Джеймс С. А. Кори
Левиатан се пробужда (20)

19.
Холдън

Фред беше сам, с протегната ръка и топла открита усмивка на широкото си лице. Нямаше охрана със страховити оръжия зад него. Холдън му стисна ръката и после се разсмя. Фред го погледна объркано, очаквайки търпеливо да обясни кое е смешното.

— Извинявай, но нямаш представа колко е приятно всичко това — рече Холдън. — За първи път от месеци насам слизам от кораб без взривове и изстрели зад мен.

Фред също се разсмя, искрен смях, който сякаш се зараждаше дълбоко в корема му.

След минутка той каза:

— Тук сте в безопасност. Ние сме най-защитената станция сред външните планети.

— Защото сте СВП? — попита Холдън.

Фред поклати глава.

— Не. Субсидираме кампаниите на политици от Земята и Марс със средства, които биха накарали Хилтън да се изчерви — обясни той. — Така че реши ли някой да ни взривява, половината асамблея на ООН и Марсиански конгрес ще надигнат глас. Така е в политиката — често враговете ти са твои съюзници. И обратното.

Фред посочи вратата зад гърба си и им даде знак да го последват. Малко по-нататък гравитацията започна да се усилва и промяната ги обърка. Холдън се олюля. Фред го погледна смутено.

— Съжалявам. Трябваше да ви предупредя за това. Гравитацията в централната част е нула. Навлизането в ротационната гравитация на пръстена за пръв път винаги е леко неприятно.

— Ще се справя — обеща Холдън. Стори му се, че мярва лека усмивка на устните на Наоми, но може би това бе само плод на въображението му.

Малко, след това вратата на асансьора се отвори към широк, застлан с мокет коридор със стени в бледозелено. Посрещна ги успокоителният мирис на въздушни филтри и прясно лепило за мокети. Холдън не би се изненадал, ако се окажеше, че добавят към дихателната смес и специален аромат в стил „нова станция“. Вратите от двете страни на коридора бяха облицовани с имитация на дърво, което не се различаваше от истинското. Човек можеше да се досети, че е имитация, само поради факта, че никой не можеше да си позволи подобен лукс. От целия екипаж вероятно Холдън бе единственият, израсъл в къща с истинска дървена мебел и пердета. Еймъс се бе родил в Балтимор. Там не бяха виждали дърво повече от век.

Холдън си свали шлема и се обърна да каже на останалите да сторят същото, но те вече го бяха направили. Еймъс огледа коридора и подсвирна.

— Хубаво местенце, Фред — рече той.

— Последвайте ме, ще ви покажа къде да се настаните — подкани ги Фред и ги поведе по коридора. Докато вървяха, той продължи да говори: — През последните сто години станция Тихо бе преоборудвана на няколко пъти, но в основата си не се е променила много. Конструкцията й по начало е била гениална, както и нейният създател Малтус Тихо. Неговият внук Бредън управлява компанията сега. В момента не е на станцията. Замина надолу в кладенеца — към Луната, за една голяма сделка.

— Май ви се е събрала доста работа покрай онова чудовище отвън — подхвърли Холдън. — А и войната.

Разминаха се с група мъже и жени, облечени с разноцветни комбинезони, които разговаряха оживено помежду си. Коридорът бе толкова широк, че никой не трябваше да отстъпва. Фред им махна с ръка, докато минаваха край тях.

— Тъкмо свърши първата смяна, така че попаднахте в час пик — обясни той. — Всъщност наближава времето за следващата задача. „Науву“ е почти завършен. След шест месеца ще започнат товаренето на колонисти. Винаги трябва да се гледа напред. „Тихо“ харчи единайсет милиона дневно за поддръжка, независимо дали печели или не. Доста голяма дупка в бюджета. И войната… е, дано да е временна.

— А сега приемате и бежанци. Това няма да ви помогне никак — вметна Холдън.

Фред се разсмя и отвърна:

— Е, още четирима няма да ни докарат до сиромашия.

Холдън спря, принуждавайки и другите да се спрат зад него. Фред измина още няколко крачки, преди да забележи и да ги погледне объркано.

— Имам чувството, че криеш нещо от нас — поде Холдън. — Ако се изключи откраднатият марсиански кораб, който струва няколко милиарда долара, нямаме нищо ценно. Всички ни смятат за мъртви. Банковите ни сметки са блокирани, а аз отдавна не вярвам във вселена, в която Чичко Паричко ще дойде да ме ощастливи само заради доброто си сърце. Така че или ще ни кажеш защо поемате риска да ни приберете при себе си, или се качваме обратно на кораба и се захващаме с пиратство.

— Ще ни нарекат „Бич за марсианския търговски флот“ — изръмжа зад него Еймъс. Изглеждаше доволен.

Фред вдигна ръце. В очите му нямаше гняв, по-скоро учудване и уважение.

— Няма нищо скрито, имате думата ми за това — увери ги той. — Вие сте въоръжени, охраната на станцията ще ви позволи да носите оръжията си където поискате. Дори само това би трябвало да е достатъчно, за да ви убеди, че не смятаме да ви измамим. Но нека все пак първо ви настаня, а сетне ще поговорим.

Холдън не помръдна. Появи се друга група работници и те ги изгледаха с любопитство. Някой от минаващите дори попита:

— Фред, наред ли е всичко?

Фред кимна и махна нетърпеливо.

— Хайде поне да се махнем от коридора.

— Няма да се настаняваме, докато не получим отговор — запъна се Холдън.

— Добре. И без това почти стигнахме. — Фред се обърна и пое с бърза крачка. Спря до една ниша в коридора с две врати. Отвори едната с карта и ги въведе в просторен апартамент с голяма гостна.

— Банята е отзад вляво. Спалнята е отдясно. А там има малък кухненски бокс — посочи той.

Холдън се отпусна на кафявия фотьойл, тапициран с имитация на кожа, и се облегна назад. В джоба на облегалката имаше дистанционно. Предположи, че с него се управлява големият екран на стената. Наоми и Еймъс се настаниха в идентични фотьойли, а Алекс се пльосна на дивана.

— Удобно ви ли е? — попита Фред и се настани срещу Холдън.

— Не е зле — кимна Холдън и добави: — На кораба ми има невероятна кафемашина.

— Надявам се, че на всички ви харесва. Разполагате с два апартамента, другият е с две стаи. Не знаех как да ви подредя за спане… — Фред млъкна сконфузено.

— Не се притеснявай, шефе, можеш да спиш с мен — намигна Еймъс на Наоми.

Тя само се подсмихна.

— Добре, Фред, махнахме се от коридора — рече тя. — Сега да чуем отговорите на въпросите на капитана.

Фред кимна, надигна се и се покашля. Изглежда, преговаряше нещо. Когато заговори, от бъбривата фасада не бе останала и следа. В гласа му се долавяше твърдост и авторитет.

— Войната между Марс и Пояса е самоубийство. Дори и да въоръжим работниците на всеки астероид, пак не можем да се сравняваме с Марсианския флот. Можем да убием неколцина с хитрост и измама или със самоубийствени нападения. И тогава Марс току-виж се видял принуден да унищожи няколко наши станции като пример за назидание. Ние пък бихме могли да прикачим химични ракети на неколкостотин камъка с размери на двойно легло и да ги пратим като армагедонен дъжд срещу марсианските куполни градове.

Фред млъкна, сякаш търсеше подходяща дума, после се отпусна във фотьойла.

— Всички глашатаи на войната забравят това. Забравят за слона в стъкларския магазин. Всеки, който не живее на космически кораб, е изложен на риск. Тихо, Ерос, Палада, Церера. Станциите не могат да избягат от насочените към тях ракети. А като се има предвид, че вражеските граждани обитават дъното на гравитационния кладенец, няма дори да ни се налага да се прицелваме точно. Айнщайн е бил прав. Следващата война ще я водим с камъни. А Поясът разполага с камъни, които могат да превърнат повърхността на Марс в кипящо море. Засега всеки се старае да играе внимателно и да стреля само по кораби. Много джентълменски, няма що. Но рано или късно едната или другата страна ще бъде принудена да извърши нещо отчаяно.

Холдън се наведе напред и изкуствената кожа под него изскърца. Никой не се засмя.

— Съгласен съм. Но какво общо има това с нас?

— Твърде много кръв се проля вече — изтъкна Фред.

Холдън трепна, припомни си Шед.

— „Кентърбъри“ — продължи Фред. — „Донагър“. Хората няма да забравят тези кораби и хилядите невинни жертви.

— Шефе, май задраска двете единствени възможности — обади се Алекс. — Войната и мира.

— Има и трета възможност. Цивилизованото общество разполага и с други средства да се справя с подобни проблеми — обясни Фред. — Като например съда.

Еймъс изпръхтя презрително. Холдън се постара да прикрие усмивката си.

— Сериозно ли го мислите? — попита Еймъс. — И как, за Бога, ще пратите на съд марсиански стелт-кораб? Ще трябва ли да разпитаме всички стелт-кораби за местонахожденията им, за да проверим тяхното алиби?

Фред вдигна ръка.

— Спрете да мислите за разрушаването на „Кентърбъри“ като за акт на обявяване на война — рече той. — Това е престъпление. В момента реакциите на хората са пресилени, но когато положението се успокои, главите на всички ще изстинат. Хората от двете страни ще видят накъде води този път и ще потърсят друга възможност. Съществува изход, при който разумните представители на двете страни ще могат да разследват събитията, да преговарят за възможни съдебни действия и да обявят за виновни онези, които наистина са били въвлечени. Съдебен процес. Това е единственият възможен изход, който не включва смъртта на милиони и рухването на крехката човешка инфраструктура в космоса.

Холдън повдигна рамене, жест, който почти не се забеляза под скафандъра.

— Добре, дори да се опре до съд. Все още не си отговорил на въпросите ми.

Фред го посочи с пръст, после всеки един от останалите.

— Вие сте жокерите в тестето. Единствените живи свидетели на разрушаването и на двата кораба. Когато започне процесът, искам да сте на мое разположение. Разполагам с достатъчно влияние, но вие можете да ми осигурите място на масата за преговори. Това ще доведе до цяла нова поредица от споразумения и договори между Пояса и вътрешните планети. За месеци ще постигнем онова, за което мечтая от десетилетия.

— Искаш да ни използваш като свидетели, за да спечелиш процеса и да си осигуриш тези договори във вида, в който си ги представяш — довърши Холдън.

— Да. Готов съм в замяна да ви предложа защита, да ви предоставя убежище толкова дълго, колкото ще бъде необходимо.

Холдън пое дълбоко въздух, въздъхна, изправи се и се зае да разкопчава скафандъра.

— Е, добре. Мисля, че съм склонен да приема историята ти — рече той. — Да се настаняваме.

* * *

Наоми пееше караоке. Дори само от мисълта за това на Холдън му се виеше свят. Наоми. Караоке. След всичко, което преживяха през последния месец, Наоми стоеше на сцената с микрофон в едната ръка и чаша псевдомартини в другата и крещеше с цяло гърло някакъв популярен поясен хит на „Прашни филтри“. Това бе най-странната сцена, в която я бе виждал досега. Тя приключи под оскъдни ръкопляскания и отделни подсвирквания, олюля се и тупна в едно от сепаретата.

Надигна чаша и изля половината от съдържанието й в гърлото, другата половина разплиска с халтав жест.

— К’во мислиш? — попита го тя, махайки на бармана за ново питие.

— Ужасно беше — отвърна Холдън.

— Не, наистина?

— Това бе най-ужасната версия на най-ужасната песен, която някога съм чувал.

Наоми поклати глава, изплези му се и изпръхтя. Черната й коса падна върху лицето. Барманът остави на масата следващото мартини. Тя се улови за перчема, повдигна го нагоре, взе чашата и отпи.

— Ти не разбираш — рече. — Песента трябваше да е ужасна. Това е смисълът.

— В такъв случай това беше най-добрият вариант на песента, който съм чувал — поправи се Холдън.

— Не знаеш колко си прав. — Наоми огледа бара. — Къде са Еймъс и Алекс?

— Еймъс откри най-скъпата проститутка, която някога съм виждал. Алекс е отзад и мята стрелички. Отбелязва на висок глас предимствата на марсианските метачи на стрелички. Предполагам, че ще го убият и ще го изхвърлят през шлюза.

На сцената се покатери нов певец, който подкара нещо като виетнамска любовна балада. Наоми го погледа известно време, сетне каза:

— Дали пък да не го спасим?

— Кого?

— Алекс. На Еймъс не му трябва спасяване.

— Може и да му трябва, ако е казал на скъпата проститутка за неограничения кредит на Фред.

— Добре, ще организираме спасителна експедиция и за двамата — реши Наоми и допи остатъка от коктейла.

Тя понечи да махне отново на бармана, но Холдън се пресегна и я улови за ръката.

— Хайде по-добре да излезем на въздух — предложи той.

Лицето й за миг потъмня от гняв. Тя издърпа ръката си.

— Ти излез на въздух. Аз наскоро изгубих два кораба и цял куп приятели, и прекарах три седмици в нищото, без да знам дали ще оцелея. Така че, не. Отивам да си взема още едно и после пак ще пея. Тълпата ме обожава — добави тя.

— Ами спасителната мисия?

— Изгубена кауза. Еймъс ще загине в прегръдките на космическата проститутка, но поне ще умре, както живя.

Наоми се надигна с усилие от масата, взе поредната доза мартини от бара и се насочи към сцената. Холдън я изпрати с поглед, допи скоча, който плацикаше от два часа, и се изправи.

За миг си представи как двамата се прибират в апартамента и се тръшват в леглото. На сутринта щеше да се ненавижда, задето се е възползвал от състоянието й, но въпреки това би го направил. Наоми го гледаше от сцената и той осъзна, че се е облещил в нея. Махна й с ръка, после се насочи към вратата в компанията на призраци — Ади, капитан Макдоуъл, Гомес, Кели и Шед.

* * *

Апартаментът беше просторен и потискащ. Полежа на леглото по-малко от пет минути, после стана и излезе отново. Вървя по коридора половин час, преди да стигне големите кръстовища, водещи към други части на пръстена. Откри електронен магазин, чайна и още нещо, което при по-внимателен оглед се оказа скъп бордей. Отказа видеоменюто с услуги, които му предложи един любезен служител, и продължи нататък, чудейки се дали Еймъс не е бил вътре.

Беше по средата на един коридор, който не бе виждал досега, когато се размина с групичка тийнейджърки. Лицата им бяха на четиринайсетгодишни, но на височина вече бяха колкото него. Те се умълчаха, докато се разминаваха, после избухнаха в кикот и забързаха. Тихо беше град и Холдън изведнъж се почувства като чужденец, неуверен къде да иде и какво да прави.

Нищо чудно, че в края на краищата скитанията го доведоха до асансьора на корабния док. Натисна бутона, намести се в кабината и се сети да включи магнитите в подметките миг преди да литне нагоре, когато гравитацията се извъртя настрани, сетне изчезна.

Макар че бе прекарал на „Росинант“ едва три седмици, качването на борда му се стори като завръщане у дома. Като се оттласкваше леко и се държеше за парапета, той се насочи към пилотската кабина. Намести се в креслото, постави ремъците и затвори очи.

Корабът тънеше в тишина. С изключен реактор и никой на борда не се усещаше каквото и да било движение. Гофрираният разгъваем тунел, свързващ „Роси“ със станцията, прехвърляше съвсем малко вибрации на кораба. Холдън можеше да остане със затворени очи, изолиран от всичко около него.

Щеше да е приятно, ако не беше образът на Ади, който неизменно изникваше пред него — всеки път, когато спускаше клепачи. Ади, която му намигваше, а после изчезваше в облака на взрива. И гласът на Макдоуъл, опитващ се да спаси своя кораб до последната секунда. Зачуди се дали ще го преследват до края на живота му, дали ще му се явяват във всеки подобен момент на покой.

Припомни си ветераните от неговите флотски дни. Обръгнали мъжаги, които можеха да спят дълбоко, докато на два метра от тях другарите им играеха шумно покер или гледаха телевизия с надут докрай звук. В онези дни си мислеше, че това е само телесна адаптация, опит на организма да получи почивката, от която има нужда. Сега обаче се чудеше дали ветераните не са предпочитали тази постоянна глъчка. Сигурно, когато са се прибирали у дома, не са успявали изобщо да мигнат. Той отвори очи и се загледа в просветващия зелен индикатор на пулта.

Това бе единствената светлина в кабината и тя не осветяваше нищо. Но периодичното й премигване му действаше успокояващо. Тихото сърцебиене на кораба.

Холдън си мислеше, че Фред вероятно е прав. Съдебният изход е единственото правилно решение, на което трябва да се надяват. Но от друга страна, какво ли не би дал, за да зърне онези стелт-кораби в мерника на Алекс. Как му се искаше екипажите им да преживеят същите ужасяващи моменти, когато всички контрамерки се провалят, до торпедните попадения остават секунди и абсолютно нищо не може да ги спре.

Искаше му се да чуе последната им въздишка в микрофона, както бе чул тази на Ади.

За известно време успя да прогони призраците от главата си с тези отмъстителни фантазии. Но когато престанаха да действат, той се спусна в жилищния отсек, сви се на своята койка и се опита да заспи. „Росинант“ му запя приспивна песен със своите въздушни рециклатори и тишина.