Джеймс С. А. Кори
Левиатан се пробужда (24)

23.
Холдън

Кварталът с казината на Ерос бе истински щурм върху сетивата. Холдън го мразеше.

— Обичам това място — изхили се доволно Еймъс.

Холдън си проправи път през тълпата от комарджии на средна възраст и спря на опразненото пространство пред стенните терминали.

— Еймъс — рече той, — отиваме в един не толкова туристически район, така че си отваряй очите. Хотелът, който търсим, е в доста пропаднал квартал.

Еймъс кимна.

— Разбрано, капитане.

Докато Наоми, Алекс и Еймъс го прикриваха с телата си, Холдън пъхна ръка под якето и нагласи пистолета, тежащ неприятно на колана. Ченгетата на Ерос бяха доста строги към въоръжени посетители, но за нищо на света не би отишъл при този „Лайонел Полански“ с празни ръце. Еймъс и Алекс също носеха оръжия, но механикът държеше своя пистолет в десния джоб на якето, а ръката му бе винаги пъхната там. Само Наоми бе отказала да вземе оръжие.

Холдън поведе групата към близките ескалатори, Еймъс вървеше и се озърташе. Казината на Ерос се простираха на три на пръв поглед безкрайни нива и макар че крачеха максимално бързо, отне им половин час да се отърват от шума и тълпите. Първото ниво отгоре беше жилищно и изглеждаше неестествено притихнало и подредено след хаоса и шумотевицата на казината. Холдън приседна на ръба на една голяма саксия с папрат и си пое дъх.

— Разбирам те, капитане — рече Наоми и се отпусна до него. — Пет минути на онова място са достатъчни да ми докарат главоболие.

— Шегуваш ли се? — изгледа я недоверчиво Еймъс. — Ще ми се да бяхме поостанали там. Двамата с Алекс можехме да си натъпчем джобовете от онези шарани на масите за карти. Вероятно щяхме да си тръгнем милионери.

— Ти го каза — рече Алекс и го чукна с юмрук по рамото.

— Какво пък, ако тази история с Полански се окаже зелен хайвер, имате разрешението ми да отнесете милион долара от игра на карти. Аз ще ви чакам на кораба — допълни Холдън.

Метрото свършваше на първото ниво с казината и продължаваше чак в квартала, който бяха достигнали. Може да си твърд в решението си да не харчиш пари, но ще трябва да си понесеш наказанието за това. Веднага щом се качиха във вагона и метрото потегли, Еймъс се настани до Холдън.

— Някой ни следва, капитане — съобщи той, като се преструваше, че поддържа приятелски разговор. — Не бях сигурен, докато не се качи на метрото. Два вагона зад нас е. Лепна се още от казината.

Холдън въздъхна и захлупи лице в длани.

— Добре, как изглежда? — попита той.

— Поясен. Към петдесетте, може би малко по-млад. Бяла риза, тъмни панталони. Шантава шапка.

— Ченге?

— Прилича. Но не видях кобур.

— Добре. Дръж го под око, но няма от какво да се безпокоим. Тук не вършим нищо нелегално.

— Искате да кажете, сър, освен че пристигнахме с откраднат марсиански кораб? — намеси се Наоми.

— Говориш за напълно легитимен газов влекач, разполагащ с изрядни документи — възрази Холдън с игрива усмивка. — Ако ни бяха разкрили на дока, едва ли щяха да пратят някой да ни проследи.

Пъстроцветна видеореклама на стената с надвиснали облаци и светкавици подканваше Холдън да се отправи на туристическо пътешествие до изумителните куполни курорти на Титан. Никога не бе летял дотам. Изведнъж страшно му се дощя да иде. Няколко седмици, през които ще спи до късно, ще яде в изискани ресторанти и ще се излежава в хамак, наслаждавайки се на атмосферните бури в небето на Титан, му се струваха като в рая. Той прибави към тази фантазия и голото тяло на Наоми, което се изтяга до него в същия този хамак с коктейлни чаши в ръце.

Но тя заговори и развали всичко.

— Ето я нашата спирка — посочи.

— Еймъс, следи приятелчето и виж дали ще слезе с нас — нареди Холдън и се насочи към вратата.

Слязоха, изминаха десетина крачки по коридора и Еймъс прошепна:

— Аха.

По дяволите. Несъмнено си имаха опашка, но това не бе причина да се откажат да търсят този Лайонел. Фред не бе поискал от тях да правят каквото и да било с човека, представящ се за притежател на „Скопули“. Не можеха да ги арестуват само защото са му почукали на вратата. Докато вървеше, Холдън се зае да си подсвирква весела мелодийка, за да покаже на хората си и на онзи, който ги следва, че не се страхува.

Спря, когато зърна хотела.

Беше мрачен и неприветлив, тъкмо място, където хората обикновено биват обирани или им се случват още по-лоши неща. Строшени улични лампи, никакви туристи. Обърна се и изгледа многозначително Алекс и Еймъс. Механикът пъхна ръка в джоба си, а пилотът бръкна под якето.

Фоайето беше пусто, ако се изключеха два изтърбушени фотьойла в единия край и масичка, отрупана със списания. Възрастна жена със сънен вид разлистваше едно от тях. Асансьорите бяха в дъното, непосредствено до врата с надпис „Стълбище“. В средата бе разположена рецепцията, където вместо чиновник имаше монтиран терминал, на който посетителите да се регистрират и да заплатят за стаите си.

Холдън спря до бюрото, обърна се и погледна жената. Посивели коси, но приятни черти и атлетично тяло. В хотел с подобна репутация това обикновено означаваше проститутка, наближаваща края на трудовите си дни. Тя преднамерено не отвърна на погледа му.

— Опашката отвън ли е? — попита тихо Холдън.

— Трябва да се е скрил някъде. Вероятно следи вратата — предположи Еймъс.

Холдън кимна и натисна копчето на терминала. Опростено меню му предостави възможност да прати съобщение до стаята на Лайонел Полански, но Холдън излезе от програмата. Те знаеха, че Лайонел все още е регистриран тук, Фред им бе дал номера на стаята. Ако е човек, който обича игрите, не е необходимо да го предупреждават, преди Фред да почука на вратата му.

— Добре, още е тук, да видим… — Холдън млъкна, забелязал, че жената от фотьойла сега стои зад Алекс. Не я беше чул да се приближава.

— Трябва да дойдете с мен — заяви тя с твърд глас. — Тръгнете бавно към стълбището. И да сте на поне три метра пред мен. Веднага!

— Ти ченге ли си? — попита Холдън, без да помръдне.

— Аз съм човекът с пистолета — отвърна тя и като по магия в ръката й се появи малък пистолет. Насочи го към главата на Алекс. — Така че направете каквото ви казах.

Дребно, черно пластмасово пистолетче с нещо като батерия в единия край. Еймъс извади тежкокалибрения си пистолет и го тикна в лицето й.

— Моят е по-голям — рече той.

— Еймъс, недей… — успя да избърбори Наоми, тъй като в този момент вратата към стълбището се отвори с трясък и във фоайето нахлува десетина мъже и жени, въоръжени с компактни автомати, и им крещяха с цяло гърло да хвърлят оръжията.

Холдън тъкмо понечи да вдигне ръце, когато един от тях откри огън. Еймъс се хвърли на пода. Върху гърдите на жената с малкия пистолет се изрисува редица от черни дупки и тя падна назад с тиха въздишка.

Холдън сграбчи Наоми за ръката и я дръпна зад бюрото. Някой от другата група извика: „Прекрати огъня! Прекрати огъня!“, но Еймъс вече бе залегнал на новата си позиция и отвръщаше на стрелбата. Болезнени викове и ругатни подсказаха на Холдън, че вероятно е уцелил някого. Еймъс се претърколи на една страна, тъкмо навреме, за да избегне куршумите, които се забиха в пода и стената и направиха бюрото на трески.

Холдън посегна към своето оръжие, но дръжката се бе заплела в колана. Дръпна я силно, разкъсвайки нещо отдолу, пропълзя на колене до ръба на бюрото и надзърна. Алекс лежеше в другия край на помещението с пребледняло лице и насочен пистолет. В този миг избухна нова канонада и върху облегалката над главата му се появиха черни дири. Пилотът подаде слепешката пистолета си иззад фотьойла и стреля, без да се цели, десетина пъти, като същевременно крещеше.

— Шибани копелета! — отекна гласът му и от другата страна отвърнаха на стрелбата.

— Къде са? — извика му Холдън.

— Двама свалих, останалите са на стълбището! — отвърна също с вик Еймъс.

Екнаха нови изстрели и този път куршумите просвистяха покрай коляното на Холдън.

— Мамка му, някой ни мина във фланг! — изкрещя Еймъс, дръпна се назад и пак стреля.

Холдън пропълзя до другия край на бюрото и отново надникна.

Някой притичваше приведен към изхода. Холдън се подаде и стреля по него, но откъм стълбището откриха стрелба едновременно три автомата и той бе принуден да се скрие.

— Алекс, при изхода! — извика Холдън с цяло гърло, надявайки се пилотът да успее да стреля, преди да попаднат под кръстосан огън.

Откъм входа долетяха три отделни изстрела. Човекът, който ги бе проследил, онзи със смешната шапка, бе коленичил до вратата, а непознатият нападател с автомата лежеше пред него. Но вместо да гледа към тях, бе насочил оръжието си към стълбището.

— Никой да не стреля по мъжа с шапката! — извика Холдън и се дръпна назад.

Еймъс опря гръб в бюрото и извади пълнителя от пистолета. Докато ровичкаше в джоба за резервен, подхвърли:

— Онзи тип сигурно е ченге.

— Толкова по-важно е да не стреляме по ченгета — натърти Холдън и отново пусна няколко изстрела към вратата.

Наоми, която бе прекарала досегашната престрелка просната на пода, най-сетне се обади:

— Няма да се учудя, ако всичките са ченгета.

Холдън стреля няколко пъти напосоки и поклати глава.

— Ченгетата не носят малки и лесни за скриване автомати и не дебнат хората на стълбищата. Такива обикновено ги наричаме „ескадрони на смъртта“. — Последните му думи бяха заглушени от нова канонада. След това се възцари тишина.

Холдън надзърна тъкмо навреме, за да види, че вратата се затваря.

— Мисля, че се измъкват — каза той, без да сваля пистолета. — Вероятно там е другият изход. Еймъс, дръж под око стълбището. Ако отворят вратата, стреляй! — После тупна Наоми по рамото. — Ти не се подавай.

Той се изправи иззад направеното от решето бюро. Дъските бяха превърнати на трески, отдолу се показваше бетонната основа. Холдън вдигна пистолета нагоре и разпери другата си ръка. Мъжът с шапката се надигна, огледа трупа пред себе си, после вдигна очи към приближаващия се Холдън.

— Благодаря. Казвам се Джим Холдън. А вие сте?…

Мъжът не отговори няколко секунди. Когато го направи, гласът му бе спокоен. Почти изморен.

— Ченгетата скоро ще дойдат. Трябва да се обадя, инак всички ще идем в затвора.

— Ама вие не сте ли ченге? — учуди се Холдън.

Мъжът се разсмя, горчив и насечен смях, пълен със самоирония. Явно Холдън бе казал нещо смешно.

— Не. Името ми е Милър.