Джеймс С. А. Кори
Левиатан се пробужда (8)

7.
Холдън

Холдън можеше да пие кафе при половин g. И сега седеше и държеше чашата до носа си, за да се наслади на аромата. И сръбваше по малко, за да не си изгори езика. Пиенето на кафе бе една от дейностите, които не понасяха добре липсата на гравитация, но при половин g всичко беше наред.

В малката каюткомпания на „Рицар“ цареше тишина. Дори обичайно приказливият Алекс бе замлъкнал. Еймъс бе поставил тежкия си пистолет на масата и го гледаше втренчено. Шед спеше. Наоми седеше от другата страна, пиеше чай и поглеждаше към пулта до нея. Беше организирала смени за дежурства.

Докато държеше ума си съсредоточен върху кафето, не му се налагаше да мисли за Ади и за последната й изплашена въздишка, преди да се превърне в сияещ газ.

Алекс развали усамотението му, като заговори.

— Все в някой момент трябва да решим накъде да се отправим — подхвърли той.

Холдън кимна, отпи от кафето и затвори очи. Мускулите му се тресяха като дръпнати струни, периферното му зрение бе изпълнено със святкащи точици. Първите симптоми на възстановяването след „сока“, което сигурно щеше да е от тежките. Искаше му се да се наслади на тези последни моменти, преди да го смаже болката.

— Той е прав, Джим — подкрепи пилота Наоми. — Не може вечно да се носим в кръг при половин g.

Холдън отвори очи. Мракът зад клепачите му бе ярък и подвижен и от това му се гадеше повече.

— Няма да чакаме вечно — заговори той. — Ще чакаме петдесет минути, докато станция Сатурн се свърже отново с нас и ни каже какво да правим с техния кораб. „Рицар“ все още е собственост на „Чиста и свежа“ и ние сме техни служители. Искахте да повикам помощ — повиках. Сега чакаме да видим под каква форма ще дойде.

— Не трябваше ли да се отправим към станция Сатурн, шефе? — попита Еймъс, но въпросът му бе отправен към Наоми.

Алекс изсумтя.

— Не и с двигатели като тези на „Рицар“. Дори ако имахме гориво за подобно пътуване — а всъщност нямаме — щеше да ни отнеме поне три месеца. Ако ще ходим някъде, трябва да избираме между Пояса и Юпитер. Еднакво близо сме и до двете места.

— Аз предлагам да продължим към Церера — обади се Наоми. — „Чиста и свежа“ имат офиси там. На станцията на Юпитер не познаваме никого.

Холдън поклати глава, без да отваря очи.

— Не, ще чакаме да се свържат с нас.

Наоми изпъшка страдалчески. Странно, помисли си той, каква информация можеш да извлечеш дори от обикновени човешки звуци. Покашляне или въздишка. Или последен дъх преди смъртта. Той постави внимателно чашата с кафе на масата. Ръцете му вече започваха да се обезсилват.

— Не искам да летя към Церера, защото натам се насочи онзи торпедоносец и Наоми беше права, като ме разубеждаваше да ги преследвам. Не искам да летим и до Юпитер, защото горивото ни е само за един курс и поемем ли нататък, няма връщане. Седим тук и пием кафе, защото трябва да взема решение, а „Чиста и свежа“ ще определят какво да е то. Така че първо чакаме отговора им, а после ще решавам.

Холдън се изправи бавно и предпазливо и се насочи към стълбичката.

— Ще полегна за малко, докато отмине първият пристъп. Ако „Чиста и свежа“ се обадят, повикайте ме.

* * *

Холдън погълна две успокоителни таблетки — малки, горчиви, с вкус на хлебна мая, — но не заспа. Отново и отново Макдоуъл слагаше ръка на рамото му и го наричаше Джим. Бека се смееше и псуваше като стар моряк. Камерън го убеждаваше колко го бива да се оправя с ледени блокове.

А Ади въздишаше.

Девет пъти бе летял с „Кентърбъри“ от Церера до Сатурн и обратно. По два курса на година, вече близо пет години. Повечето членове на екипажа бяха също от тогава. Да летиш с „Кентърбъри“ може би наистина означаваше, че си паднал на дъното, но от дъното няма накъде повече да идеш. Хората оставаха и превръщаха кораба в свой дом. След почти постоянните преназначения във флота тук му допадаше спокойствието. Той също намери своя дом.

Макдоуъл каза нещо, което не можа да разбере. „Кент“ стенеше, сякаш бе на пълна тяга. Ади се усмихна и му намигна.

Изведнъж тялото му се сгърчи от болезнени конвулсии, каквито не бе изпитвал досега. Холдън стисна със зъби гумения предпазител и застена. Болката предизвика забрава, която бе почти като облекчение. Умът му се изключи, изстискан от нуждите на тялото. За щастие или не, лекарствата започнаха да действат. Мускулите му се отпуснаха. Нервите му престанаха да подават безумни сигнали и съзнанието се завърна като избягал, но уловен ученик. Той разхлаби челюсти и извади предпазителя. Върху гумата имаше следи от зъбите му.

Под синкавата светлина в каютата Холдън се замисли за човека, който бе унищожил цял един цивилен кораб.

Във флота бе вършил неща, споменът за които често го държеше буден нощем. Беше изпълнявал заповеди, срещу които бе изпитвал яростна съпротива. Но да се прицелиш в цивилен кораб с петдесет души на борда и да натиснеш копчето за изстрелване на шест термоядрени торпеда? Това би отказал. И ако капитанът продължава да настоява, щеше да обяви заповедта му за незаконна и да поиска старшият офицер да поеме кораба и да арестува капитана. Вероятно щеше да се наложи да го застрелят, преди да го откъснат от поста до оръдието.

Ала познаваше и хора, които бяха способни да изпълнят подобна заповед. Наричаше ги социопат и животни, не по-добри от пиратите, които завземаха кораба ти, демонтираха двигателя и ти отнемаха въздуха. Те не бяха хора.

Но макар в него да кипеше омраза, дълбоко в себе си Холдън съзнаваше, че тези хора не са глупаци. И затова не спираше да си задава въпроси. „Защо? Какво биха спечелили от унищожаването на един влекач за лед? Кой ще плати за това? Някой винаги плаща. Ще ви открия. Ще ви открия и ще ви унищожа. Но преди това ще ви накарам да ми обясните.“

Втора вълна от химикали се разтвори с експлозивна бързина в кръвта му. Сякаш някой преливаше във вените му сироп. Миг преди хапчетата да го повалят напълно, Ади му се усмихна и намигна.

И изчезна като духнат от вятъра прашен облак.

* * *

Събуди го сигналът на компютъра. Гласът на Наоми:

— Джим, „Чиста и свежа“ най-сетне се обадиха. Да ги прехвърля ли при теб?

Холдън се мъчеше да схване значението на чутото. Премигна. Нещо не беше наред с тази койка. С кораба. Бавно взе да си припомня.

— Джим?

— Не — рече. — Искам да разговарям с тях от командния център. Колко дълго съм спал?

— Три часа.

— Боже! Доста са се забавили, а?

Холдън се изтърколи от койката и изтри гурелите, които бяха слепили клепачите му. Беше плакал насън. Опита се да се оправдае, че е било следствие от химикалите. Дълбоката болка в гърдите трябва да е от разтегнати сухожилия.

„Какво правихте цели три часа, преди да отговорите?“ — зачуди се той.

Наоми го очакваше в комуникационната, на екрана бе застинало непознато мъжко лице.

— Това не е завеждащият оперативния отдел.

— Не. Консулът на „Чиста и свежа“ на станция Сатурн. Същият, който се изказа, след като разкриха кражбите на доставки. „Да крадете от нас е все едно да крадете от себе си“. — Наоми го погледна. — Помниш, нали?

— Адвокат — процеди Холдън и се навъси. — Лоши новини ни чакат.

Наоми рестартира съобщението. Адвокатът внезапно се раздвижи.

— Джеймс Холдън, с вас разговаря Уолъс Фиц от станция Сатурн. Получихме молбата ви за помощ и доклада за инцидента. Освен това приехме и съобщението, в което обвинявате Марс за унищожаването на „Кентърбъри“. Последното, меко казано, е недопустимо. Пет минути след пристигането на вашето съобщение в офиса ми се появи марсианският представител на станция Сатурн и заяви, че марсианското правителство е крайно обезпокоено от обвиненията в пиратство. За да разследва по-обстойно инцидента, МКРФ праща един от корабите си в системата Юпитер, който ще ви приеме на борда си. Заповедите ви от „Чиста и свежа“ са както следва: Да се отправите незабавно към системата Юпитер. Да изпълнявате всички инструкции, които ще получите от „Донагър“, кораба на МКРФ, или от всеки офицер от марсианския флот. Да оказвате необходимата помощ на МКРФ при тяхното разследване за унищожаването на „Кентърбъри“. Да се въздържате от всякакви нови радиопредавания, освен към нас или „Донагър“. В случай че не изпълнявате инструкциите на компанията и разпорежданията на марсианските власти, договорът ви ще бъде прекратен и ще се смята, че задържате незаконно летателно средство на компанията. Тогава ще бъдете преследвани с цялата строгост на закона. Уолъс Фиц приключи.

Холдън остана загледан в монитора, поклащайки намръщено глава.

— Никога не съм твърдял, че Марс го е направил.

— Всъщност донякъде каза точно това — опроверга го Наоми.

— Съобщих само фактите, с които разполагам, не съм си позволил да ги тълкувам.

— Както и да е — въздъхна Наоми. — Какво ще правим?

* * *

— Няма да стане — заяви Еймъс. — Само през трупа ми!

Каюткомпанията бе доста тясна. Петимата се чувстваха неудобно. По сивкавите стени имаше петна на местата, където бе прорасла плесен и по-късно изстъргана с микровълни и стоманени четки. Шед беше опрял гръб на стената, Наоми седеше срещу него. Алекс стоеше при вратата. Еймъс се опитваше да кръстосва из малкото коридорче — две крачки напред, завъртане, две назад. Скочи още преди последните думи на адвоката.

— На мен също не ми харесва — каза Холдън, загледан в екрана. — Но такива са разпорежданията на началството. Не исках да ви забърквам в тази каша.

— Няма проблем, Холдън. Все още смятам, че постъпи правилно. — Шед прокара ръка през русата си коса. — Какво мислите, че ще направят с нас марсианците?

— Ще ни изтръгват ноктите един по един — изгледа го зловещо Еймъс, — докато Холдън се съгласи да се покаже отново на екрана и да съобщи, че не са били те. Каква каша, за Бога! Нападнаха ни, а сега трябва да им сътрудничим! Те убиха капитана!

— Еймъс — прекъсна го Холдън.

— Извинявай, Холдън. Капитане — поправи се Еймъс. — Но Исусе Христе! Та те ще ни разкажат игрицата, разбирате ли? Не бива да го позволяваме.

— Аз също не бих искал да изчезна безследно в някой марсиански затвор — заяви Холдън. — Но както виждам нещата, имаме само две възможности. Или да изпълняваме каквото ни е наредено, което означава да се оставим на тяхната милост, или да избягаме, да се опитаме да стигнем Пояса и да се скрием там.

— Аз гласувам за Пояса — обади се Наоми, скръстила ръце. Еймъс вдигна ръка да я подкрепи. Шед бавно вдигна своята.

Алекс поклати глава.

— Познавам „Донагър“ — рече той. — Не става дума за вътресистемен катер. Това е флагманът на Юпитеровия флот на МКРФ. Кръстосвач. Половин милион тона дебнеща заплаха. Някога служил ли си на кораб с подобни размери?

— Не. Не съм бил на нищо по-голямо от разрушител — отвърна Холдън.

— Аз служих на „Бандън“. Няма къде да се скрием от подобен кораб. Има четири главни двигателя, всеки от тях е по-голям от нашата черупка. Конструиран е да издържа продължително време при високо g, като всеки моряк на борда се надрусва до козирката със „сок“. Не можем да бягаме, сър, а дори и да опитаме, датчиците му могат да засекат и топка за голф в другия край на Слънчевата система и да я ударят с торпедо.

— О, за Бога, сър — намеси се Еймъс и се надигна. — Тези марсиански негодници взривиха „Кент“! Предлагам да бягаме. Нека ги затрудним малко поне.

Наоми сложи ръка на рамото му и едрият механик се сепна, поклати глава и седна. В каюткомпанията се възцари тишина. Холдън се зачуди как ли би постъпил Макдоуъл на негово място.

— Джим, ти трябва да вземеш решение — припомни му Наоми.

Холдън кимна и започна да почуква с пръсти устните си. Можеше да прочете по очите й какво мисли.

„Каквото и да направиш, не забравяй, че отговаряш за безопасността на още четирима. И това е най-важното.“

— Какво пък, „Чиста и свежа“ очевидно са вдигнали ръце от нас. Вероятно няма да можем да се измъкнем, но и не ми се ще да опитваме. Ще идем там, но няма да е съвсем покорно. Защо да не възроптаем срещу смисъла на една неправилна заповед?

* * *

Наоми приключи с работата на комуникационния пулт. В нулева гравитация косата й се полюшваше като черен облак.

— Готово, Джим, прехвърлям цялата енергия към предавателя. Ще го получат, ясно и силно, чак отвъд Титан — рече тя.

Холдън вдигна ръка и я прокара през полепналата си от пот коса. Закопча пилотския си комбинезон и натисна копчето за връзка.

— Говори Джеймс Холдън, бивш старши офицер на „Кентърбъри“, сега капитан на совалката „Рицар“. Беше ни наредено да съдействаме при разследването относно кой е разрушил „Кентърбъри“ и като част от това съдействие ние се съгласихме да бъдем взети на борда на вашия кораб „Донагър“. Надяваме се, че споменатото съдействие не означава арест или други неблагоприятни действия. Всяка подобна постъпка само би подсилила съмненията, че „Кентърбъри“ е бил разрушен от марсиански кораб. Край на връзката.

Холдън се наведе напред.

— Наоми, прати го по открита линия.

— Това е доста мръсен номер, шефе — изхили се Алекс. — Вече няма да могат да ни „изчезнат“.

— Вярвам в идеалите на прозрачното общество, господин Камал — изтъкна Холдън. Алекс се усмихна, оттласна се от стената и се спусна към отворения люк. Наоми затрака с пръсти по клавиатурата.

— Наоми — повика я Холдън. Тя се обърна и косата й лениво последва движението, сякаш беше във вода. — Ако нещата се влошат прекомерно, искам ти… искам ти да…

— Да те хвърля на вълците — довърши тя. — Да стоваря цялата вина върху теб и да върна останалите на станция Сатурн.

— Да — потвърди Холдън и въздъхна. — И не се прави на герой.

Тя остави думите му да увиснат във въздуха, докато и последната капчица ирония изтече от тях.

— Не ми е и минавало през ума, сър — рече.

* * *

— „Рицар“, говори капитан Тереза Яо от военен кораб на МКРФ „Донагър“ — произнесе жената със строго изражение от екрана. — Получихме съобщението. Моля за в бъдеще да се въздържате от предавания по открита линия. Моят навигатор ще ви прати скоро новите координати. Следвайте точно зададения курс. Край на връзката.

Алекс се разсмя.

— Май си я ядосал — рече той. — Получих координатите и курса. Ще ни вземат на борд след тринайсет дни. Тъкмо ще има време да поизстине.

— Тринайсет дни преди да ме оковат във вериги и да ми напъхат клечки под ноктите — въздъхна Холдън и се излегна на кушетката. — Какво пък, да се отправяме на това пътуване към затворничеството и изтезанията. Господин Камал, въведете новия курс.

— Прието, капитане… — рече Алекс. — Хм…

— Проблем ли има?

— Ами, „Рицар“ току-що направи предстартово сканиране за избягване на сблъсък с обекти в космоса — обясни Алекс. — Откъм Пояса на пресечен курс приближават шест нови обекта.

— Поясни?

— Зная само, че летят доста бързо и не излъчват опознавателни сигнали — отвърна Алекс. — Кораби са, но пазят радиомълчание. Ще ни застигнат два дена преди срещата с „Донагър“.

Холдън нагласи пред себе си дисплея. Шест малки точки, жълто-оранжеви, с тенденция да станат червени. На максимална тяга.

— Уф — изпъшка той, загледан в екрана. — Вие пък кои сте, дявол ви взел?