдън.

— Не мислиш ли, че е красива жена?

— Тя е моят старши офицер. И е… разбираш ли…

— Да, невероятна.

Холдън въздъхна.

— Измъкнала се е, нали? — попита след малко.

— Почти е сигурно.

Те замълчаха. Един от неуспелите нападатели се закашля, надигна се, преглъщайки стичащата се от устата му кръв, и се върна, накуцвайки, в казиното. Индийската музика отстъпи мястото на налудничав ритъм с припев от странен глас на непознат за Милър език.

— Трябваше да ни чака — промърмори Холдън. — Не мислиш ли, че трябваше?

— Сигурно — отвърна мъртвата част от Милър, без всъщност да я интересува. Той помисли върху това, сетне извърна лице към Холдън. — Ей. Искам да знаеш… точно сега не съм в най-добрата си форма.

— Добре.

— Тъй де.

Оранжевите светлини на метростанцията от другата страна внезапно премигнаха и светнаха в зелено. Милър се надигна заинтригуван. Гърбът му беше вдървен, но това вероятно бе от потта. И други хора забелязаха промяната. Като струя от резервоар вниманието на тълпата се насочи от наемниците, блокиращи коридора, към стоманените врати на метростанцията.

Вратите се отвориха и първите зомбита излязоха. Мъже и жени със стъклени очи и отпуснати мускули се запрепъваха по стълбите. Докато преминаваше обучение на Церера, Милър бе гледал един документален филм за жертвите на хеморагична треска. Движенията им бяха сходни: безжизнени, механични, насечени. Като бесни кучета, чийто мозъци вече са проядени от заразата.

— Ей — възкликна Милър и сложи ръка на рамото на Холдън. — Виж какво става.

Един възрастен мъж с облекло на служител по чистотата тръгна срещу новодошлите. Първото зомби в редицата извърна пустите си очи към него и повърна бълвоч от позната, кафеникава слуз.

— Гледай — повтори Милър.

— Виждам.

— Не, гледай!

Надолу покрай казината и други станции отваряха врати със зелено сияние. Тълпата се люшкаше към нововъзникналата възможност за бягство и същевременно отскачаше от пристъпващите мъртвешки редици.

— Повръщащи зомбита — рече Милър.

— От радиационните укрития — кимна Холдън. — Онова нещо, организмът. То се храни с радиация, нали така? Затова твоята приятелка пишеше за светлините и вакуумния скафандър.

— Името й е Джули. Така е. Наистина са били инкубатори. — Той въздъхна. — Какво пък. Май няма да успеем да издъхнем от лъчева болест.

— Защо просто не изпомпат тази гадост с въздуха? — попита Холдън.

— Анаеробна е, забрави ли? — напомни Милър. — Кислородът я убива.

Покритият с бълвоч старец все още се опитваше да помага на зомбитата, сякаш са немирни пациенти. Сякаш все още са хора. Стените и дрехите на околните бяха изцапани с кафява слуз. Вратите на станцията се отвориха отново и Милър видя няколко души да скачат в метрото, покрити с кафяво. Тълпата се люшна, не знаеше накъде да тръгне, докато груповото съзнание търсеше отчаяно решение.

Един от лъжеполицаите неочаквано скочи напред и започна да обсипва зомбитата с куршуми. От входните и изходните отвърстия се проточваха черни нишки и зомбитата падаха като подкосени. Милър се изкиска преди още да е осъзнал кое е смешното. Холдън го погледна въпросително.

— Те не знаят — обясни Милър. — Онези бандюги със снаряжението. Никой не смята да ги евакуира. Месо за машината, като всички нас.

Холдън кимна одобрително. Милър обаче усети, че нещо не му дава покой. Значи бандитите от Церера с откраднатото снаряжение ще бъдат пожертвани. Това не значеше, че всички трябва да последват съдбата им. Той се наведе напред.

Коридорът към порта все още се охраняваше. Лъжеполицаите стояха с готови за стрелба оръжия. Дори изглеждаха по-дисциплинирани отпреди. Един от тях, застанал отзад и с някакъв допълнителен знак върху дрехите, говореше в микрофон.

Милър бе решил, че няма надежда. Беше се примирил, че шансовете им са изчерпани, но сега изведнъж му хрумна нова мисъл.

— Ставай — рече той.

— Какво?

— Надигай се. Скоро ще се изтеглят.

— Кой?

Милър кимна към наемниците.

— Тези там знаят — изтъкна той. — Погледни ги. Не изглеждат изплашени, нито объркани. Очаквали са нещо подобно.

— И смяташ, че ще се изтеглят?

— Няма да се задържат тук. Ставай!

Милър изстена мъчително и се надигна. Коленете и гърбът го боляха. Щракането в гърдите се усилваше. Коремът му издаде тих, неприятен звук, който при други обстоятелства щеше да е тревожен. Веднага щом се раздвижи, почувства докъде се е разпространило увреждането, кожата все още не се опъваше болезнено, но вече бе станала чувствителна, както в промеждутъка между изгарянето и мехурите, които го следват. Ако оживее, щеше да изпитва страшни болки.

Ако оживее, щеше да го боли всичко.

Мъртвото аз не спираше да го тегли. Усещането за освобождаване, за облекчение, за почивка бе като нещо скъпоценно, което е било изгубено. И докато неспирно бъбрещият, подобен на машина ум продължаваше да стърже, стърже и стърже напред, мекият, наранен център на душата му го съветваше да спре, да седне и да изчака, докато проблемите се решат сами.

— Какво да очакваме? — попита Холдън. Беше се изправил. Някакъв кръвоносен съд се бе спукал в окото му и склерата бе обагрена в алено.

„Какво да очакваме?“ — повтори като ехо мъртвото съзнание.

— Скоро ще се изтеглят назад — каза Милър. — И тогава ще ги последваме. На необходимата дистанция, за да не открият огън по нас.

— Че всички останали няма ли да сторят същото? След като кордонът бъде вдигнат, няма ли да се втурнат към порта?

— Предполагам — кимна Милър. — Така че да се опитаме да бъдем в челото на тълпата. Виж. Ей там.

Не беше нещо особено. Едва забележима промяна в позициите на наемниците, преместване на центъра на тежестта. Милър се закашля. Болеше го повече, отколкото би трябвало.

„Какво да очакваме? — отново пропя мъртвата част. — Отговор? Правосъдие? Още един шанс за вселената да ни изрита в топките? Какво има в дъното на този коридор, ако не само един бърз начин да се отървем от мъките?“

Капитанът на наемниците отстъпи нехайно назад и се отдалечи по коридора. На мястото му се появи Джули Мао, загледана в Милър. Тя му помаха.

— Още не — рече той.

— Кога? — попита Холдън и гласът му стресна Милър. В представите му Джули внезапно изчезна и той се върна в реалния свят.

— След малко — отвърна Милър.

Би трябвало да го предупреди. Така щеше да е честно. Когато се забъркаш в някоя подобна история, дължиш поне това на своя партньор. Милър се покашля. Гърлото също го болеше.

„Възможно е да започна да халюцинирам или да ме обсеби желание за самоубийство. Ако се наложи, трябва да ме застреляш.“

Холдън вдигна глава към него. Зад тях ротативките озаряваха околността с ярки сияния.

— Какво? — попита Холдън.

— Нищо. Старая се да се владея — отвърна Милър.

Силен женски вик. Милър извърна глава и видя как една жена блъска повръщащо зомби назад, вече покрита с кафеникава слуз. В коридора към порта наемниците безшумно отстъпваха.

— Хайде — рече Милър.

Двамата се отправиха с привидно спокойна крачка нататък и Милър си нахлузи шапката. Нови викове, писъци, ниско, приглушено гъргорене на хора, които повръщат. Рециклаторите не бяха в състояние да се справят с миризмата и въздухът се изпълваше с тежката, отблъскваща воня на полусмляна храна и стомашни сокове. Милър имаше чувството, че в обувката му е попаднало камъче, но знаеше, че ако погледне, ще види само зачервена, готова да се разкъса кожа.

Никой не стреля по тях. Никой не им заповяда да спрат.

Те стигнаха началото на коридора и надзърнаха зад ъгъла. Частица от секундата бе достатъчна, за да установят, че коридорът е съвсем пуст. Наемниците бяха избягали, оставяйки Ерос на съдбата му. Прозорецът зееше отворен. Пътят бе чист.

„Последен шанс“ — помисли си той и имаше предвид както да живее, така и да умре.

— Милър?

— Да? Всичко е наред. Ела. Преди другите да забележат.